изпохапаха до смърт, защото битките никак не ги плашеха.
След като завзеха Малмьо, сивите плъхове тръгнаха на малки и големи стада да превземат цялата страна. Просто необяснимо е защо черните плъхове не се вдигнаха на голям, общ поход, за да ги унищожат, докато бяха още малко. Ала те бяха много уверени в превъзходството си и никак не можеха да допуснат, че ще го загубят. Седяха си спокойно в именията, а през това време сивите плъхове им отнемаха чифлик след чифлик, село след село, град след град. Уморяваха ги от глад, изгонваха ги, унищожаваха ги. В Сконе черните плъхове можаха да се задържат само в Глиминге.
Стените на старата каменна къща бяха толкова сигурни и в тях имаше толкова малко миши проходи, та черните плъхове успяха да ги защитят и да попречат на сивите да се вмъкнат вътре. Борбата между нападатели и защитници се водеше вече години наред, всяка нощ, но черните плъхове стояха неотлъчно на пост и воюваха, презирайки смъртта. И благодарение на масивната стара къща винаги побеждаваха.
Трябва да се признае, че докато те бяха силни, всички други живи същества ги мразеха, така както мразят сега сивите плъхове. И с пълно право. Черните плъхове нападаха беззащитните, оковани пленници и ги измъчваха, ядяха труповете им, измъкваха последната ряпа от килера на бедняка, изгризваха краката на спящите гъски, крадяха яйцата и малките пиленца на кокошките, правеха хиляди пакости. Но откак ги беше постигнало това нещастие, всичко като че ли бе забравено. Сега само се възхищаваха на малкото оцелели представители на племето, които бяха издържали тъй дълга съпротива срещу враговете.
Сивите плъхове продължаваха борбата в имението Глиминге и околността му, като използуваха всеки удобен случай да превземат замъка. Човек би предположил, че сега, след като завладяха цялата страна, те ще оставят на мира малкото вече на брой плъхове в Глиминге. Но те съвсем нямаха такова намерение. Обикновено казваха, че за тях било въпрос на чест да сразят черните плъхове. Ала за всеки, който познаваше сивите плъхове, беше ясно, че те го правят само защото хората бяха превърнали Глиминге в склад за жито и че няма да се успокоят, докато не го завземат.
Щъркелът
Понеделник, 28 март
Една ранна сутрин дивите гъски, които спяха на леда на езерото Вомб, се разбудиха от силни викове над тях.
— Трироп! Трироп! — викаше някой. — Жеравът Трианут изпраща много поздрави на дивата гъска Ака и на ятото й. Утре е денят на големия танц на жеравите на планината Кула.
Ака веднага проточи шия нагоре и отговори:
— Благодаря и много поздрави! Благодаря и много поздрави! После жеравите отлетяха, но дивите гъски дълго ги чуваха да викат над всяка ливада и над всяко хълмче в гората:
— Трианут ви изпраща много поздрави. Утре е денят на големия танц на жеравите на планината Кула.
Дивите гъски много се зарадваха на тази покана.
— Щастлив си — казваха те на белия гъсок, — че ще можеш да присъствуващ на големия танц на жеравите.
— Толкова ли е интересно да се гледа как танцуват жеравите? — питаше гъсокът.
— Такова нещо дори не си и сънувал — отвръщаха дивите гъски.
— Сега трябва да помислим какво да правим утре с Палечко, за да не го сполети някоя беда, като отидем на планината Кула — каза Ака.
— Палечко не бива да остава сам — обади се гъсокът. — Ако жеравите не му позволят да гледа танца им, аз ще остана при него.
— Досега никакъв човек не е присъствувал на срещата на животните на планината Кула — каза Ака — и аз не смея да взема Палечко с нас. Но има още време да поприказваме за това. Сега най-напред трябва да помислим за храна.
С това Ака даде знак за излитане. И този ден заради лисицата Смире тя потърси пасбище надалеч и кацна чак в блатистите ливади южно от къщата Глиминге.
Целия ден момчето седя на брега на едно езерце и свири на тръстикова пищялка. Беше му-криво, че няма да види танца на жеравите и не размени и думица нито с гъсока, нито с другите гъски.
Жалко, че Ака все още му нямаше доверие. Когато едно момче се е отказало от възможността да стане човек, само и само да пътува с някакви си диви гъски, те би трябвало да разберат, че то няма никакво намерение да им навлече беда. Би трябвало също така да разберат, че, като е пожертвувало толкова много, техен дълг сега е да му показват според възможностите си всичко забележително.
„Заслужават да им го кажа“ — мислеше си то. Но минаваше час след час и то не се решаваше да го направи. Колкото и да беше чудно, момчето наистина уважаваше старата водачка. Не му беше удобно да се противопостави на решенията й.
От едната страна на мочурливата ливада, в която пасяха гъските, се издигаше широка каменна стена. Когато привечер момчето вдигна глава, решено най-после да отиде да поговори с Ака, погледът му случайно падна върху стената. То извика от учудване гъските в миг обърнаха глави и се втренчиха в същата посока. В първия момент и те, и момчето помислиха, че на кръглите сиви камъни, от които беше иззидана стената, са порасли безчислени крака и камъните са почнали да тичат. Скоро обаче видяха, че това са плъхове, които минаваха през стената. Те тичаха необикновено бързо, един до друг и бяха толкова много, че известно време закриваха цялата стека.
Момчето се боеше от плъхове, когато беше голям, силен човек, а камо ли сега, като е толкова мъничко, че два или три от тях можеха да го надвият. Тръпки лазеха по гърба му само като ги гледаше.
Чудно нещо, и гъските като че ли изпитваха към плъховете същото отвращение. Те не ги заговориха, а когато отминаха, почнаха да се отърсват, като че ги бяха опръскали с кал.
Колко много сиви плъхове! — каза Юкси от Васияуре. Това не е на добро.
Момчето тъкмо се канеше да каже на Ака, че иска да го вземат с тях на планината Кула, когато една голяма птица кацна неочаквано сред гъските.
Тялото, шията и главата на тази птица бяха като на малка бяла гъска. Но тя имаше големи черни криле, дълги червени крака и дълга дебела човка, толкова тежка, че навеждаше малката й глава надолу, от което птицата изглеждаше като че стои замислена.
Ака бързо оправи крилете си и като тръгна към щъркела, се поклони няколко пъти. Тя не се изненада много, че го вижда в Сконе толкова рано напролет, защото знаеше, че мъжките щъркели обикновено идват първи, преди женските да са прелетели Балтийско море, за да проверят да не би гнездото да е пострадало през зимата. Изненада я обаче посещението му, защото щъркелите обикновено дружат само с птици от своя род.
— Надявам се, че гнездото ви е в ред, господин Ерменрих — каза Ака.
Потвърди се това, което всички знаят за щъркела: рядко отваря той клюн, без да почне да се оплаква. И тъй като изобщо мъчно говореше, онова, което казваше, звучеше още по-тъжно. Дълго време той само трака с клюна си, а после заговори с дрезгав и слаб глас. Почна да се оплаква от всичко: гнездото му на покрива на Глиминге било съвсем разнебитено от зимните бури, в Сконе не можело да се намери нищо за ядене… Хората му били отнели всички имоти. Разорали ливадите му и пресушили блатата. Той мислел да се изсели от тази страна и никога вече да не се връща.
Докато щъркелът се оплакваше, дивата гъска Ака, която нямаше никакъв покрив или убежище, си мислеше: „Ако аз живеех така добре като вас, господин Ерменрих, не бих се унижавала да се оплаквам. Вие си останахте дива и волна птица и въпреки това хората се отнасят с вас добре. Никой не стреля по вас и не краде яйца от гнездото ви.“ Но тя само си помисли това. А на щъркела каза, че не може да повярва, че той иска да напусна една къща, на която, откак е построена, са живели само щъркели.
После щъркелът попита дали гъските са видели похода на сивите плъхове към Глиминге и когато разбра от Ака, че знаят за тази напаст, той почна да й разказва за храбрите черни плъхове, които дълги години защищават замъка.
— Но тази нощ къщата Глиминге ще падне във властта на сивите плъхове — заключи щъркелът с въздишка.
— Защо точно тази нощ, господин Ерменрих? — попита Ака.
— Защото почти всички черни плъхове тръгнаха снощи към планината Кула — отвърна щъркелът. — Те
