пролет в буря, която ни отнесе чак до тези островчета. Като видяхме, че пред нас се простира само безбрежно море, изплашихме се бурята да не ни отнесе толкова далеч, че да не можем да се върнем на сушата и кацнахме на вълните. Бурята ни принуди да останем дни наред между тези голи скали. Гладът много ни измъчваше и веднъж дойдохме в пукнатината на това островче да потърсим нещо за ядене. Не намерихме нито стръкче трева, но видяхме няколко здраво завързани торби, полузарити в пясъка. Помислихме си, че в тях може да има жито и почнахме да ги кълвем и дърпаме, докато ги скъсахме. Но вместо житни зърна от тях се изсипаха лъскави златни монети. На нас те не ни трябваха и ние ги оставихме на мястото им. През всичките тези години нито веднъж не помислихме за находката, но тази есен се случи нещо и на нас ни трябва злато. Малко е вероятно съкровището да се намира още тук, но ние все пак дойдохме, за да проверим.
Момчето скочи в пукнатината, взе по една мидена черупка в ръцете си и започна да копае в пясъка. От торбите нямаше и следа, но като изкопа една доста дълбока дупка, то чу звън на метал и видя една златна монета. Почна да рови с ръце из пясъка, усети, че в него има много кръгли монети и изтича при Ака.
— Торбите са изгнили и са се разкапали — каза то, — а парите са се пръснали в пясъка. Мисля, че всичкото злато е тук.
— Добре — каза Ака. — Запълни сега дупката и пръсни пясъка, за да не личи, че е разкопавано!
Момчето изпълни нареждането й и излезе от пукнатината. Тогава с учудване видя, че Ака е застанала начело на шестте диви гъски и че те всички се приближават тържествено към него. После се спряха и се поклониха няколко пъти така важно, че то трябваше да си свали шапката и също да се поклони.
— Слушай — започна Ака. — Ние, старите гъски, си казахме, че ако ти, Палечко, служеше у някои хора и им беше направил толкова добрини, те нямаше да се разделят с теб, без да ти дадат добра заплата.
— Аз не съм ви направил никакви добрини — отвърна момчето. Напротив, вие сте се грижили за мен.
— Помислихме си също — продължи Ака, — че един човек, който е бил с нас през цялото ни пътуване, не бива да си отиде така беден, както е дошъл.
— Онова, което научих тази година от вас, струва повече от сребро и злато — отвърна момчето.
— Щом златото е тук в пукнатината и след толкова години, сигурно е, че не принадлежи на никого — каза водачката — и аз мисля, че ти можеш да го вземеш.
— Нали ви трябваше на вас? — попита момчето.
— Да, трябваше ни, за да можем да ти дадем такава заплата, та баща ти и майка ти да помислят, че си служил като гъсарче у почтени господари.
Момчето се обърна настрана, хвърли поглед към морето и после погледна Ака право в очите.
— Вижда ми се чудно, майко Ака, че вие ме отпращате и ми давате заплата, преди аз да съм ви напуснал — каза то.
— Докато сме още в Швеция, надявам се, че ще останеш при нас — отвърна Ака. — Аз исках да ти покажа съкровището сега, защото можехме да дойдем тук, без да се отбиваме много от пътя си.
— Но все пак вие се разделяте с мен, преди аз да съм изказал желание за това — каза Палечко. — След като прекарахме толкова хубави дни заедно, аз мисля, че бих могъл да ви помоля да ме вземете с вас в чужбина.
При тези думи Ака и другите диви гъски протегнаха дългите си шии нагоре и известно време лъхтяха с полуотворени човки.
— За такова нещо не съм си и помисляла — каза Ака, като дойде на себе си. — Но преди да решиш да дойдеш с нас, нека чуем какво ще ни разкаже Горго. Като напускахме Лапландия, ние с Горго се споразумяхме той да отиде у вас в Сконе и да се опита да смекчи условията на джуджето.
— Това е истина — каза Горго. — Но както вече казах, нямах голям успех. Лесно намерих стопанството на Холгер Нилсон и като прелетях няколко пъти над двора, съгледах джуджето, което се промъкваше край къщата. Спуснах се към него и го отнесох в една нива, за да можем да си поприказваме на спокойствие. Казах му, че ме е изпратила Ака от Кебнекайзе да го помоля да смекчи условията за Нилс Холгерсон. „И аз бих искал да мога да ги смекча — отговори то, — защото чух, че е направил много добрини през време на пътуването. Но това не зависи от мен.“ Тогава аз се разсърдих и му казах, че без много да му мисля, ще му изкълва очите, ако не отстъпи. „Можеш да правиш, каквото щеш — отвърна то. — С Нилс Холгерсон ще стане така, както съм казал. Но ти му съобщи, че ще направи добре, ако се върне по-скоро с гъсока си, защото тук работите вървят зле. Холгер Нилсон трябваше да изплати един дълг на своя брат, комуто беше поръчител. Купи и един кон с взети назаем пари, но конят окуця още първия ден, когато го впрегнаха, и оттогава няма никаква полза от него. Кажи на Нилс Холгерсон, че родителите му вече продадоха две крави и че ако не получат отнякъде помощ, ще трябва да напуснат имота!“
Като чу това, момчето се намръщи и така стисна пръсти, че ставите му побеляха.
— Много е жестоко от страна на джуджето — каза то — да ми поставя такова условие, че да не мога да се върна в къщи и да помогна на родителите си. Но това няма да успее да ме застави да изменя на приятеля си. Татко и мама са честни хора и аз съм сигурен, че по-скоро ще се лишат от моята помощ, отколкото да ме видят при тях с опетнена съвест.
LI
Морското сребро
Събота, 8 октомври
Както всички знаем, морето е диво и упорито и затова една дълга и широка каменна стена, наречена Бохюслен, от хилядолетия насам пази оная част на Швеция, която е най-изложена на набезите му.
Стената е толкова широка, че изпълва цялата страна между Далсланд и морето, но както повечето вълноломи и крайбрежни насипи не е много висока. Тя е направена от грамадни каменни блокове, между които тук-там има цели планини. Една стена, която се простира от Идефиорд до Йотаелв, не може да е построена само от камъни.
В наши дни такива големи строежи не се правят, тъй че тази стена сигурно е много стара. Времето добре е поработило над нея. Грамадните блокове вече не са така нагъсто един до друг, както са били отначало. Между тях са се образували процепи, толкова широки и дълбоки, че са вместили на дъното си и къщи, и ниви. Но блоковете не са толкова раздалечени един от друг, та да не личи, че някога те са образували една цяла стена.
От вътрешната си страна голямата стена е по-запазена. На много места дори там тя е непокътната. В средата има дълбоки и дълги пукнатини с езера на дъното, но най-порутена е на брега, дето всеки каменен блок представлява отделен хълм.
Едва когато човек я погледне откъм морето, разбира, че голямата стена не е била поставена току-така. Колкото и здрава да е била отначало, морето все пак я е разрушило на шест-седем места и е образувало фиорди, дълги десетки километри. Най-външният и край почти целият е залян от водата, над която стърчат само върховете на скалите. По този начин са се образували редица големи и малки острови, които защищават брега от бурните пристъпи на морето.
Човек би очаквал, че една страна, която представлява само огромна каменна стена, ще бъде съвсем неплодородна и че хората няма да намират поминък в нея. Ала това не е точно така. Макар върховете и високите плата на Бохюслен да са голи и студени, в пукнатините постепенно се е наслоила плодородна почва. Тя е добра за земеделие, макар че нивите не са особено големи. И зимите по крайбрежието не са тъй студени, както във вътрешността, а в защитените от вятъра места растат много дървета и други растения, които иначе човек може да намери само на юг в Сконе.
Не трябва да се забравя също, че Бохюслен лежи на границата на големия имот — обща собственост на всички народи на земята. Бохюсленци могат да се движат по пътища, без да се налага те да се прокарват и панират. Те могат да ловят цели стада, които нямат нужда от хранене и пазене, а конете, впрегнати в техните коли, не искат нито овес, нито конюшни. Затова бохюсленци не са така зависими от земеделието и скотовъдството като другите. Те не се боят да се заселват по шибаните от бурята острови, без нито стръкче зелена трева, или на тесния бряг под стената, на който няма място дори за една картофена градинка. Те знаят, че голямото богато море може да им даде всичко, от което имат нужда.
