Лисицата я захапа за врата, за да млъкне, но дивите гъски вече бяха чули вика и се вдигнаха във въздуха. Оттам видяха лисицата Смире, която стоеше на тяхното хълмче с мъртвата гъска в уста.
За това нарушение на примирието в деня на игрите Смире получи такова тежко наказание, че до края на живота си трябваше да съжалява задето не можа да обуздае своята отмъстителност и се опита да се добере до Ака и ятото й. Тълпа лисици веднага я обкръжи и по стария обичай я осъди на изгнание: тя бе нарушила мира в деня на игрите! Никоя не се реши да поиска смекчаване на наказанието, защото всички знаеха, че ако направят това, завинаги ще бъдат изгонени от игрите. И тъй, Смире единодушно бе осъдена на изгнание. Запретено й бе да остане в Сконе. Трябваше да напусне семейството и роднините си, местата за лов и почивка, къщата и скривалищата, които имаше досега, и да тръгне да си търси щастието в чужди земи. И за да знаят всички лисици в Сконе, че Смире е скитница, най-старата отхапа връхчето на дясното й ухо. Младите лисици завиха страшно, нахвърлиха се върху й и я погнаха. На Смире не й оставаше нищо друго, освен да избяга от планината Кула.
Това се случи през време на игрите на горските птици, но то никак не ги смути. Увлечени в песните си, те не виждаха и не чуваха нищо от онова, което ставаше около тях.
След горските птици излязоха да покажат бойните си игри елените от Хекеберга. Бореха се едновременно много двойки. Спускаха се бързо едни срещу други, удряха с трясък рогата си, които се заплитаха, и се мъчеха да се избутат назад. Буренът хвърчеше под копитата им, от ноздрите им хлуеше пара, гърлата им издаваха страшни ревове, по хълбоците им се стичаше пяна.
Докато войнствените елени се бореха, по хълмчетата наоколо цареше гробна тишина. У животните се събуждаха нови чувства. Всички се чувствуваха енергични, храбри и силни, възродени от пролетта и готови за всякакви приключения. Не изпитваха омраза едни към други, но навред се повдигаха криле, настръхваха гърбове, точеха се нокти. Ако елените бяха продължили още минутка, наоколо щете да закипи див бой, защото всички бяха обхванати от горещото желание да покажат, че в тях животът кипи, че зимното сковаване е отминало и у тях преливат сили.
Но елените спряха точно навреме и от хълмче на хълмче се понеса шепот:
— Сега е ред на жеравите.
И наистина вече се задаваха сивите, забулени сякаш в здрач птици, е букети пера по крилете и червена премяна на гърбовете. Големите птици с дълги крака, красиви шии и малки глави се хлъзгаха надолу по хълмчето в тайнствена омая. Летяха ли, или танцуваха? Вдигнали грациозно криле, те се движеха със зашеметяваща скорост. В играта им имаше нещо странно и чуждо, като че ли сиви сенки се носеха в танц, който погледът едва можеше да следи. Сякаш го бяха научили от мъглите, които виснат над усамотените блата. В него имаше някаква магия. Онези, които идваха на планината Кула за пръв път, разбираха защо празникът се нарича танц на жеравите. В него имаше нещо диво, но чувството, което той будеше, беше някакъв сладък копнеж. Никой вече не мислеше за борба. Напротив, всички — и крилати, и безкрили — искаха да се издигнат високо-високо, над облаците, да видят какво има там, да се освободят от тежкото си тяло, което ги тегли към земята, и да отлетят към незнайното.
Такъв копнеж към недостижимото, към неизвестното животните изпитваха само веднъж в годината — в деня на големия танц на жеравите.
VI
Дъждът
Сряда, 30 март
Това беше първият дъждовен ден, откакто пътуваха. Докато гъските почиваха край езерото Вомб, времето беше хубаво, но в деня, когато поеха на север, заваля и момчето часове наред трябваше да се свива върху гърба на гъсока, измокрено до кости и треперещо от студ.
Сутринта, когато отлетяха, беше ясно и спокойно. Плавно и без да бързат, дивите гъски се издигнаха високо във въздуха, в строен ред. Ака летеше напред, а останалите — в остър ъгъл зад нея. Нямаха време да се задяват с животните, които виждаха на земята, но тъй като не можеха съвсем да мълчат, непрекъснато подвикваха в такт с махането на крилете обичайния си зов:
— Где си? Тук съм. Где си? Тук съм.
Всички взимаха участие в това еднообразно викане, което прекъсваха само от време на време, за да покажат на белия гъсок насочващите ги при летенето им знаци. При сегашното им пътуване тези знаци бяха редките хълмчета по платото Линдерьод, чифликът Овесхолм, камбанарията на Кристианстад, кралският имот Бекаскуг на тесния провлак между езерата Опмана и Ивьо и стръмните склонове на Руската планина.
Пътуването беше отегчително и ето защо задалите се дъждовни облаци се сториха на момчето истинско развлечение. Когато по-рано наблюдаваше тия облаци от земята, те му изглеждаха сиви и скучни. Но съвсем друго нещо беше да си горе между тях! Сега то ясно виждаше, че облаците са грамадни коли, возещи по небето огромен товар. Някои от тях караха големи сиви чували, други — бъчви, които можеха да поберат цялото езеро, трети караха големи котли и шишета, натрупани едни върху други. Когато се събраха толкова коли, че изпълниха цялото небесно пространство, те, сякаш по даден знак, изведнъж започнаха да изливат върху земята водата на всичките котли, бъчви, шишета и чували.
Щом плисна първият пролетен дъжд, малките птички из храсталаците и поляните така силно се разцвърчаха от радост, че момчето върху гърба на гъсока подскочи уплашено.
— Ето го дъжда! Дъждът ще ни докара пролетта. Пролетта ще ни донесе цветя и зелени листа, зелените листа и цветята — личинки и буболечки; личинките и буболечките ще ни донесат храна. Няма по-хубаво нещо на света от обилната и вкусна храна! — пееха птичките.
Дивите гъски също се зарадваха на дъжда, който щеше да събуди растенията от зимния им сън и да разчупи ледената кора на езерата. Те вече не можеха да летят спокойно както досега и почнаха да подвикват весело надолу към земята.
Като летяха над големите картофени ниви край Кристианстад, още голи и черни, те викаха:
— Хайде, събуждайте се и давайте своите плодове! Идва тази, която няма да ви остави повече да спите. Стига сте мързелували!
А на хората, които бързаха да се скрият от дъжда, те с укор подвикваха:
— Какво сте се разбягали? Не виждате ли, че валят хлябове и краваи? Хлябове й краваи!
Един голям, плътен облак се движеше бързо на север, по петите на гъските. Те, изглежда, си въобразяваха, че го влачат подире си и зърнеха ли долу някоя голяма градина, викаха гордо:
— Пристигаме с анемони, пристигаме с рози, с ябълкови цветове и вишневи пъпки! Пристигаме с грах и боб, с цвекло и зеле! Който иска, да си вземе! Който иска, да си вземе!
Тъй викаха гъските, когато започна да вали дъжд, и всички му се радваха. Но като продължи да вали целия следобед, гъските изгубиха търпение и почнаха да викат на зажаднелите гори около езерото Ивьо:
— Не ви ли стига вече? Не ви ли стига вече?
Небето се забули със сива пелена, капките падаха по крилете на гъските и през намаслените им пера почнаха да проникват чак до кожата. Земята се криеше под завеса от дъжд; езера, планини, гори — всичко се бе сляло в едно и знаците, които ги ориентираха, не можеха вече да се различават. Пътуването ставаше все по-бавно, веселите провиквания затихнаха.
Момчето все по-остро усещаше студа. Но докато летяха във въздуха, то все още си даваше кураж. Не изпадна в отчаяние и надвечер, когато дивите гъски кацнаха на земята и се подслониха под малко криво борче, сред едно мочурливо тресавище, където много буци пръст стояха още покрити със сняг, а тия, по които той се бе стопил, стърчаха голи сред локви полуразтопена ледена вода. То затича весело наоколо да търси глогинки и замръзнали боровинки. Но настъпи нощ и мракът така се сгъсти, че дори и силните очи на момчето не можеха вече нищо да различат. Дивата местност стана необикновено враждебна и страшна. Момчето се бе сгушило под крилото на гъсока, но не можеше да заспи, защото беше мокро и му бе студено. Чуваше толкова много звуци, дебнещи стъпки и заплашителни гласове и изпитваше такъв ужас, че не знаеше къде да се дене. Трябваше да отиде някъде, където имаше огън и бе светло, за да не умре от страх.
