безпомощно малко същество.
— Какво зяпаш? — кресна орлето. — Не чу ли, че искам да ям? Ака разпери криле и се спусна към езерото в дъното на долината.
След малко се върна в орловото гнездо с пъстърва в човката си. Когато тя остави рибата в гнездото, орлето се разяри.
— Да не мислиш, че мога да ям такова нещо! — изкрещя то, бутна рибата настрана и се опита да клъвне Ака. — Веднага ми донеси някоя яребица или плъх, чуваш ли!
Ака протегна глава и силно го ущипа по гърба.
— Слушай — каза тя, — щом аз те храня, ще ядеш това, което ти нося! Баща ти и майка ти са мъртви и не могат да ти помогнат. А ако искаш да умреш от глад, докато чакаш да ти донеса яребици и плъхове, аз няма да ти преча.
После тя си отиде и се върна след доста дълго време. Орлето беше изяло рибата и когато тя сложи пред него друга, то веднага глътна и нея, макар и с явно отвращение.
Работата на Ака не беше лесна. Орлите не се върнаха вече и тя трябваше да носи храна на орлето. Хранеше го с риба и жаби и те му понасяха, защото порасна и заякна. То скоро забрави родителите си и беше убедено, че Ака е истинската му майка. Тя също го обичаше като свое собствено дете. Мъчеше се да го възпита добре и да го отучи от жестокостта и високомерието му.
След няколко седмици Ака забеляза, че скоро ще си сменя перата и няма да може да лети. Цял месец тя нямаше да може да храни орлето и то щеше да умре от глад.
— Слушай, Горго — каза му Ака един ден, — аз вече няма да мога да ти нося риба. Ще имаш ли смелост да се спуснеш в долината, за да продължа да те храня? Трябва да избереш едно от двете: или да останеш тук, осъден на гладна смърт, или да се хвърлиш долу, което също може да ти струва живота.
Скоро крилете на орлето толкова пораснаха, че можеха лесно да го носят, но то се научи да лети едва наесен заедно с гъсетата. Сега за него настъпи чудно време, защото то надпреварваше всички в хвърченето. Другарите му оставаха във въздуха само колкото е необходимо, но то летеше по цели дни. Все още не можеше да разбере, че е от друг род, но много неща го учудваха и то непрекъснато задаваше въпроси на Ака.
— Защо яребиците и мишките бягат и се крият, като видят сянката ми на планината? — питаше то. — От другите гъсета не се боят така.
— Докато лежеше горе на скалата, крилете ти много пораснаха — отвръщаше Ака. — Затова малките животни се плашат. Но ти не се отчайвай! От теб ще стане чудесна птица.
Като се научи да лети, то свикна и да си лови само риби и жаби, но скоро и над това се замисли.
— Защо аз се храня с риби и жаби, а другите гъсета само пасат? — попита то.
Без да се колебае нито миг, орлето застана на края на гнездото, измери с поглед разстоянието, разпери малките си криле и се хвърли надолу. Преобърна се няколко пъти във въздуха, но все пак успя да си послужи с крилете и кацна на земята невредимо.
Долу Горго прекара цялото лято с малките гъсета и се сприятели с тях. Тъй като и той се смяташе гъсе, мъчеше се да живее като тях и когато те плуваха в езерото, той също се опитваше да плува. Няколко пъти едва не се удави. Срам го беше, че не може да се научи да плува и отиде при Ака да се оплаче.
— Защо не мога и аз да плувам като другите? — попита той.
— Докато лежеше горе на скалата, краката ти много пораснаха и ноктите ти се изкривиха — отговори му Ака. — Но няма защо да се отчайваш! От теб ще стане чудесна птица.
— Защото не можех да те храня с друго горе на скалата — отвръщаше Ака, — Но ти не се отчайвай! От теб все пак ще стане чудесна птица.
Когато наесен дивите гъски отлетяха на юг, с ятото тръгна и Горго, Той продължаваше да се смята негов член. Но във въздуха хвърчаха много птици и като виждаха орел в ятото на Ака, сред тях настъпваше смут. Ятото на дивите гъски непрекъснато беше обкръжено от тълпи любопитни, които високо изказваха недоумението си. Ака ги молеше да мълчат, но не беше възможно да обуздае толкова много зли езици.
— Защо ме наричат орел? — питаше непрекъснато Горго, като се ядосваше все повече и повече. — Не виждат ли, че съм дива гъска? Аз не съм хищник, който яде подобните си. Как смеят да ме наричат с такова грозно име?
Веднъж прелетяха над един чифлик. Кокошките се разхождаха по бунището и кълвяха.
— Орел! Орел! — развикаха се те и се пръснаха да се скрият.
Горго, който беше чувал, че орлите се смятат за големи разбойници, не можа да сдържи яда си. Сви криле, спусна се като стрела към земята и заби нокти в една кокошка.
— Сега ще ти покажа какъв орел съм аз! — викаше той сърдито, като я кълвеше с клюна си.
В този миг Ака го извика и той послушно се издигна във въздуха. Ака дойде до него, за да го укроти.
— Какво правиш? — кореше го тя и го удряше с човката си. — Да не би да искаш да разкъсаш нещастната кокошка? Как не те е срам!
Орелът изслуша покорно упреците й. От големите ята птици, които ги обкръжаваха, се посипа буря от подигравки и обиди. Като ги чу, орелът изгледа злобно Ака, сякаш се готвеше да се нахвърли върху нея. Но той се въздържа, размаха криле и се издигна високо във въздуха, където никакъв вик не можеше да го достигне. Там започна да кръжи, докато изчезна от очите им.
След три дена той се върна в ятото.
— Сега зная кой съм — каза той на Ака. — Щом съм орел, трябва да живея така, както подобава на орел. Но нищо не ни пречи да си останем приятели. Аз никога няма да нападна нито теб, нито която и да е гъска от ятото ти.
Но Ака много държеше да направи от орела кротка и безопасна птица и не й се щеше да го остави да живее, както той си иска.
— Да не мислиш, че мога да бъда приятелка с хищник? — викна тя. — Живей, както съм те учила, тогава пак ще можеш да се присъединиш към ятото!
И двамата бяха горди и непреклонни и никой не искаше да отстъпи. Тогава Ака му забрани да се мярка пред очите й и така му се разсърди, че никой не смееше да спомене името му пред нея.
Оттогава Горго тръгна да скита из страната, самотен и ненавиждан като всички големи разбойници. Често биваше мрачен и сигурно си спомняше с копнеж за онова време, когато смяташе, че е дива гъска и- играеше с веселите гъсета. Между животните се славеше с храбростта си. Казваха, че не се бои от някого другиго освен от втората си майка Ака. Говореше се също така, че никога не е нападал дива гъска.
В плен
Горго беше вече тригодишен и още не се бе замислял да си създаде семейство, когато един ловен го хвана и го продаде в Скавсен. Там имаше още два орела. Държаха ги в клетка от железни пръти и стоманен тел. Клетката беше на открито и толкова голяма, че в нея бяха сложили няколко дървета и куп камъни, за да се чувствуват орлите като у дома си. Но въпреки това те не бяха доволни. По цял ден седяха на едно и също място. Хубавите им тъмни пера бяха изгубили блясъка си и се бяха разрешили, а очите им се взираха с безнадежден копнеж в небесните висини.
Първата седмица, която прекара в плен, Горго беше все още жив и подвижен, но после и у него почна да се промъква някакво тежко равнодушие. Застояваше се на едно място като другите орли, гледаше право пред себе си, без на вижда нещо, и така загуби представа за дните.
Една сутрин, когато дремеше както обикновено. Горго чу, че някой го повика. Толкова беше безразличен към всичко, че дори не погледна надолу.
— Кой ме вика? — попити той.
— Не ме ли познаваш, Горго? Аз съм Палечко, който пътуваше с дивите гъски.
— И Ака ли е пленена? — попита Горго, като че ли се събуждаше от дълбок сън.
— Не, Ака, белия гьсох и цялото ято са добре и сега трябва да са в Лапландия — отговори момчето. — Само аз съм пленник тук.
Докато момчето говореше, Горго се обърка и се загледа пред себе си както по-рано.
— Кралски орел! — извика момчето Аз не съм забравил, че ти веднъж ме върна при дивите гъски и че пощади, живота на белия гъсок. Кажи ми, не мога ли да ти помогна някак?
