с теб, но ще ти изпратя една книга за Стокхолм и ти ще я прочетеш от край до край. Аз само ти описах основаването на Стокхолм. От книгата ти ще разбереш как е живял и как се е променял градът. Ще видиш как малкото, тясно, обградено със стени градче на островите се е превърнало в това голямо море от къщи, което се простира под нас. Ще видиш как на мястото на мрачната кула Чернан е бил издигнат красивият бял дворец и как черквата на сивите монаси се е превърнала в гробница на шведските крале. Ще прочетеш как са се застроявали остров след остров и как зеленчуковите градини на север и на юг са се превърнали в красиви паркове и квартали. Как са били прокопавани хълмовете и затрупвани каналите. Как строго пазените кралски градини са станали любимо място за разходки на народа. И ти ще се почувствуваш тук у дома си, Клемент! Този град не е само на стокхолмци. Той е и твой, и на цяла Швеция.
И като четеш за Стокхолм, Клемент, ти ще разбереш, че той има притегателна сила! Отначало дошъл кралят, после благородниците започнали да издигат дворец след дворец. След това почнали да идват хора отвсякъде и както виждаш, сега Стокхолм не е град сам за себе си или за своята област. Той е град на цялото кралство. Ти знаеш, че във всяка енория има съвети, но в Стокхолм има народно събрание за цялата страна. Знаеш, че навсякъде има съдии, но в Стокхолм има съд, който стои над всички други. В цялата страна има войски и казарми, но в Стокхолм се намират онези, които командуват цялата войска. Навсякъде има железници, но те се управляват от Стокхолм. Тук се намират ръководителите на свещениците, на учителите, на лекарите, на съдиите. Тук е средището на страната, Клемент. Оттук идват парите, които носиш в джоба си, и марките, които залепваш на писмата. Оттук всички шведи получават по нещо. Тук никой не бива да се чувствува чужденец и да копнее за дома си. Тук е домът на всички шведи.
А като прочетеш всичко, спомни си и за последната придобивка на Стокхолм — за тези стари къщи в Скансен! Тук могат да се видят стари носии, стари съдове, старинни танци; да се чуят свирачи и разказвачи на приказки. Стокхолм е привлякъл в Скансен всичко старинно и хубаво, за да му отдаде почит и да го издигне на онова място, което заслужава.
И най-после, Клемент, когато четеш за Стокхолм, не забравяй да сядаш на това място! Оттук ти ще видиш как блестят игривите, радостни вълни и как бреговете сияят в своята красота. Тогава и ти сам ще почувствуваш магията им, Клемент.
Приветливият старец беше повишил глас и той звучеше мощно и заповеднически. Очите му блестяха. После той стана, махна с ръка на Клемент и си тръгна. А Клемент се изправи и ниско се поклони.
На другия ден кралски лакей донесе на Клемент голяма червена книга и писмо. В писмото се казваше, че книгата е от краля.
Няколко дни след това старчето Клемент Ларсон ходи като замаяно. От него не можеше да се изтръгне нито една смислена дума. След една седмица той отиде при управителя и заяви, че напуска. Принуден бил да си отиде в къщи.
— Защо ще си вървиш? Не свикна ли тук? — попита управителят.
— Свикнах — отвърна Клемент, — не е затова, но все пак трябва да си отида у дома.
Клемент дълго се колеба, защото кралят му беше казал, че трябва да се запознае със Стокхолм и да го обикне. Но той не можеше да се стърпи, трябваше да си отиде, за да разправи какво му е казал кралят. Ще застане пред черквата в своето село и ще разказва на всички колко любезен е бил кралят с него, когато са седели един до друг на скамейката! И как му е изпратил книга, и си е губил времето да му говори часове наред, за да му смекчи мъката по дома! Хубаво беше да разказва тези неща в Скансен на лапландци и даларнци, но още по-хубаво щеше да бъде да ги разказва в родното си място.
Дори и да го настаняха в приют, нямаше да му е толкова тежко. Сега той беше друг човек и всички щяха да го почитат.
С този нов копнеж Клемент не можеше да се бори. Той трябваше да отиде при управителя и да заяви, че напуска.
XXXVIII
Орелът Горго
В скалистата долина
Далеч в Лапландските планини, на една издатина над стръмна пропаст, имаше орлово гнездо. То беше направено от навити едно върху друго борови клончета. Дълги години гнездото беше доизграждано и заздравяване и сега стоеше на скалата, повече от два метра широко и високо почти колкото лапландска хижа.
Под скалата с гнездото имаше широка долина, в която лете живееха ято диви гъски. Долината беше прекрасно убежище за тях. Планините я прикриваха така, че дори и лапландците не подозираха за съществуванието й. Сред нея имаше малко кръгло езерце с хубава храна за гъсетата, а обраслите с ракитак и криви брезички брегове бяха пълни с прекрасни места за мътене.
От незапомнени времена горе на скалата живееха орли, а долу в долината — диви гъски. Всяка година орлите отвличаха по няколко гъски, но не толкова много, че гъските да не смеят да живеят в долината. От своя страна и дивите гъски имаха известна полза от орлите. Те наистина бяха грабители, но ги пазеха от други хищници.
Няколко години преди Нилс Холгерсон да тръгне с дивите гъски, старата водачка Ака от Кебнекайзе стоеше една сутрин в долината и гледаше към орловото гнездо. Орлите обикновено излизаха на лов един час след изгрев слънце и лете, когато живееше в долината, Ака всяка сутрин ги чакаше, за да види дали ще се спуснат надолу, или ще потърсят други места за лов.
Не мина много време и двете грамадни птици напуснаха гнездото. Те се издигнаха във въздуха, красиви и страшни, и се насочиха към равнината. Ака въздъхна облекчено.
Старата водачка беше престанала да снася яйца и да отглежда малки и през лятото обикновено обикаляше гнездата на другите и ги учеше как да мътят и как да се грижат за гъсетата. Освен това тя ги пазеше не само от орлите, а и от лисиците, от кукумявките и от всички други врагове на дивите гъски и на малките им.
Към обяд Ака отново почваше да се оглежда за орлите. По летенето им тя познаваше имали ли са добър лов и в такъв случай се чувствуваше спокойна за ятото си. Но този ден тя не видя кога се бяха върнали. „Сигурно съм остаряла и оглупяла — мислеше си тя, докато чакаше. — Те отдавна трябва да са се прибрали.“
И следобеда тя гледа нагоре, в очакване да ги види на скалата, дето си почиваха. Потърси ги и надвечер, когато идваха да се къпят в планинското езеро, но пак не ги видя и отново почна да се оплаква от старостта си. Така беше свикнала да ги вижда над главата си, че не можеше да си представи да не са се върнали.
Сутринта Ака отново беше на пост, но пак не ги видя. Ала в утринната тишина чу крясък, който идваше откъм орловото гнездо и беше едновременно жален и ядовит. „Дали пък наистина не се е случило нещо с орлите?“ — помисли си тя и бързо се издигна нагоре, за да погледне в гнездото.
Тя не видя нито орела, нито орлицата. В гнездото имаше само едно полуголо орле, което крещеше за храна.
Ака се спусна бавно и колебливо към орловото гнездо. Страшно място беше това. Личеше, че тук живеят грабливи птици. В гнездото и около него се виждаха бели кости, кървави пера и парчета кожа, заешки глави, птичи човки и крака. И орлето беше противно за гледане. То имаше голяма зинала човка, тялото му беше тромаво и покрито с мъх, а по недоразвитите му криле само тук-там стърчеха пера.
Най-после Ака преодоля отвращението си и кацна на края на гнездото, като се оглеждаше неспокойно, защото очакваше орлите да се върнат всеки момент.
— Добре, че някой все пак дойде — изкрещя орлето. — Веднага ми донеси да ям!
— Полека, полека, не бързай толкова! — отговори Ака. — Кажи ми първо къде са баща ти и майка ти!
— Откъде да знам! Вчера сутринта тръгнаха нанякъде, като ми оставиха само една мишка. Ти и сама разбираш, че мишката отдавна е изядена. Как не я е срам майка ми да ме оставя да умирам от глад!
Сега Ака си помисли, че орлите може наистина да са застреляни. Ако оставеше орлето да умре от глад, може би щеше да се отърве завинаги от тези грабители. Но тя не можеше да захвърли така едно
