— Скоро ли ще стигнем? Сигурни ли сте, че не сме сбъркали пътя? На това онези, които летяха отпред, отговаряха:
— Летим право към Йоланд! Право към Йоланд!
Дивите патици бяха вече уморени и гмурците ги изпревариха.
— Не бързайте толкова! — развикаха се патиците. — Ще изядете всичката храна!
— Има и за вас, и за нас! — отговаряха гмурците.
Още преди да се покаже остров Йоланд, срещу тях задуха слаб ветрец. Той носеше със себе си нещо, прилично на огромни облаци бял дим, като че ли някъде имаше голям пожар.
Като видяха първите облаци, птиците се изплашиха и полетяха по-бързо. Това, което приличаше на дим, се сгъстяваше все повече и повече и най-сетне ги обгърна отвсякъде. Не се долавяше никаква миризма на изгоряло и димът не беше тъмен и сух, а бял и влажен. Момчето веднага разбра, че това е мъгла.
Когато мъглата толкова се сгъсти, че на една педя вече нищо не се виждаше, птиците сякаш обезумяха. Всички, които до преди малко бяха летели в такъв строг ред, сега го удариха на игри. Те се въртяха на всички страни и се мъчеха да се заблудят една друга.
— Внимавайте! — викаха те. — Вие се въртите все на едно и също място! Извийте назад! Иначе никога няма да стигнете Йоланд!
Много птици знаеха добре къде е островът, но правеха всичко възможно да объркат другите.
— Я погледнете северните патици! — чуваше се в мъглата. — Те се връщат към Северно море.
— Внимавайте, сиви гъски! — викаше някой от срещуположната страна. — Ако летите така, ще стигнете на остров Рюген.
Както вече казахме, за птиците, които познаваха този път, нямаше никаква опасност да се заблудят. Но на дивите гъски им беше трудно. Шегобийците веднага забелязаха, че те не са уверени в пътя и правеха всичко възможно да ги объркват.
— Вие накъде отивате, любезни? — извика им един лебед и се доближи до Ака, загрижен и сериозен.
— Отиваме към Йоланд, но никога досега не сме ходили там — отвърна Ака, която мислеше, че в тази птица може да има доверие.
— Лоша ви е работата — каза лебедът. — Заблудили са ви. Вие летите към Блекинге. Елате с мен, ще ви покажа пътя!
Той полетя с тях и след като ги отклони толкова далеч от големия птичи път, че не се чуваха вече никакви крясъци, изчезна в мъглата.
Известно време гъските летяха съвсем напосоки. Най-после успяха да настигнат другите птици. Тогава една патица се прилепи до тях.
— Най-добре е да кацнете във водата, докато мъглата се вдигне — каза тя. — Вижда се, че не сте свикнали да пътувате.
Не е чудно, че шегобийците успяха да объркат съвсем Ака. Доколкото момчето можа да разбере, известно време дивите гъски се въртяха на едно и също място.
— Внимавайте! Не виждате ли, че летите ту нагоре, ту надолу — извика им един гмурец, който прелетя край тях.
Момчето неволно се притисна по-силно към гъсока. То отдавна подозираше това.
Никой не би могъл да каже кога щяха да долетят до острова, ако неочаквано в далечината не бе отекнал глух изстрел.
Тогава Ака изпъна шия, плесна с криле и бързо полетя напред. Сега тя имаше по какво да се насочи. Сивият гъсок я беше посъветвал да не кацва на южния край на острова, защото там имало оръдие, с което хората стреляли в мъгливо време. Сега тя знаеше посоката и никой вече не можеше да я заблуди.
XI
Южният край на Йоланд
3—6 април
В най-южната част на Йоланд има едно старо кралско имение, наречено Отенбю. То е много голямо, пресича целия остров от единия бряг до другия и е известно с това, че винаги е било убежище на големи стада животни. През седемнадесети век, когато кралете ходели в Йоланд на лов, цялото имение представлявало голям парк, пълен с елени. Един век по-късно тук бил създаден конезавод, в който се отглеждали коне от благородна раса, също и овчарник с много стотици овце. В наши дни в Отенбю няма нито чистокръвни коне, нито овце. Тяхното място са заели големи стада жребци, предназначени за кавалерийските полкове.
В цялата страна едва ли има по-добро убежище за животните от това имение. Край източния бряг се намира старото пасбище, дълго два километра и половина, най-голямото пасбище в Йоланд, дето животните могат свободно да пасат, да играят и да тичат. Там е и прочутата гора Отенбю със столетните дъбове, конто пазят сянка от слънцето и завет от силните йоландски ветрове. Не бива да се забравя и дългата стена на Отенбю, която върви от единия бряг до другия и отделя имението от останалата част на острова, та животните знаят докъде се простира то и внимават да не отидат из други места, дето няма да са така добре запазени.
Но в Отенбю се чувствуват на спокойствие не само питомните животни. Дивите също като че ли знаят, че в едно старо кралско имение могат да бъдат в безопасност и диви, и питомни и затова спокойно отиват там. Освен елените от старите стада, зайците, патиците и яребиците, които живеят там, напролет и през късно лято Отенбю е място за почивка на много хиляди прелетни птици. Те кацат главно на блатистия източен бряг под пасбището, за да се нахранят и да почиват.
Когато дивите гъски и Нилс Холгерсон стигнаха най-после в Йоланд, и те като другите птици кацнаха на брега до пасбището. Островът също беше обгърнат в мъгла, както преди това морето. Но момчето все пак успя да забележи с изненада големия брой птици на онази част от крайбрежието, която можеше да се види през мъглата.
Брегът беше нисък и песъчлив, с пръснати по него камъни, локви и купища изхвърлени от морето водорасли. Ако момчето трябваше да избира, то никога не би помислило да спре на това място, но птиците, изглежда, го смятаха за истински рай. На ливадата пасяха патици и сиви гъски, край брега се разхождаха бекаси и други водни птици. Гмурците плуваха във водата и ловяха риба. Ала най-голямо оживление цареше край водораслите. Там птиците се бяха струпали една до друга и кълвяха личинки, каквито сигурно имаше в изобилие, защото никой не се оплакваше от липса на храна.
Повечето птици бяха слезли само за да си починат и щом водачът на ятото сметнеше, че другарите му са се подкрепили достатъчно, казваше:
Ако сте свършили, да тръгваме.
— Не, чакай, чакай! Съвсем не сме се нахранили още — отвръщаха птиците.
— Да не мисиите, че ще ви оставя да се натъпчите така, че да не можете после да се помръднете? — казваше водачът, плесваше криле и тръгваше. Но той неведнъж трябваше да се връща, защото другите не го последваха.
При най-отдалечения куп водорасли имаше ято лебеди. Те не се унижаваха да излязат на брега при другите птици, а си почиваха в морето и се полюляваха върху вълните. От време на време забиваха глава във водата и си взимаха нещо за ядене от дъното. Щом намереха нещо много вкусно, те надаваха силни викове, които напомняха звук на тръба.
Като разбра, че наблизо има лебеди, момчето забърза към водораслите. Никога досега то не беше виждало отблизо див лебед. Провървя му, можа да се промъкне съвсем близо до тях.
Но не само момчето беше чуло лебедите. Край водораслите плуваха дивите гъски, патици, сиви гъски и гмурци, които скоро се наредиха в кръг около ятото лебеди и ги загледаха с любопитствр. Лебедите разперааха пера, вдигаха крилете си като платна и проточваха високо шии. От време на време някой от тях отиваше при някоя гъска или гмурец, за да им каже няколко думи. А птиците, на които бяха направили тази чест, като че ли не смееха да вдигнат човка, за да отговорят.
Имаше едно гмурче, един малък шегобиец, който не можеше да понася това важничене. То се гмурна
