— А какво мислиш, че правя в момента? Хайде, сваляй куфарите в колата — изкикоти се травеститът и се обърна към леглото. — Ха така! Добро момиче!
Лорийн гълташе автоматично. Алкохолът изгаряше тялото й. Всичко се въртеше пред очите й.
Лайл отвори вратата, но в този момент Нала се сети нещо и с един скок се озова пред него.
— Виждам, че вече си се подмокрил от страх! Не се надявай, че ще запалиш колата и ще изчезнеш, а аз ще остана тук с тази дропла. Остави багажа и отвори следващата бутилка.
— Няма да ме намесваш!
— Трябва да го направим! — Блъсна го към стената. — Тя знае твърде много. Имай предвид, че ако ме хванат, ти ще затънеш заедно с мен. Кълна се в Бога, че няма да те оставя сух!
Възседна Лорийн и започна да излива в гърлото й остатъка от шишето, после й зашлеви още един шамар, за да я укроти. Алкохолът преливаше от устата й, плискаше по лицето и косата й.
Когато стана от леглото, Лорийн лежеше като мъртва.
— Хайде, ще изпуснем самолета! — настояваше Лайл. — Стига вече! Тръгвай!
Роузи се изкатери до площадката на третия етаж и надникна в два от прозорците. Ръцете я боляха от студените, ръждясали железа на стълбата. Краката й трепереха. Бе решила, че е по-добре да счупи някой прозорец и да влезе, отколкото да слезе обратно по стълбата. Долу се чу шум от потеглящ автомобил. Роузи коленичи и пълзейки измина двата метра до последния прозорец. Точно когато двамата тръгнаха към аерогарата, тя съзря вързаната на леглото Лорийн и силно удари стъклото с юмрук. Прозорецът изпращя, но не се счупи.
Лорийн се опитваше да отвърже краката си. Обърна се към стъклото, но сякаш нищо не забеляза и продължи да дърпа възела. Лицето й бе изкривено в идиотска усмивка. Роузи удари още веднъж, но едва когато го ритна с два крака, стъклото се счупи и тя успя да провре ръката си до дръжката на прозореца. Лорийн вече беше станала и залиташе из стаята, опитвайки се да се наведе и да вдигне бутилката.
Докато се провираше през прозореца, Роузи поряза прасеца си на стъклото. Скочи запъхтяна в стаята и се втурна към приятелката си, която вече надигаше шишето, и го грабна от ръцете й. Лорийн се опита да се бори, но полетя и падна. Роузи хукна към банята и го изля в мивката. В този момент усети зловещата тишина от другата стая. Втурна се обратно при Лорийн, която все още лежеше на пода. Дишането й беше мъчително, а лицето й бе посиняло, сякаш вече се задушаваше.
С последни сили я завлече в банята и бръкна с пръст в устата й. След мъчителна кашлица, от която тялото й се разтресе, тя успя да повърне. Роузи пусна душа и я пъхна под студената вода. Лорийн не можеше да стои на краката си, главата й се люлееше като на парцалена кукла. Не можеше дори да отблъсне приятелката си, макар че правеше опити да се съпротивлява.
Роузи я отнесе в леглото, съблече я и я уви в чаршафите.
— Искам да спя, да спя — пелтечеше Лорийн. Роузи хукна към кухнята, за да свари кафе, после се върна и се опитала я изправи на крака и да я накара да върви. Погледът на Лорийн бе премрежен и блуждаещ, тя не познаваше Роузи и само повтаряше, че иска да спи. Разплакана, капнала от умора, Роузи я влачеше из стаята и я молеше да направи още една крачка. След малко Лорийн повърна още веднъж. Роузи я пусна на леглото и донесе кафе и чаша вода.
— Лорийн! Аз съм, Роузи! Моля те, изпий това!
Слаба усмивка се появи на лицето й, но тя отказа да седне в леглото и все повтаряше, че иска да я оставят на мира, но след половин час като че ли взе да идва на себе си. Попита къде се намира и отново затвори очи.
— В Сан Франциско! — извика Роузи и я разтърси, после изсипа няколко ледени кубчета в една калъфка за възглавница, която й попадна под ръка, и я сложи на челото й.
— Роузи, искам да спя. Остави ме.
— Добре, оставям те. — Загубила търпение, стана от леглото и сложи заплашително ръце на кръста. — Ти ме отвращаваш! Защо, защо го направи?
— Искам да пийна, иначе ще полудея. — Направи опит да стане от леглото. Успя да седне и хвана главата си с ръце. — Само една глътка… Бикърстаф. Трябва да се обадя на Бикърстаф.
— В това състояние не трябва да се обаждаш на никого!
— Те насила ме накараха. — Лорийн стана и се олюля. Стаята се въртеше пред очите й. — Нала… Трябва да я арестуват веднага… Двамата с фотографа Крейг Лайл… Трябва да телефонирам на Бикърстаф.
Залитна и отново седна на леглото. Роузи не знаеше да вярва или не.
— Вече нищо не можеш да направиш. Те заминаха.
— По дяволите! — Лорийн взе торбата с леда и я притисна към лицето си. — Видя ли ги?
Роузи кимна и наля още една чаша кафе.
— Изпий още малко кафе и колкото можеш повече вода. Трябва да пиеш вода!
— Моля те — каза Лорийн между две глътки — иди в спалнята и виж дали из боклуците им не се търкаля нещо, от което можем да разберем къде отиват.
Роузи огледа мръсната кухня, но не откри нищо. В спалнята обаче съзря малко кошче за боклук до тоалетката. Изсипа съдържанието му върху някакъв вестник, захвърлен на пода, но след като не намери нищо освен използвани памучни тампони, напоени с тоалетно мляко, тя ги сгъна във вестника с намерение да ги хвърли обратно в кошчето. В този момент вниманието й бе привлечено от разписанието на самолетите, по което някой бе направил отметки с химикал.
— Ето! Хванахме ги!
Тя се втурна в стаята при Лорийн, която без дори да се замисли каза:
— Обади се на всички аерогари, които Нала е отметнала, и попитай, дали някой си господин Лайл се е качил на самолета днес следобед.
— Няма да ми кажат. Нали знаеш, че не дават такава информация по телефона?
— О, моля те, измиеш нещо. Кажи, че е спешно, че уж децата му са болни или нещо такова. Трябва да разберем за къде са отлетели.
Лорийн стана и като се подпираше на стената, закрета към банята. Празната бутилка се търкаляше в мивката. Приведена, тя жадно изпи последната капка и отново започна да повръща. Когато вдигна поглед към огледалото, отсреща я гледаше посивялото, потно лице на някогашната Лорийн, със зачервени очи и подпухнали устни.
— Две места, резервирани от господин Лайл за Лас Вегас — извика от стаята Роузи и затвори телефона. — Сега какво?
— С такси ли заминаха? — Затвори очи и се опита да се изправи.
— Не, с кола. Видях ги. Какво да правя сега?
— Обади се на Бикърстаф. Кажи му, че си мой съдружник. Че става въпрос за убийството на Холи и Диди. Разбра ли?
Роузи отново хвана слушалката. Лорийн излезе от банята и рухна на пода.
Ед Бикърстаф бе озадачен. Информацията не звучеше много достоверно. Лорийн не бе споменавала, че има съдружничка. След кратък размисъл реши, че няма да загуби нищо, ако изпрати агенти до Лае Вегас да арестуват Крейг Лайл и неговата приятелка. Той поиска заповед за обиск и изпрати няколко души да претърсят студиото на Лайл. Преди да излезе, му съобщиха дългоочакваната вест — Стивън Янклоу щеше да бъде обвинен в извършване на седем убийства, но умственото му състояние не позволявало да бъде изправен пред съд, тъй като по мнението на осем лекари и четири психиатри бил невменяем. Решено било, че ще бъде изпратен в психиатрична клиника до живот, без право на излизане. Госпожа Торнбърн така и не направила опит да се свърже с него, а Брад Торнбърн поддържал връзка с брат си косвено, чрез адвокатите.
Бикърстаф разбираше, че след тази новина един евентуален арест на Нала и Лайл само би издигнал престижа на ФБР. Така обществото щеше да разбере, че „костюмите“ не се задоволяват с това да приключат един случай, а търсят истината за всяко престъпление, Той поиска среща с шефа. Основният му мотив бе, че арестът на Лайл ще хвърли допълнителна светлина върху механизма на престъпленията, които Янклоу бе извършил. Можело да се окаже, че Арт Матюз го е подстрекавал да убие Холи и Диди. Звучеше добре и Бикърстаф замълча, доволен от себе си.
