кралете. Виждаха се най-после и днешните тежки, широки броненосци, с бойни кули и оръдия на палубата, и продълговати блестящи торпедни лодки, прилични на дълги тесни риби.
Като гледаше всичко това, момчето съвсем се смая. „Какви големи и хубави кораби се строят у нас в Швеция!“ — помисли си то.
Имаше достатъчно време да се нагледа до насита, защото бронзовият човек забрави всичко друго, щом видя моделите. Той почна да ги разглежда наред, от първия до последния, и да разпитва за тях. А Розеннбум; старши боцман на „Дръзки“, разказваше всичко, което знаеше за строителите и капитаните на корабите, за тяхната съдба. Той разказа за Чапмаи и Пуке, и Троле, за Хогланд и Свенсксунд и спря до 1809 година, когато бе напуснал.
И той, и бронзовият човек говореха най-много за красивите стари дървени кораби. От новите бронирани кораби като че ли не разбираха много.
— Виждам, че за новите ти нищо не знаеш. Розенбум — каза бронзовият човек. По-добре да отидем да погледаме нещо друго! Това ме забавлява, Розенбум.
Той явно се бе отказал да търси момчето, което се чувствуваше много спокойно и удобно под дървената шапка.
И двамата, тръгнаха из големите работилници: шивалнята за корабни платна, ковачницата за котви, машинната и дърводелската работилница. Разгледаха високите пристанищни кранове и доковете, големите складове, артилерийския арсенал, оръжейната работилница, дългата работилница за въжета и големия, стар док, издълбан в скалите. Обиколиха дървените кейове, край които стояха вързани военни кораби, качваха се на тях, разглеждаха ги като стари морски вълци, възхищаваха се, критикуваха, одобряваха и се ядосваха.
Момчето стоеше спокойно под дървената шаяка и слушаше разказите им как са работили някога тук, за да построят цели флоти. То узна, че хората са проливали кръвта ек, давали са си живота и са жертвували последната стотинка, за да строят бойни кораби; гениални люде са напрягали всички сили, за да подобрят и усъвършенствуват тези кораби — защитници на отечеството. На няколко пъти момчето се просълзи, но то беше доволно, че научи всичко това.
Най-сетне отидоха а един открит двор, където бяха наредени разни фигури, които са поставили някога на носа на старите линейни кораби. По-страшни неща момчето не беше виждало в живота си. Фигурите имаха грамадни, страшни лица. Те бяха едри, дръзки и груби, проникнати от същия горд дух, който беше създал грамадните кораби. Те бяха от друго време и момчето почувствува като че ли съвсем се смали пред тях.
Като дойдоха тук, бронзовият човек каза на дървения:
— Свали си шапката, Розенбум! Всички тия, които стоят тук, са воювали за отечеството!
И Розенбум също като бронзовия човек бе забравил за какво бяха дошли тук. Без да се поколебае, той вдигна дървената си шапка и извика:
— Свалям шапка за онзи, който е избрал това място за пристанище, основал корабостроителниците и създал флотата! За краля, който е дал живот на всичко това!
— Благодаря, Розенбум! Добре казано. Ти си чудесен човек, Розенбум. Но какво е това, Розенбум?
Върху плешивата глава на Розенбум стоеше Нилс Холгерсон, Но той вече не се боеше, а размахваше бялата си шапчица и викаше:
— Ура за тебе, страшилище!
Бронзовият човек удари силно с тоягата по земята, но момчето не разбра какво е мислел да прави, защото в този миг изгря слънцето и той и дървеният човек изчезнаха, като че ли бяха от мъгла. Докато то още стоеше и се взираше след тях, дивите гъски излетяха от камбанарията и почнаха да кръжат над града. Изведнъж те съгледаха момчето, големият бял гъсок се спусна отгоре, грабна го и го отнесе със себе си.
X
Пътуване към Йоланд
Неделя, 3 април
Дивите гъски отлетяха на едно от островчетата да попасат. Там срещнаха ято сиви гъски, които се изненадаха много, като ги видяха, защото знаеха, че роднините им обикновено пътуват през вътрешността на страната. Те бяха толкова любопитни и им задаваха толкова много въпроси, че дивите гъски бяха принудени да им разкажат за преследванията на лисицата Смире. Като свършиха разказа си, един сив гъсок, който изглеждаше стар и умен като Ака, забеляза:
— Лошото за вас е, че са прогонили лисицата от родината й. Сега тя сигурно ще сдържи думата си и ще ви преследва чак до Лапландия. Ако бях на ваше място, нямаше да летя на север през Смоланд, а щях да заобиколя откъм Йоланд, та тя да загуби следите ми. А за да сте сигурни, че ще я заблудите, трябва да останете няколко дни на южния край на Йоланд. Там има много храна и добра компания. Ако минете оттам, сигурно няма да съжалявате.
Това беше наистина умен съвет и дивите гъски решиха да го последват. Щом се нахраниха, те отлетяха към Йоланд. Никоя от тях не беше ходила там, но сивият гъсок им обясни добре знаците. Трябваше само да летят право на юг, докато стигнат големия птичи път по крайбрежието на Блекинге. Всички птици, които зимуват край Северно море и сега отиват за Финландия и Русия, минават оттам и по пътя кацат в Йоланд да си почиват. По тези указания дивите гъски лесно щяха да намерят пътя.
Денят беше съвсем тих и топъл като през лятото. По-добро време за пътуване през морето не можеше и да се желае. Лошото беше само това, че не бе ясно. Сиви облаци покриваха небето, като тук-там се спускаха на огромни кълба чак до морето и закриваха хоризонта.
Когато пътниците прелетяха пояса на островчетата, морето се ширна под тях гладко и блестящо. Като погледна случайно надолу, на момчето се стори, че водата е изчезнала. Под него нямаше вече земя. Обкръжаваха го само небе и облаци. Зави му се свят и то се притисна към гърба на гъсока по-страхливо от първия път, когато полетя. Струваше му се, че няма да може да се задържи и че непременно ще падне. Още по-лошо стана, като стигнаха големия птичи път, за който беше споменал сивият гъсок. Там наистина прелитаха птици, ято след ято, все в една и съща посока, като че ли следваха очертан път. Имаше патици и сиви гъски, кадифени патици и морски гълъби, гмурци и червени патици, северни патици и полярни гъски, рибари и морски глухари. Когато се навеждаше напред и поглеждаше по посока към морето, момчето виждаше само отражението на цялото птиче шествие. Но то беше така замаяно, че нищо не можеше да разбере и просто смяташе, че птиците летят по гръб. Това не го учудваше много, тъй като то престана вече да различава кое е горе и кое — долу.
Птиците бяха уморени и с нетърпение очакваха да стигнат до острова. Не се чуваше никакво подвикване, никаква закачка и от това всичко изглеждаше още по-загадъчно.
„Дали не сме напуснали земята? — каза си момчето. — Дали не летим към небето?“
Около себе си то виждаше само облаци и птици и наистина почна да му се струва, че отиват към небето. Това много го зарадва и то вече се питаше какво ли ще види там горе. Изведнъж престана да му се вие свят. Толкова беше щастливо, че напуска земята и отива на небето.
Ненадейно чу изстрели и видя няколко малки бели облачета, които се издигаха към небето.
Сред птиците настъпи безпокойство и суматоха.
— Ловци! Ловци! Ловци в лодките! — развикаха се те. — Вдигайте се по-високо! Спасявайте се!
Едва тогава момчето забеляза, че съвсем не летят към небето, а над морето. Под тях се виждаше една редица малки лодки, пълни с ловци, които даваха изстрел след изстрел. Първите ята не бяха ги забелязали навреме и продължиха да летят ниско. Голям брой тъмни тела падаха надолу към морето и при всеки паднал останалите живи птици надаваха високи, жални викове.
Страшно беше да се събудиш сред такъв ужас и такива стонове, и то след като си мислил, че си на небето. Ака се издигна бързо нагоре и ятото продължи пътя си с най-голяма скорост. Дивите гъски се бяха отървали, но момчето още не можеше да дойде на себе си от изненада. Как можаха да стрелят по такива птици като Ака, Юкси, Какси, гъсока и другите? Хората наистина не знаеха какво правят!
Наоколо стана пак тихо и те продължиха да летят мълчаливо както преди. Само някои уморени птици се провикваха от време на време:
