познае.
А погледнете сега сушата! Тя е еднообразна, навсякъде една и съща, Равни ниви, тук-там между тях някое пасбище, заобиколено с брези, или хълм, обрасъл с гора. Като че ли сушата мисли само за овес, цвекло и картофи, за борове и ели. Но ето че идва един залив, който се врязва дълбоко в нея. Тя не му обръща внимание, само го обгражда с брезички и елхи като обикновено сладководно езеро. После идва нов залив. И на него тя не обръща никакво внимание, само го облича като първия. Но фиордите почват да се разширяват, да се разклоняват. Те прорязват нивите и горите и сушата най-после ги забелязва.
— Я гледай, самото море е дошло! — казва сушата и започва да се украсява. Слага си венци от цветя, нагъва се с хълмове и долчинки и запраща островчета в морето. Захвърля боровете и елите като стара делнична дреха, накичва се с дъбове, липи, кестени и цъфнали ливади и се превръща в голяма красива градина; И когато посреща морето, тя е така променена, че и сама не може да се познае.
Всички тези неща проличават по-добре едва през лятото, ала момчето все пак забелязваше колко нежна и ласкава е природата и се почувствува по-спокойно. И изведнъж чу силен и страшен вой откъм парка на баните. То се изправи и при бледата лунна светлина видя под балкона една лисица. Смире пак беше открила гъските. Но сега тя разбра, че по никакъв начин не може да се добере до тях и виеше от яд. Воят събуди старата Ака и макар че тя не виждаше нищо в тъмнината, все пак позна гласа.
— Ти ли скиташ посред нощ, Смире? — попита тя.
— Да — отвърна Смире. — Дойдох да ви попитам добре ли ви наредих тази нощ?
— Да не искаш да кажеш, че ти ни прати златката и видрата? — попита Ака.
— Доброто дело не бива да се отрича — каза Смире. — Веднъж вие ми показахте гъшата си игра. Сега аз ви показвам моята лисича игра и нямам намерение да я прекъсна, докато не ви уморя всички до една; та ако ще би да ви следвам през цялата страна.
— Кажи ми, Смире, право ли е да постъпваш така? Ти си въоръжена със зъби и нокти, а ние сме съвсем беззащитни — каза Ака.
Смире си помисли, че Ака се е изплашила и предложи бързо:
— Ако ти, Ака, ми хвърлиш долу оня Палечко, който толкова пъти ми обърква сметките, обещавам ти да сключа мир с вас. И никога вече няма да преследвам нито теб, нито ятото ти.
— Не мога да ти дам Палечко — отвърна Ака. — Всички ние, от най-младата до най-старата, на драго сърце бихме пожертвували живота си за него.
— Щом го обичате толкова — каза Смире, — помни ми думата, че той ще е първият, върху когото ще падне отмъщението ми.
Ака не отговори нищо. Чу се още няколко пъти воят на Смире, след това всичко утихна.
Момчето все още лежеше будно. Това, което Ака каза на лисицата, съвсем го разсъни. То никога не бе допускало, че някой ще рискува за него живота си. От този момент вече не можеше да се каже, че Нилс Холгерсон не обича никого.
IX
Карлскруна
Събота, 2 април
Беше ясна лунна вечер. Времето беше хубаво и тихо, но през деня бе валяло и хората сигурно предполагаха, че дъждът още не е спрял, защото само тук-там се мяркаше някой из улиците на Карлскруна.
Докато градът пустееше, дивата гъска Ака и ятото й долетяха над него откъм Вемьо и Пантархолм. Те бяха закъснели, защото още търсеха сигурно място за нощуване някъде по островчетата. Не можеха да останат на сушата, за да не ги безпокои лисицата Смире.
На момчето, което летеше високо във въздуха и разглеждаше морето и островчетата Насреща, всичко се виждаше чудновато и призрачно. Небето не беше вече синьо, а се прихлупваше над него като купол от зелено стъкло. Морето имаше млечнобял цвят. Додето стигаше погледът, по него се носеха малки бели вълни с блестящи гребени от сребриста пяна. Сред тази белота многобройните островчета изпъкваха черни като въглен. Всички те, големи или малки, равни като ливади или настръхнали от скали, бяха еднакво черни. Дори къщите на тези островчета, черквите и вятърните мелници, които обикновено са бели или червени, се очертаваха черни на зеленото небе. На момчето се струваше, че земята под него е сменена и че то се намира в някакъв друг, непознат свят.
И тъкмо си казваше, че тази нощ трябва да бъде смело, да не се бои, то видя нещо страшно, което истински го изплаши. Това беше ви сок скалист остров, покрит с големи четвъртити черни блокове, между които тук-там проблясваха петна чисто злато. Момчето неволно си спомни за камъка Магле на магьосника Юнгбю, който магьосникът понякога издигал на високи златни колони, и се запита дали това не е нещо подобно.
Ала блоковете и златото не бяха още нищо в сравнение с многобройните чудовища във водата около острова. Те приличаха на китове, на акули и на други големи морски животни, но момчето реши, че това са морските духове, които са се събрали около острова, готови да се покатерят на него и да нападнат намиращите се там земни духове. А земните духове сигурно се бояха, защото то видя един великан, който се беше изправил на острова и простираше ръце към небето, изпаднал в отчаяние пред опасността, която грозеше както него, така и острова му.
Момчето много се уплаши, като забеляза, че Ака се спуска точно към този остров.
— Не, за нищо на света! Не бива да слизаме там! — извика то.
Но гъските продължиха да се спускат и скоро момчето се учуди как е могло да вижда отвисоко такива невероятни неща. Преди всичко големите каменни блокове бяха просто къщи. Островът — цял град, а блестящите златни петна — улични лампи и редици осветени прозорци. Великанът, който простираше ръце към небето, беше черква с две камбанарии, морските духове и чудовища, които му се привиждаха отгоре — различни кораби и параходи, хвърлили котва около острова. На страната на острова откъм сушата имаше гребни лодки, платноходки и малки крайбрежни параходчета, а на страната откъм морето стояха бронирани бойни кораби, някои широки, с невероятно дебели, наведени назад комини, а други толкова дълги и тесни, че сигурно се плъзгаха по водата като риби.
Кой ли беше този град? Момчето веднага се сети, защото виждаше многобройните бойни кораби. Те винаги го бяха привличали, макар че досега то бе имало работа само с книжните лодчици, които пускаше из вадите край пътя. Много добре знаеше, че този град с толкова много бойни кораби можеше да бъде само Карлскруна.
Някога дядото на Еилс служил като моряк и докато беше жив, постоянно разказваше за Карлскруна, за голямото военно пристанище и за всичко, което можеше да се види в града. Тук момчето се чувствуваше като у дома ся и се зарадва, че ще може да види онова, за което толкова много бе слушало.
Но кулите а укрепленията, които пазеха входа към пристанището, както и корабостроителниците само му се мярнаха и Ака кацна на плоския покрив на една от камбанариите.
Това място не беше достъпно за никакви лисици и момчето си каза, че би могло поне тази нощ да се сгуши под крилото на гъсока. Нямаше да е лошо да поспи малко, за да може да разгледа добре корабостроителниците и корабите, когато се съмне.
Колкото и да е чудно, но то не можа да дочака до сутринта, за да разгледа корабите. Едва ли бе спало и пет минути, когато се измъкна изпод крилото на гъсока и се спуска по жицата на гръмоотвода и по водосточните тръби на земята.
Скоро се намери на големия площад пред черквата. Площадът беше постлан с калдъръм и то вървеше по него така трудно, както големите хора вървят през неравна ливада. Който е свикнал да живее на село, сред природата, винаги се плаши, когато дойде в град с високи къщи и широки прави улици, където всеки може да го види. Това чувствуваше сега и момчето. То стоеше на големия площад в Карлскруна, гледаше Немската черква, Градския съвет и катедралата, от която току-що бе слязло, и съжаляваше, че не е горе на камбанарията при гъските.
За щастие площадът беше съвсем пуст. Нямаше жива душа освен една статуя на висок пиедестал. Момчето дълго разглежда статуята, която представляваше едър груб мъж с триъгълна шапка, дълго палто,
