прикрие колебанието си.
Лорийн съчини някаква история за своя приятелка, у която била оставила багажа си и с която засега не искала да се среща, защото и тя била алкохоличка. Роузи одобри подхода й. Излекуваните алкохолици не трябва да се срещат със старите си приятели поне за известно време, за да не се върнат към старите си навици, каза тя като по-опитна в тези работи.
— Добре, можеш да дойдеш у дома.
Лорийн напусна клиниката с пакет чисто бельо под мишница и смешни слънчеви очила, които някой от пациентите й беше подарил. Изглеждаше още по-висока и слаба в не по мярка широката пола и тясната блуза. Докато я наблюдаваше от автобусната спирка, Роузи съжали, че бе предложила гостоприемството си на жена с толкова съмнителен вид.
Тръгнаха към Пасадена, родното място на Лорийн. Дългият път към града на нейното детство й навяваше нерадостни мисли. Обзе я страх да не загуби Роузи, дори изпита желание да хване ръката й. След като смениха четири автобуса, двете жени най-после стигнаха до града.
Вървяха по широка улица с разнебитени бунгала и един четириетажен блок.
— В този магазин пазарувам, а живея над онзи гараж — посочи Роузи. — Много е удобно.
Лорийн кимна. Вече беше забелязала през витрината щанда за алкохолни напитки. Обля я пот. Докато приятелката й плащаше хляба и кафето, тя наблюдаваше с крайчеца на окото наредените по рафтовете бутилки и от време на време облизваше пресъхналите си устни. Искаше й се да крещи.
— Ето че пристигнахме. Стълбите са доста тесни. Внимавай да не се спънеш на петото стъпало, счупено е!
Те се заизкачваха по дървеното стълбище. Роузи отключи решетката, а след нея и външната врата и докато я отвори, една котка се шмугна между краката на Лорийн.
— Това е Уолтър. Влизай!
Малкият апартамент ги посрещна с миризма на застоял горещ въздух, въпреки че щорите бяха спуснати. Роузи включи климатичната инсталация. Жилището се състоеше от всекидневна, малка спалня и баня. Един мръсен ъгъл на всекидневната бе превърнат в кухня. Роузи посочи леглото, на което Лорийн щеше да спи, и донесе чаршафи и възглавница.
— Искаш ли кафе или нещо безалкохолно? Мисля, че в хладилника има една кутия кока-кола.
Лорийн изгълта колата на един дъх. Бутилките от алкохолния щанд не излизаха от ума й.
— Дръж! — викна Роузи и подхвърли в скута й пакет цигари. — Измий се, среши се и да тръгваме. Събранието започва след един час.
Лорийн затвори очи и облегна глава на канапето.
— Знаеш ли, доста съм уморена от пътя.
— Ти трябва да дойдеш! — запротестира Роузи. — Ще уредя да те пускат на всички събрания, всеки ден до края на месеца.
Лорийн се усмихна пресилено и тръгна към банята. Тясното помещение беше отрупано с кутии от кремове, туби и изхабени четки за зъби. На връвта висяха чифт стари чорапи, раздърпани гащи и сивкав сутиен, чиито размери я поразиха.
Пусна водата и започна да пие на големи глътки. После плисна две шепи на лицето си и вдигна очи към олющеното огледало. Отсреща я гледаше някакво жалко, непознато същество. Започна внимателно да се изучава, за първи път трезва от години насам. Подпухнали очи със зачервени клепачи, жълти мръсни зъби с дупка на горната челюст, набрана кожа около белега на лявата буза. Прокара пръсти по напуканите си устни, по рядката, висяща на безразборни кичури коса. Кой бе остригал косата й, сякаш е късал с клещи? Дали не го беше направила тя самата? Не помнеше. От съзнанието й се губеха не само седмици и месеци, а цели години.
— Какво правиш там? — извика Роузи.
— Мия се — въздъхна Лорийн. — Ей сега идвам…
Докато бършеше ръцете си, за първи път забеляза калта под изпочупените си нокти и кафявите никотинови петна на пръстите. Всичко у нея беше противно. Изглеждаше отвратително. Не, не просто изглеждаше, тя действително беше отвратителна. Но коя бе тази противна жена, запита се разгневена? Лорийн я виждаше за пръв път.
— Готова ли си най-после? — Приятелката й я чакаше усмихната на дивана.
Лорийн нахлузи очилата, сякаш искаше да се скрие зад тях.
— Благодаря ти, че ме прие!
— Бях си дала клетва, че ще помогна на някого, както на мене ми помогнаха преди време. Предполагам, че този някой ще бъдеш ти.
Лорийн се сви на последния ред. Посрещнаха я толкова сърдечно, че й се дощя да избяга. Роузи я представи на останалите просто като Лорийн. Никой не беше длъжен да съобщава на останалите фамилното си име, освен ако сам не пожелае. Докато събранието вървеше, внимателно изучаваше присъстващите. Всички изглеждаха добре с изключение на няколко души, които слушаха с наведени глави или с поглед, зареян някъде далече. Тя постепенно се заслуша.
Една от жените разказваше как не е знаела нищо за себе си в продължение на петнайсет години, които й изглеждали като една дълга, мрачна нощ. И ето днес бе станала ведра елегантна дама благодарение на това, че от четири години не е вкусвала алкохол. Бе срещнала човек, който й дал обич и сигурност. Жената се надяваше скоро да събере смелост и да му признае, че е била алкохоличка. Веднъж, спомни си тя, се спънала и паднала по лице на улицата. Той бил толкова смутен. „Не ми даде сърце да му призная, че през живота си съм лежала по лице повече, отколкото съм се държала на краката си. — Развълнувана, тя започна да ръкомаха като баптистки свещеник. — Ето, вече стъпих на краката си и стоя изправена пред вас. Искам още малко да укрепна и ще му кажа, че съм била алкохоличка. Ще го доведа тук. Той ще разбере, че това е болест, и ще повярва, че съм напълно оздравяла. Искам да оздравея, макар да знам, че ще си остана завинаги алкохолик. — Сълзи задавяха думите й, но тя продължи: — Да, аз съм алкохолик. Благодаря ви, че ме изслушахте! Благодаря ви, че сте тук! Бог да ви благослови…“
Лорийн слушаше отегчена и смутена от откровеността, с която жената разкри чувствата си. Изпита облекчение, когато събранието свърши. Хората се хванаха за ръце и започнаха в един глас да се молят за здраве и спасение. Не се присъедини към тях. Забеляза колко дълбоко преживява молитвата приятелката й. Тя повтаряше със затворени очи думите на молитвата, стиснала здраво ръцете на своите съседи.
През цялата вечер Роузи възбудено коментираше събранията. „Тези срещи спасиха живота ми. Някои от членовете ги посещават от десет, че и петнайсет години. Не е достатъчно само да осъзнаеш кой си, защото алкохоликът си остава винаги алкохолик. Една чаша и край! Отново се свличаш в пропастта.
Трябва да осъзнаеш, че си болна и тази болест те убива. Ако аз не бях спряла да пия, сега щях да съм мъртва, както и повечето от хората, които видя тази вечер.“
Тя седна на масата и наля в чашите вода с лед. Беше вир-вода от горещината на печката. Лорийн изпи няколко чаши и едва докосна яденето. Роузи обаче изсипа остатъка в своята чиния и започна лакомо да го поглъща.
— Сега трябва да помислим как да ти намерим някаква работа — започна тя с пълна уста. — Доколкото разбирам, нямаш пукнат грош. Ако искаш, след вечеря можем да вземем автобуса и да отидем на една друга среща. Може там някой да предложи нещо подходящо за работа.
Лорийн нямаше сили за още едно подобно събрание.
— Спи ми се, Роузи. Изморена съм.
Приятелката й кимна. Може би не трябваше да бъде прекалено настоятелна от самото начало. Тя оживено заразказва за работата си като компютърен оператор в банка, извади семейния албум и взе да показва къщата на родителите си, бившия си съпруг и детето, които не бе виждала от пет години. Говореше без да спира, макар че очите й се затваряха от умора.
— Изгубих много, Лорийн. Изгубих всичко. Но се надявам, че скоро пак ще видя сина си. Мъжът ми се съгласи да изляза с момчето за един ден. Искам синът ми да види как изглеждам сега. Най-важното е, че всеки преживян ден ми носи радост, защото е ден без алкохол.
Лорийн се усмихна и тайно си пожела да остане поне за малко сама. После се прозя с надеждата, че намекът й ще бъде веднага разбран. Мина обаче още един час. Роузи не преставаше да й чете цитати от
