Понеже стълбата е толкова стара, тя вече няма, разбира се, онзи вид, който е и гала като нова. Не се знае дали по онова време много са се интересували от такива работи, но при нейните огромни размери никоя метла не е могла да я държи чиста. След години по нея поникнали мъх и лишеи, есенният вятър довличал изсъхнали треви и листа, а пролетните потоци я засипвали с чакъл. И тъй като всичко това си оставало там, малко по малко върху стълбата се натрупала толкова много пръст, че в нея могли да пуснат корени не само треви и бурени, а дори храсти и големи дървета.
Но между трите стъпала сега има голяма разлика. Най-горното, което е най-близо до Смоланд, е покрито в по-голямата си част с постна пръст и ситни камъчета. Там растат само брези, диви череши и ели, които издържат на студ и не са толкова придирчиви. Най-ясно се разбира колко бедна е тази местност, като се види колко малки са нивите, извоювани от гората, какви малки къщички си строят хората и колко нарядко са черквите.
Земята на средното стъпало е по-добра и не е изложена на такъв остър студ; това веднага личи по дърветата, които са и по-високи, и от по-благородни видове. Там растат кленове, дъбове и липи, плачещи върби и лески. Няма никакви иглолистни дървета. По по-голямата площ обработваема земя и по красивите и: големи къщи се вижда, че там хората живеят по-добре; На средното стъпало има много черкви сред големи села; то изобщо е по-богато и по-красиво от горното стъпало.
Ала най долното стъпало е все пак най-хубаво. То е покрито с плодородна земя, а там, където достига морето, няма и следа от смоландските студове. Тук виреят буки, кестени и орехи. Тези дървета стават толкова високи, че стърчат над покривите на черквите. И нивите тук са най-големи, но хората не са само горски работници и земеделци, а се занимават и с риболов, търговия и мореплаване. Ето защо тук и къщите са най-скъпи, и черквите — най-красиви. Селата пък около тях са се превърнали в цели градчета.
Това обаче съвсем не е всичко, което може да се каже за трите стъпала. Когато горе на покрива на голямата къща Смоланд вали дъжд или се топят снеговете, водата трябва да си намери път. И наистина една част се стича надолу по голямата стълба. Отначало тя се разливала по цялата широчина на стълбата, но лека-полека са се образували вдлъбнатини и водата постепенно почнала да тече по няколко добре оформени корита. А водата си е вода, каквото и да я правиш. Тя не остава нито миг в бездействие. На едно място подрива, изглажда и отнася, на друго — нанася. Издълбава коритата и ги превръща в долове, наслагва по стените им пръст и по нея храстите, пълзящите растения и дърветата израстват толкова нагъсто, че почти закривай потока, който тече долу. А когато потоците стигнат стръмнините между стъпалата, те трябва да се спуснат главоломно надолу и тия пенливи водопади има такава грамадна сила, че могат да движат израсналите като гъби край тях мелници и фабрики.
Но и с това разказът за стълбата с трите стъпала не се изчерпва. Трябва да се каже още, че според преданията горе в голямата къща Смоланд живеел някога един великан. Той бил вече много остарял и на тия години не му се слизало по дългата стълба, за да лови сьомга в морето. Намирал, разбира се, че е по- удобно сьомгата да отива горе при него.
И ето той се качил на покрива на голямата къща и почнал да хвърля оттам грамадни камъни в Балтийско море. Великанът хвърлял камъните с такава сила, че те прелитали над цялата Блекинге и падали в морето. Сьомгата така се изплашила, че напускала морето, бягала нагоре по реките на Блекинге, промъквала се през потоците, прескачала с големи скокове водопадите и спирала едва когато стигнела навътре в Смоланд, пред краката на стария великан.
Че това е така, се вижда от многобройните острови и островчета покрай бреговете на Блекинге, които не са нищо друго освен големите камъни, хвърлени от великана.
Вижда се още и от това, че сьомгата и досега се промъква нагоре по реките на Блекинге и през потоци и вирове стига чак до Смоланд.
Жителите на Блекинге са много благодарни на стария великан и истински го почитат, защото мнозина от тях и до днес се прехранват, като ловят сьомгата в реките и работят в каменоломните по островите.
VIII
Край реката Ронебю
Петък, 1 април
След като напуснаха Сконе, дивите гъски и лисицата Смире никак не се надяваха, че ще се срещнат пак някой ден. Но стана така, че гъските минаха през Блекинге, а там се бе заселила и лисицата Смире. Досега тя беше скитала из северната част на страната, дето няма големи господарски градини и паркове, пълни със сърни и вкусни сърненца. Не може и да се опише колко недоволна беше Смире.
Един следобед, като бродеше из дивата гориста местност недалеч от реката Ронебю, Смире видя над главата си ято диви гъски. Скоро забеляза, че една от гъските е бяла и веднага разбра с кого има работа. Без да се бави нито миг, тя тръгна подир гъските. Хапваше й се хубаво месце, а и много й се искаше да си отмъсти за всички неприятности, които те й бяха причинили.
Гъските летяха на изток, докато стигнаха реката Ронебю, а след това завиха и тръгнаха на юг. Смире разбра, че си търсят място за нощуване край брега на реката и се зарадва, че без големи мъчнотии ще пипне една-две от тях. Ала когато най-сетне откри мястото, дето гъските се бяха настанили, остана много разочарована: то беше толкова добре защитено, че тя по никакъв начин нямаше да може да се добере до тях.
Реката Ронебю не е голяма, нито пълноводна, но въпреки това е много известна поради красивите си брегове. На няколко места тя се промъква между стръмни планински стени, издигащи се отвесно нагоре и обрасли с орлови нокти и диви череши, с глог и елхи, със скоруши и върби. Няма по-приятно нещо от това да гребеш през някой хубав летен ден по тъмната река и да гледаш нагоре меката зеленина, надвиснала по грапавите каменни стени.
Но сега, когато дивите гъски и Смире стигнаха до реката, беше още студена и неприветлива ранна пролет, дърветата бяха голи и никой не се и интересуваше красиви ли са бреговете, или не. Дивите гъски бяха доволни, че намериха под отвесните стени ивичка пясък, достатъчно голяма, за да се настанят на нея. Пред тях се пенеше реката, буйна и придошла от топящите се снегове, зад тях се издигаше непристъпна стена, а надвисналите клони ги скриваха от погледа. По-добро място не можеше да се намери.
Гъските веднага заспаха, но момчето не го ловеше сън. След залез слънце припадащият мрак и околната природа го плашеха и тогава то копнееше да бъде между хора. Сгушило се под крилото на гъсока, то не виждаше и почти не чуваше нищо и само се молеше никой да не нападне гъсока, защото няма да може да го спаси. От всички страни му се счуваха шумове и постепенно го обхвана такава тревога, че то изпълзя изпод крилото на гъсока и седна до него.
А Смире в това време стоеше горе на скалите и гледаше гъските. „Спокойно можеш да изоставиш това преследване — казваше си тя. — По такава стръмна стена не можеш да се спуснеш; не можеш също така да преплуваш буйната река, а няма никаква пътечка край брега, която да те отведе до тях. Тия гъски са твърде хитри. Веднъж завинаги престани да ги преследваш!“
Но като всяка лисица Смире мъчно се отказваше от това, което веднъж е започнала. Тя продължи да стои на ръба на стената, без да откъсва очи от дивите гъски. Докато ги гледаше, припомняше си всички злини, които й бяха причинили. Да, заради тях я изпъдиха от Сконе, та трябваше да търси подслон в бедната Блекинге. Толкова я беше яд на гъските, че мечтаеше да издави всички до една, та ако ще би нищичко да не хапне от тях.
Точно в този миг чу шум в един грамаден бор близо до нея и видя една катеричка, която бягаше, преследвана от златка. И двете не забелязаха Смире, която стоеше тихо и ги гледаше как се прехвърлят от дърво на дърво. Катеричката се прехвърляше от клон на клон така леко, сякаш летеше. Златката не беше такъв добър катерач като катеричката, но и тя тичаше по дърветата като по земята. „Ако можех да се катеря така — мислеше си лисицата, — ония долу нямаше да спят толкова спокойно.“
Когато катеричката бе уловена, Смире отиде при златката, но се спря на две крачки от нея, за да й даде да разбере, че няма намерение да и отмъкне плячката. Каза й учтиво „добър ден“ и я поздрави със сполучливия лов. Беше сладкодумна като всички лисици. Златката пък, която с дългото си гъвкаво тяло, хубава главичка, мека козина и светлокафяво петно на гушата минаваше за образец на красотата, а всъщност беше един див горски обитател, почти не отговаряше.
