„Дали да се реша да отида при хората само за тази нощ? — питаше се момчето. — Ще поседя малко край огъня и ще хапна нещичко, а преди изгрев слънце ще се върна при дивите гъски.“
То изпълзя изпод крилото на гъсока и се спусна на земята. Промъкна се тихо и незабелязано през тресавището, без да събуди нито него, нито някоя от другите гъски.
Не знаеше точно къде се намира: в Сконе ли, в Смоланд или в Блекинге. Но преди да кацнат на тресавището, беше му се мярнало голямо селище. Сега то се насочи към него. Скоро излезе на един път и след малко вече крачеше по дълга, засадена с дървета улица, от двете страни на която един след друг се редяха дворове.
Момчето се бе озовало в едно от онези големи села, каквито няма долу в равнината, но които често се срещат на север. Къщите бяха дървени и много красиви. Стрехите и входовете на повечето от тях бяха украсени с резба и имаха веранди с цветни стъкла. Стените бяха боядисани със светли блажни бои, а вратите и прозорците се открояваха в син, зелен или дори в червен цвят. Като вървеше по улицата и разглеждаше къщите, момчето чуваше говора и смеха на хората в топлите стаи. Отделни думи не можеше да различи, но му беше приятно, че чува човешки гласове. „Какво ли ще кажат, ако почукам и ги помоля да ме пуснат?“ — помисли си то.
И тъкмо щеше да направи това, погледът му падна върху осветените прозорци и страхът му от тъмнината мигновено се изпари. Сега отново почувствува онова смущение, което го обхващаше винаги в присъствието на хора. „Ще поогледам още малко селото и тогава ще почукам на нечия врата“ — помисли си то.
Когато минаваше покрай една къща, вратата на балкона се отвори и сноп жълта светлина бликна между красивите леки завеси. Една хубава млада жена излезе на балкона и се надвеси навън.
— Вали дъжд, идва вече пролетта — каза тя.
Като я видя, момчето изпита някакъв особен страх. Доплака му се. За пръв път усети безпокойство, че се е откъснал от хората.
След малко мина покрай една бакалница. Пред нея имаше червена редосеялка. То се спря, огледа я, после се покатери на седалището й. Почна да цъка с език, сякаш караше кон. Помисли си колко хубаво ще бъде да може да кара такава красива машина из някоя нива. За миг бе забравило какво представляваше то сега, но скоро се усети и бързо скочи от машината. Момчето беше развълнувано. Колко много неща ще пропусне, ако остане да живее завинаги между животните! Хората бяха толкова умни и работливи!
Мина и покрай пощата и си спомни за вестниците, които всеки ден носеха новини от четирите краища на света. Видя аптеката и къщата на лекаря и си спомни за голямата сила на хората, които се борят против болестите и смъртта. И колкото повече вървеше, толкова повече мислеше за хората.
Такива са децата. Те не виждат по-далеч от носа си. Искат да грабнат веднага онова, което е най- близко до тях, без да се интересуват какво може да им струва то. Нилс Холгерсон не разбираше какво губи, когато предпочете да остане джудже, но сега ужасно се боеше да не би завинаги да остане така.
Но какво да направи, за да стане пак човек? Какво не би дал да можеше да научи това!
Изкачи се по една стълба, седна под проливния дъжд и дълго, дълго стоя така, потънал в мисли. Челото му се набърчи от напрежение. Мислите се въртяха в главата му, но колкото по-дълго седеше, толкова по- невъзможно му се струваше да намери някакъв изход.
„Това е мъчна работа за мен, защото почти нищо не съм учил — реши той най-сетне. — Във всеки случай трябва да се върна при хората. Ще попитам свещеника, доктора, учителя и други учени хора как да постъпя.“
Реши да направи това веднага. Стана и се отърси, защото беше мокър като куче, излязло от локва.
В това време долетя една голяма кукумявка и кацна на едно дърво на улицата. Веднага след това друга кукумявка, която се беше заврят ла под стряхата, се размърда и извика:
— Чивит, чивит! Върна ли се вече, кукумявко? Как прекара в чуждите страни?
— Благодаря, кукумявко! Добре прекарах — отвърна първата. — А при вас случило ли се е нещо необикновено, докато ме нямаше?
— Тук в Блекинге нищо не се е случило, кукумявко, но в Сконе едно момче било превърнато в джудже, мъничко колкото катеричка, и после отлетяло за Лапландия с една домашна гъска.
— Каква новина, каква новина! Ами не може ли то пак да стане човек, кукумявко? Кажи, никога ли няма да стане пак човек?
— Това е тайна, кукумявко, но на тебе ще я кажа. Джуджето казало, че ако момчето бди над домашния гъсок и му помогне да се върне здрав и читав в къщи и ако…
— И какво Още, кукумявко? Какво? Какво?
— Хайде да отидем на камбанарията, кукумявко. Там ще научиш всичко! Страх ме е да не би някой на улицата да ни подслушва.
И двете кукумявки отлетяха, а момчето хвърли от радост шапчицата си високо във въздуха.
— Ако бдя над гъсока и му помогна да се върне здрав и читав в къщи, пак ще стана човек! Ура! Ура! Пак ще стана човек!
То така се развика, че просто беше чудно как не го чуха в къщата, и хукна, колкото му държаха краката, към мокрото тресавище при дивите гъски.
VII
Стълбата с трите стъпала
Четвъртък, 31 март
На другия ден гъските се готвеха да отлетят на север през областта Албу за Смоланд. Изпратиха Юкси и Какси да видят какво е положението там. Когато се върнаха, те съобщиха, че водата е още замръзнала и че земята е покрита със сняг.
— Тогава по-добре да останем тук! — казаха дивите гъски. — Как ще пътуваме през страна, в която няма нито вода, нито паша?
— Ако останем тук, може би ще трябва да чакаме цял месец — възрази Ака. — По-добре да отлетим на изток, през Блекинге, и да се опитаме после да стигнем в Смоланд през областта Мьоре, дето пролетта настъпва рано, защото е близо до морето.
И така, на другия ден момчето вече пътуваше над Блекинге. Сега, когато нощта бе минала и бе светло, то пак си беше върнало доброто настроение и не можеше да разбере какво го бе прихванало предишната вечер. Вече и не мислеше да се отказва от пътуването и от живота сред природата.
Над Блекинге поройният дъжд се стелеше като гъста мрежа водни капки и момчето не виждаше какво има долу. „Дали земята, над която летим, е хубава или лоша?“ — питаше се то и се мъчеше да си спомни какво бе учило за тази област в училище. Но напразно напрягаше паметта си — то никога не си беше учило уроците както трябва.
И изведнъж се пренесе в училището. Децата седят на малките чинове и вдигат ръка, учителят се е изправил недоволен на катедрата, а то самото стои пред картата и трябва да отговаря на някакъв въпрос за Блекинге, но не може да каже нито дума. Лицето на учителя става все по-мрачно и по-мрачно и на момчето се струва, че учителят държи много повече на географията, отколкото на другите предмети. Ето сега той слиза от катедрата, взема показалката от момчето и го изпраща да си седне на мястото. „Тая работа няма да свърши добре“ — беше си помислило тогава момчето.
Но учителят отива до прозореца и гледа малко навън, като си подсвирква тихичко. После се връща на катедрата и казва, че ще им разправи нещо за Блекинге. И онова, което той разказа, беше толкова интересно, че момчето се беше заслушало и бе запомнило всяка дума.
— Смоланд може да се оприличи на една висока къща с борове на покрива — каза учителят, — за която води широка стълба с три големи стъпала. Тази стълба именно се нарича Блекинге.
Стълбата Блекинге е доста висока. Тя се простира на осемдесет километра широчина пред къщата Смоланд и ако някой иска да слезе по нея до Балтийско море, трябва да измине четиридесет километра.
Отдавна, много отдавна е направена тази стълба. Години са изминали, откакто е било издялано от камък първото равно и гладко стъпало, с което е сложено началото на удобен път между Смоланд и Балтийско море.
