му дадат с нещо да разбере дали ще остане при тях.
До събота гъските пасоха из нивите около Йовед, несмущавани от лисицата Смире. Но когато в събота сутринта излязоха на полето, тя вече се криеше там и почна да ги гони от нива в нива, тъй че те не можаха спокойно да си попасат. Когато Ака разбра, че Смире няма намерение да ги остави на мира, бързо се издигна във въздуха и летя с ятото си десетки километри през равнината Ферш и склоновете на Линдерьод. Кацнаха чак при Витшьовле.
При Витшьовле към тях се присъедини отвлеченият гъсок, който, както вече разказахме, никога нямаше да се освободи, ако момчето не беше напрегнало всичките си сили да му помогне.
Когато в събота вечерта момчето се върна с гъсока при езерото Вомб, то беше убедено, че този ден е свършило добра работа и се питаше какво ли ще кажат Ака и дивите гъски. И те наистина не пестяха похвалите си, но не изрекоха онова, което то копнееше да чуе.
Отново дойде неделя. Минала бе цяла седмица, откак момчето беше омагьосано, и то си оставаше все така мъничко.
Но това като че ли вече не го смущаваше толкова много. В неделя следобед то седеше в един гъст ракитак край брега на езерото и надуваше върбова свирка. Целият храст около него беше пълен със синигери, сипки и косове, които чуруликаха най-различни песни, а момчето се опитваше да им подражава. Но това не му се удаваше много. То свиреше толкова фалшиво, че перата на малките му учители настръхваха и те отчаяно крещяха и пляскаха криле. Това така забавляваше момчето, че от смях то изпусна свирката си.
Започна отново, но пак така фалшиво и птичките завикаха в един глас:
— Днес ти свириш по-лошо от преди, Палечко. Не можеш да из-свириш нищо вярно. За какво мислиш, Палечко?
— За съвсем друго нещо — отвърна момчето. — И това беше истина. То се питаше докога ще остане при дивите гъски и дали няма да го върнат в къщи още днес.
Изведнъж то захвърли свирката и скочи на крака. Ака и другите гъски се приближаваха към него в дълга редица. Те вървяха необикновено бавно и тържествено и момчето веднага разбра, че сега ще узнае какво мислят да правят с него.
Най-сетне те спряха и Ака каза:
— Палечко, ти сигурно се чудиш защо не съм ти благодарила, задето ме спаси от лисицата Смире. Но аз предпочитам да се отплатя с дела, а не с празни думи. Сега, Палечко, мисля, че съм успяла да ти направя голяма услуга. Изпратих пратеник при джуджето, което те е омагьосало. Отначало то не искаше и да чуе за разтуряне на магията, но аз пращах пратеник след пратеник, докато го убедя, че си се държал много добре между нас. Сега то ти обещава, че щом се върнеш в къщи, пак ще станеш човек.
Но колкото момчето се зарадва в началото, когато дивата гъска заговори, толкова то се натъжи, когато тя завърши речта си. Не каза нито дума, само се извърна и заплака.
— Какво значи това? — възкликна Ака. — Ти като че ли си очаквал да чуеш от мен нещо много по-добро от това, което ти предлагам сега?
Но момчето си мислеше за безгрижно прекараните дни, за веселите шеги, за приключенията и волния живот, за летенето високо над земята — за всичко онова, което щеше сега да загуби! И то заплака още по- горко. — Не искам да стана човек — каза то. — Искам да дойда с вас в Лапландия.
— Но трябва да ти кажа нещо — отвърна Ака. — Джуджето е много опърничаво и ме е страх, че ако сега не се възползуваш от благоволението му, втори път мъчно ще го омилостивиш.
Странно беше наистина, но през целия си живот това момче не беше се привързало към никого. Не беше обичало нито баща си, нито майка си, нито своя учител, нито съучениците си, нито момчетата от съседните чифлици. Всичко, което те го караха да прави — да играе, или да работи, — го отегчаваше. Ето защо сега никой не му липсваше, за никого не жалеше.
Единствените деца, с които горе-долу се разбираше, бяха момиченцето Оса и малкият Мац. И те като него пасяха гъски по нивите, Но дали сега тъгуваше поне за тях? Не, съвсем не!
— Не искам да стана човек! — ревеше момчето, — Искам да дойда е вас в Лапландия. Затова се държах добре цяла седмица.
— Няма да ти забраня да дойдеш с нас, щом искаш — каза Ака, — но първо си помисли, не е ли по- добре да се върнеш в къщи? По-късно може да съжаляваш за това.
— Не — отговори момчето, — няма за какво да съжалявам. Никъде не ми е било така добре, както при вас.
— Добре тогава, нека бъде, както ти искаш — каза Ака.
— Благодаря! — отвърна момчето и заплака от радост така, както преди беше плакало от мъка.
IV
Къщата Глиминге
Черни плъхове и сиви плъхове
В югоизточна Сконе, недалеч от морето, има стар, прастар замък, наречен къщата Глиминге. Това е една висока, голяма и здрава каменна постройка сред равнината, която се вижда от десетки километри. Макар да е само на четири етажа, тя е толкова огромна, че най-обикновената къща в същото имение изглежда до нея като малка детска играчка.
Голямата каменна сграда е с такива дебели външни и вътрешни стени и сводове, че вътре почти няма място за нищо друго. Стълбите и коридорите й са тесни, а стаите — малко. За да бъдат здрави стените, в горните етажи са правени малко прозорци, а в долните изобщо няма — виждат се само тесни отвори за светлината. В някогашните времена на постоянни войни хората се чувствували в безопасност затворени в подобна голяма и здрава къща, също така, както сега, през лютата зима, се чувствуват защитени, сгушени в топла шуба. Но дошло добро мирно време и те не искали вече да живеят в мрачните и студени каменни зали на стария замък. Изоставили голямата къща Глиминге и се преселили в светли и просторни жилища.
По времето, когато Нилс Холгерсон скиташе с дивите гъски, в Глиминге не живееха вече хора, но обитатели съвсем не му липсваха. На покрива, в едно голямо гнездо, всяко лято се настаняваха двойка щъркели, на тавана живееха две кукумявки, в коридорите висяха прилепи, на огнището в кухнята, се беше наместила една стара котка, а долу, в зимника, от незапомнени стари времена беше пълно със стотици плъхове от черната порода.
Между другите животни плъховете не са на много голяма почит, но черните плъхове от Глиминге правеха изключение. За тях винаги бе говореше с уважение, защото бяха проявили голяма храброст в борбата със своите неприятели и голяма издръжливост при сполетелите ги нещастия. Те принадлежаха към едно многобройно и силно племе плъхове, което сега бе на изчезване. Дълги години черните плъхове бяха владели Сконе и цялата страна. Имаше ги по всички зимници и тавани, хамбари и плевни, складове и фурни, обори и конюшни, черкви и замъци, спиртоварни и воденици; обитаваха всички постройки на хората, но сега ги гонеха отвсякъде и бяха почти унищожени. Само в някои необитаеми места можеше все още да се срещне някой и друг плъх, но никъде нямаше толкова много, колкото в Глиминге.
Когато известен вид животни е на изчезване, за това обикновено са виновни хората. В случая обаче не беше така. То се знае, хората бяха воювали с черните плъхове, но не можаха да ги унищожат. Победило ги беше едно племе от техния род — сивите плъхове.
Тези сиви плъхове не живееха в страната от незапомнени времена като черните плъхове. Те произхождаха от няколко бедни преселници, слезли преди стотина години от един кораб от Любек в пристанището на Малмьо. Това бяха бездомни, полумъртви от глад нещастници. Живееха в самото пристанище, плуваха между коловете в пристаните и се хранеха с отпадъци, изхвърляни във водата. Те никога не се осмеляваха да се мярнат в града, където владееха черните плъхове.
Но малко по малко броят им нарасна. Те станаха по-смели. Отначало се заселиха в няколко запустели, изоставени стари къщи, които черните плъхове бяха напуснали. Храна намираха из канавките и по бунищата и се задоволяваха с такива отпадъци, до които черните плъхове не се и докосваха. Бяха издръжливи, невзискателни и безстрашни и за няколко години се почувствуваха така силни, че решиха да изгонят черните плъхове от Малмьо. Отнеха им таваните, зимниците и складовете, умориха ги от глад или ги
