— Само на едно се чудя — каза Смире. — Как е възможно такъв ловец като теб да се задоволява с катерица, докато наблизо има толкова по-добър дивеч? — И тя млъкна, но тъй като златката само й се хилеше нахално, подзе отново: — Нима не си видяла дивите гъски долу под скалите? Или не си достатъчно добър катерач, за да стигнеш до тях?
Този път лисицата не чака дълго време отговор Златката се хлъзна към нея с извит гръб и настръхнала козина.
— Диви гъски ли си видяла? — изсъска тя. — Къде са те? Казвай бързо, докато не съм ти прегризала гърлото!
— Не забравяй, че съм два пъти по-голяма от тебе! А бъди и малко по-учтива. Аз само това искам, да ти покажа дивите гъски.
Миг след това златката вече слизаше надолу по стената. Смире я наблюдаваше как се хлъзга като змия от клон на клон и си мислеше: „Този красив ловец е най-жестокото животно в цялата гора. Гъските ще има да ме помнят с кървавото си пробуждане.“
Но точно когато очакваше да чуе предсмъртните крясъци на гъските, тя видя как златката се откъсна от един клон и цопна във водата, която плисна нависоко. Миг след това се чуха силни удари на криле и гъските бързо отлетяха.
Смире понечи да ги последва, но толкова беше любопитна да разбере как гъските са се спасили, че остана, докато златката се покатери горе. Тя пристигаше мокра като мишка, от време на време се спираше и си търкаше главата с предните лапи.
— Знаех си, че каквато си тромава, ще цамбурнеш право в реката! — каза й Смире презрително.
— Съвсем не съм тромава и няма защо да ми се подиграваш — отвърна златката. — Бях вече на един от най-долните клони и пресмятах как да избия повече гъски, когато едно малко хлапе, не по-голямо от катеричка, изведнъж изтича, хвърли камък и ме удари по главата с такава сила, че паднах във водата и докато се, измъкна…
Златката не довърши разказа си, защото нямаше вече слушатели. Смире беше изтичала напред по следите на гъските.
През това време Ака летеше на юг и търсеше ново място за нощуване. Още не се бе мръкнало съвсем, луната светеше високо на небето и тя можеше да вижда местността. За щастие тя я познаваше добре, защото неведнъж, когато прелитаха напролет Балтийско море, вятърът ги бе отнасял към Блекинге.
Ака следваше реката, която се виеше през осветената от луната местност като черна лъскава змия. Така стигнаха до Юпафорш, където реката най-напред изчезва под земята, а после, светла и прозрачна като кристал, се хвърля в една тясна пропаст, на дъното на която се разбива в искрящи пръски и пяна. Под белия водопад има няколко камъка, между които водата се блъска с дива сила. Точно там спря Ака. И това място беше добро за нощуване, особено късно вечер, когато не се мяркат вече никакви хора. Преди да се е мръкнало съвсем, гъските не биха могли да кацнат там, защото местността около Юпафорш не е безлюдна. На едната страна на водопада се намира книжна фабрика, а на другата — гористият парк Юпадал, по чиито стръмни пътеки винаги има хора, които се любуват на буйната, пенлива река в пропастта.
И тук както и по-рано, гъските никак не подозираха, че се намират на такова прочуто с красотата си място. Те си мислеха само колко опасно и страшно е да се спи на мокрите хлъзгави камъни сред гърмящия водопад. Но те бяха доволни, че тук ще се запазят от грабливи животни.
Гъските веднага заспаха, но момчето беше неспокойно и седна до гъсока, за да може да го пази.
Скоро по брега на реката дотърча Смире. Тя веднага забеляза гъските сред пенливите води и разбра, че няма да може да ги достигне. Но въпреки това седна на брега и просто не можеше да откъсне погледа си от тях. Чувствуваше се много унизена — тук бе поставена на карта ловната й чест!
Изведнъж от водата се измъкна една видра с риба в уста. Смире тръгна към нея, но се спря на две крачки, за да покаже, че няма намерение да й вземе плячката.
— Много си чудна, задоволяваш се да ловиш риба, когато камъните са пълни с диви гъски! — каза Смире толкова възбудена, че нямаше време да реди думите си както обикновено.
Видрата дори не обърна глава към реката. Като всички видри и тя беше скитница, често бе ловила риба в езерото Вомб и познаваше добре Смире.
— Знам, Смире, че ми правиш тези номера, за да ми отмъкнеш пъстървата — каза тя.
— А, ти ли си, Грипе? — зарадва се Смире, защото знаеше, че видрата е опитен и смел плувец. — Нищо чудно, че не поглеждаш гъските. Ти не можеш да доплуваш до тях!
Но на видрата, надарена от природата с ципи между пръстите, със силна опашка, която й служи като кормило, и с непромокаема козина, й беше неприятно да се говори за нея, че съществува бързей, който тя не би могла да преодолее. Тя се извърна към реката и като видя дивите гъски; хвърли рибата и се спусна по стръмния бряг във водата.
Ако беше малко по-късно през пролетта и славеите бяха пристигнали вече в парка Юпадал, много нощи те щяха да възпяват борбата на Грипе с бързея. Вълните много пъти отнасяха видрата надолу по реката, но тя отново се връщаше. Търсеше тихи места, катереше се по камъните и малко по малко наближаваше гъските. Това беше опасна борба, заслужаваше да бъде възпята от славеите.
Доколкото й бе възможно, Смире следеше с поглед пътя й. Накрая видя как видрата започна да се катери към дивите гъски. Но точно тогава тя изрева високо и диво и падна по гръб във водата, която я отнесе като сляпо коте. После се чу силен плясък на криле и гъските отлетяха да си търсят друго място за нощуване.
Скоро видрата се изкатери на брега. Без да каже нито дума, тя започна да си ближе едната предна лапа. Но когато Смире й се подигра за несполуката, тя избухна:
— Аз съвсем не съм лош плувец, Смире! Бях наближила вече до гъските и тъкмо почнах да се катеря към: тях, едно малко хлапе дотърча и ме убоде по крака с някакво остро желязо. Толкова ме заболя, че изгубих равновесие и бързеят ме отнесе.
Нямаше защо да разказва повече. Смире беше вече далеч по следите на гъските.
Ака и ятото й трябваше пак да летят в тъмнината. За щастие луната още не се бе скрила и благодарение на нейната светлина те успяха да намерят едно познато на Ака място за нощуване. Тя пак тръгна на юг по блещукащата река. Прелетя, без да спира, над чифлика Юпадал, над тъмните покриви и белия водопад на Ронебю. Малко по на юг от градчето, близо до морето, се намира летовището Ронебю с баните и големите хотели и вили за летовници. През цялата зима всички тези постройки са празни. Това е известно на всички птици и много ята идват през лютата зима да търсят подслон по таваните и верандите на изоставените постройки.
Тук гъските кацнаха на един балкон и както обикновено веднага заспаха. Момчето не спеше, защото не искаше да се мушне под крилото на гъсока.
Балконът гледаше на юг и момчето виждаше пред себе си морето. Не му се спеше и то неволно си мислеше колко приятелски се срещат морето и сушата тук в Блекинге.
Защото сушата и морето могат да се срещат по най-различни начини; На едни места сушата се спуска към морето с ниски, голи хълмове, а морето я посреща с пясък, който натрупва на дюни и насипи. Те като че ли толкова се мразят, че си показват един друг най-лошото, което имат. На други места, като се спуска към морето, сушата издига пред себе си стена от скали, като че ли да се предпази от опасност; тогава морето почва бясно да налита, шиба, пени се и удря скалите, сякаш иска да разбие стената.
Но в Блекинге морето и сушата се срещат съвсем другояче. Тук сушата се разкъсва, на полуострови, острови и островчета, а морето се разлива във фиорди, заливи и проливи и може би затова изглежда като че ли се срещат приятелски и с радост.
Погледнете само морето! То лежи самотно, пусто и безкрайно в далечината и плиска сивите си вълни. Като наближи сушата, то се нахвърля върху първия срещнат остров, завладява го веднага, помита всичката зеленина и го оставя пуст и сив, каквото е самото то. После среща втори остров. С него става същото. И трети. Да, и с този става същото. И той се оказва оголен и опустошен, като че ли е попаднал в ръцете на разбойници. Но островите все повече се сгъстяват и тогава морето разбира, че сушата му изпраща малките си деца, за да го омилостиви. И колкото по-навътре навлиза то, толкова по-кротко става. Вълните му не са така високи, яростта му е утихнала, то оставя зеленина тук-там из пукнатините, разделя се на малки заливи и проливи и най-после, вдълбавайки се навътре в сушата, става толкова безопасно, че по него се решават да плуват и в малки лодки. Така то вече е толкова кротко и приветливо, че сигурно само не може да се
