рисковано, трудно и опасно катерене по стените. Затаили дъх, те очакваха с разтуптяно от страх сърце врагът да се нахвърли изневиделица върху им. И макар че пак ги мамеше омайващата миризма на купищата жито, те устояха и най-старателно претърсиха целия етаж, обитаван по-рано от прислугата, колоните, каменната маса и огнището, дълбоките ниши на прозорците и отвора в пода, оставен някога, за да може да се излива през него врял катран върху нападащия враг.
Но черните плъхове сякаш се бяха провалили в дън земя. Сивите се озоваха на третия етаж; промъкнаха се в голямата тържествена зала на господарите, също така пуста и гола като всички други помещения в стария дом, и постепенно стигнаха до най-горния етаж, който се състоеше от една-единствена голяма празна зала. Само едно място не се сетиха да претърсят сивите плъхове — голямото щърково гнездо на покрива, където точно в този момент госпожа кукумявката събуждаше Ака и й съобщаваше, че Фламеа, кукумявката от камбанарията, е изпълнила нейната поръка — изпратила е, каквото тя й е поискала.
След като претърсиха така основно целия замък, сивите плъхове се успокоиха. Те си рекоха, че черните са избягали, без дори да помислят за съпротива, и весело се нахвърлиха върху купищата жито.
Но едва бяха наченали първите зърна и откъм двора се чуха пронизителните звуци на малка свирка. Сивите плъхове надигнаха глави, ослушаха се неспокойно и изтичаха малко напред, като че ли бяха решили да изоставят куповете; ала после се върнаха и пак почнаха да гризат.
Острият, пронизителен звук на свирката се чу отново и сега се случи нещо странно. Първо един плъх, след него втори, после цяла група наскачаха от купа жито, където се бяха покатерили, и се втурнаха по най-късия път надолу към зимника, за да се измъкнат от къщата. Но вътре имаше все още много сиви плъхове. Те си мислеха колко усилия им струваше превземането на Глиминге и не им се искаше да го изоставят. Обаче звуците на свирката, долитащи до тях, сякаш ги притегляха и те трябваше да им се подчинят. С див устрем се спуснаха сивите плъхове от купищата жито и хукнаха през тесните ходове в стените, като се премятаха един през друг в желанието си да излязат по-скоро навън.
Едно малко хлапе седеше сред двора и надуваше свирка. Около него имаше вече цял кръг плъхове, които го слушаха прехласнати и омаяни, и всеки миг прииждаха все нови и нови. По едно време то махна свирката от устата си само за секунда, за да може да се оплези на плъховете, и тогава те изглеждаха готови да се нахвърлят върху него и да го разкъсат. Ала щом то засвири, те отново изпаднаха под властта му.
Хлапето надува свирката, докато измъкна всички сиви плъхове от къщата Глиминге. Тогава то бавно пресече двора и тръгна по пътя. Сивите плъхове го последваха, защото звуците на тази свирка така ги привличаха, че те не можеха да им устоят.
Хлапето вървеше пред тях и ги мамеше след себе си по пътя към Валбю. То обикаляше и криволичеше, превеждаше ги през плетове и ровове и накъдето и да кривнеше, те го следваха. То надуваше непрекъснато свирката, която на пръв поглед приличаше на рог, но беше толкова малка, че днес едва ли може да се срещне животно с такива малки рогчета на главата си. Никой не знаеше кой я е направил. Кукумявката Фламеа я била намерила в една ниша в камбанарията на Лундската катедрала. Показала я на гарвана Батаки и те двамата решили, че тя е от онези свирки, които хората някога са правели, за да имат чрез тях власт над плъховете и мишките. Гарванът беше приятел на Ака и от него тя знаеше, че Фламеа притежава такова съкровище.
И наистина плъховете не можеха да устоят на звуците на свирката. Момчето вървеше напред и свиреше, а звездите трепкаха на небето. Плъховете неотлъчно го следваха. То все още свиреше и когато взе да се развиделява, свиреше и когато изгря слънцето и цялото стадо сиви плъхове продължаваше да го следва, отдалечавайки се все повече и повече от големия, пълен с жито таван на къщата Глиминге.
V
Големият танц на жеравите на планината Кула
Вторник, 29 март
Трябва да се признае, че в Сконе има много хубави постройки, но на нито една от тях стените не са тъй красиви, както стените на старата планина Кула.
Планината Кула е ниска и дълга. Тя съвсем не е някаква голяма и внушителна планина. По широкото й било се виждат гори, ниви и тук-таме обрасли с бурен поляни. На места се издигат покрити с храсталаци хълмове и голи скали. Най-високата й част не е особено красива; прилича на всички други планински височини в Сконе.
Когато човек върви по билото на планината, не може да не изпита известно разочарование. Но ако случайно се отбие от пътя, достигне склоновете и погледне надолу, изведнъж пред очите му ще се открият такива прекрасни неща, че няма да знае на какво първо да спре поглед. Планината Кула не е обкръжена с равнини и долини като другите планини, а се е вдала навътре в морето. В подножието й няма нито една ивичка земя, която да я защищава от морските вълни; те стигат чак до склоновете й и могат да ги рушат и да им придават разни причудливи форми.
Така морето и неговият помощник — вятърът, са изваяли най-разнообразно склоновете на планината. Тук има тесни, дълбоко врязани пукнатини и черни, остри скали, полирани от камшика на вятъра. Има изолирани колони, издигащи се направо от водата, и тъмни пещери с тесни ходове. Има отвесни голи стени и бухнали, обрасли в зеленина възвишения. Има малки полуостровчета и тихи заливчета с дребни заоблени камъни, които шумно се търкалят напред-назад при всеки тласък на вълните. Има величествени портали от скали, извили свод над водата; остри камъни, пръскани постоянно от бяла пяна, и други, които се оглеждат в чернозелената, вечно спокойна вода. Има огромни котли, издълбани в скалите, и бездънни пукнатини, примамващи пътника към недрата на планината чак до пещерата на господаря на Кула.
И отгоре додолу по тези пукнатини и скали се преплитат храсти и се увиват пълзящи растения. Тук растат и дървета, но поради силния вятър те е трябвало да се превият ниско, като пълзящите растения, за да се задържат по стръмнините. Дъбовете са полегнали върху земята и короните им се сплитат отгоре като гъст свод, а нискорасли буки се гушат в цепнатините като големи шатри от листа.
Тези забележителни, отвесно спускащи се стени от скали, безбрежното синьо море, ширнало се пред тях, и чистият кристален въздух горе в планината правят Кула толкова привлекателна за хората, че докато трае лятото, всеки ден към нея се точат тълпи народ. Трудно е да се каже обаче какво я прави толкова привлекателна за животните, та те всяка година се събират там за големите си игри. Но този обичай се поддържа от прастари времена и човек е трябвало да бъде там още когато първата морска вълна се е разбила на пяна в скалистия бряг, за да си обясни защо не някое друго място, а именно планината Кула е била избрана за тези срещи.
Дойде ли денят на срещата, елените, сърните, зайците, лисиците и другите диви животни пристигат на планината Кула още през нощта, за да не ги забележат хората. Преди изгрев слънце всички са вече на мястото на игрите — една обрасла с бурен поляна вляво от пътя, не много далеч от стръмните склонове на планината.
От всички страни тази поляна е обградена с камари скали, които така я скриват, че човек може да попадне там само случайно. А през месец март не е много вероятно някой скитник да се заблуди точно там. Много месеци преди това есенните бури са прогонили всички чужденци, които иначе бродят между скалите или се катерят по стените на планината. А пазачът на фара на скалистия нос, старицата от чифлика Кула и селяните със семействата си вървят по пътищата и не скиторят по буренясалото поле.
Като стигнат на мястото на игрите, животните се разполагат по канарите наоколо. Всеки вид се настанява отделно, макар че този ден цари общ мир и никой не се бои, че ще бъде нападнат. Зайчето може спокойно да се поразходи по скалите на лисиците, без да изгуби дори едното от дългите си ушенца. И все пак животните се настаняват на отделни стада. Такъв е старинният обичай.
След като всички заемат местата си, животните почват да се оглеждат за птиците. Този ден времето винаги е хубаво. Жеравите са добри познавачи и не биха свикали животните, ако се очаква дъжд. Но макар че въздухът е прозрачен и нищо не пречи на погледа, не се виждат никакви птици. Чудно нещо, слънцето е вече високо на небето и птиците би трябвало да са на път.
Но ето че животните на планината Кула забелязват няколко малки тъмни облачета, които се носят бавно над равнината. Най-после! Едно от тях внезапно се насочва към брега на Йоресунд и планината Кула. Като стига над мястото на игрите, то спира и изведнъж започва да цвърти и да чурулика, сякаш цялото е само
