се промъкнал след тях да ги погледа. Чувал бил, че русалките били много красиви и че всеки, който ги видел, бил омагьосван от тях.
След като погледал известно време танците им под дърветата, той се върнал на брега, взел една от тюленовите кожи и я скрил под близкия камък. После легнал при лодката си и се престорил на заспал.
След малко русалките дошли на брега да си облекат тюленовите кожи. Отначало те си бъбрели весело и се смеели, но скоро започнали да плачат, защото една от тях не можела да си намери тюленовата кожа. Тичали насам-натам по брега, търсели я, но не могли да я намерят. Изведнъж забелязали, че небето на изток почва да бледнее и денят наближава. Тогава всички отплували освен онази, която била изгубила тюленовата си кожа. Тя седяла на брега и горко плачела.
На рибаря му домъчняло за нея, но останал да лежи, докато съвсем се развиделило. Тогава станал спуснал лодката в морето и когато вдигнал веслата, престорил се, че случайно я забелязва.
„Коя си ти? — извикал й той. — Да не си жертва на корабокрушение?“
Тя се спуснала към него и го попитала не е ли виждал тюленовата й кожа, но той се престорил, че не разбира въпроса й. Тогава тя пак почнала да плаче, а той й предложил да тръгне с него.
„Ела у дома — казал й рибарят. — Майка ми ще се грижи за теб. Не можеш да останеш на този остров. Тук няма да намериш нито покрив, нито храна.“
Говорел й тъй убедително, че тя се съгласила.
И рибарят, и майка му били безкрайно добри към клетата русалка. Тя се чувствувала много добре у тях. От ден на ден ставала по-весела, помагала на майката в домашната работа и приличала вече на другите момичета из островчетата, само че била много по-хубава от тях. Един ден рибарят я попитал иска ли да му стане жена и тя веднага се съгласила.
Приготвили се за сватбата. Русалката облякла дългата си зелена рокля и сложила бисерната корона, които носела, когато рибарят я видял за пръв път. По онова време по островчетата нямало черква и те трябвало да седнат в лодките, да отплуват по Мелар и да се венчаят в първата черква.
Рибарят, който карал годеницата и майка си в своята лодка, гребал толкова добре, че изпреварил всички останали. Когато подминали островчето в Стрьомен, на което намерил годеницата си, той не можал да сдържи усмивката си.
„Защо се усмихваш?“ — попитала го тя.
„Спомних си за онази нощ, когато скрих тюленовата ти кожа“ — отвърнал рибарят. Той бил съвсем сигурен в нея и не смятал, че трябва да мълчи повече.
„Какво говориш? — попитала годеницата. — Аз не съм имала никаква тюленова кожа!“
Види се, тя била забравила всичко.
„Не помниш ли как танцуваше с русалките?“ — попитал той.
„Просто не разбирам какво говориш! — отвърнала годеницата. — Всичко това ти се е присънило.“
„Ако ти покажа тюленовата кожа, ще ми повярваш ли?“ — попитал рибарят и насочил лодката към островчето.
Когато слезли на брега, той веднага намерил камъка, под който я бил скрил.
Щом видяла тюленовата кожа, годеницата я грабнала и метнала на главата си. Кожата я обгърнала като жива и девойката веднага се хвърлила в Стрьомен.
Годеникът скочил във водата след нея, но не можал да я стигне. В отчаянието си той грабнал копието и го хвърлил подире й. Улучил по-добре, отколкото искал; клетата русалка извикала жално и изчезнала в дълбините.
Рибарят стоял на брега и я чакал да се покаже отново. И изведнъж забелязал, че водата около него почнала да излъчва някакво меко сияние. Такава красота той никога не бил виждал. Водата блестяла и преливала в нежнорозово и бяло, така както преливат цветовете от вътрешната страна на раковина.
Когато блестящите вълни се разбивали в брега, на рибаря му се сторило, че и брегът се променя. Той също почнал да блести и всичко по него взело да цъфти и ухае. Никога преди рибарят не го бил виждал толкова красив.
Той скоро си обяснил тази чудна промяна. Всеки, който видел русалка, я намирал по-хубава от всички други жени. Сега, когато кръвта на русалката се смесила с водата и окъпала бреговете, нейната красота преминала на земята и всеки, който я види, я обиква и престава да копнее за друго.
Тук приветливият старец прекъсна разказа си и се обърна към Клемент. Но той само кимна с глава, без да каже нито дума, в очакване старият човек пак да почне да разказва.
— От този момент, Клемент — продължи старецът и в очите му блесна весело пламъче, — хората почнали да се заселват на островчетата. Отначало идвали само рибари и селяни, после ги последвали и други, докато един хубав ден в Стрьомен пристигнали с корабите си кралят и новият управител. Те забелязали, че всеки кораб, който влиза в езерото Мелар, трябва да мине покрай тези островчета. Управителят казал, че тук трябва да бъде вратата на пролива, която да може да се отваря и затваря по желание: по този начин ще се пускат търговските кораби и ще се спират пиратските.
И това станало — каза старият човек, като се изправи и отново за почна да чертае с бастунчето си по пясъка. — Тук, на най-големия остров, управителят издигнал замък с висока кула, наречен Чернан. Жителите дигнали стени около целия остров. На северната и на южната стена направили врати със здрави кули над тях. Прокарали мостове между другите островчета, като издигнали и на тях високи кули. А във водата забили дебели колове с напречни греди, които можели да се отместват и по този начин никакъв кораб не можел да мине без разрешение.
Както виждаш, Клемент, четирите островчета, на които дълго време никой не обръщал внимание, скоро станали здрава крепост. Но това не било всичко. Бреговете и проливът почнали да привличат все повече хора и скоро те се впуснали от всички страни да се заселват на островчетата. Построили си и черква, която по-късно била наречена Голямата черква. Тя била ей тук, до крепостта, а тук, между стените, били малките къщурки на заселниците. Те не били много, но за онова време достатъчно, за да бъдат смятани за град. Той бил наречен Стокхолм и така се нарича и до днес.
И ето един ден, Клемент, управителят, който сложил начало на, всичко това, заспал вечния си сън. Но Стокхолм не останал без строители. Надошли монаси, които се наричали сивите братя. Стокхолм ги привлякъл и те поискали разрешение да си построят манастир. Кралят им дал едно от по-малките островчета, ей това, което гледа към Мелар. Те го застроили и оттогава то носи името Громункехолмен — Островчето-на сивите монаси. После дошли други, които се наричали черните братя. И те поискали да строят. Техният манастир бил издигнат на Стадсхолмен, близо до южната врата. На този, най-големия от островите на север от града, се настанили братята на светия дух, които издигнали болница, а на другия — предприемчиви хора направили мелница. Край островчетата монасите ловели риба. Както знаеш, сега тук има само един остров, защото каналът между двата острова е затрупан. Той и до днес се нарича Островът на светия дух.
Малките гористи островчета, Клемент, били изцяло застроени, но хора непрекъснато прииждали, защото, както вече знаеш, те привличали заселници. Дошли и монахини от ордена „Света Клара“ и също поискали да строят. Но нямало вече къде и те се настанили на северния бряг, който се наричал Нормалм. Не били много доволни, защото над Нормалм се издига висок хълм, на който се намирала градската бесилка, и никой не обичал тази част на града. Въпреки това сестрите построили и черква, и манастир. След тях дошли и други. Горе, на самия хълм, направили болница и черквата „Свети Йоран“, а в подножието на хълма била издигната черквата „Свети Якоб“.
Започнали да строят и в Сьодермалм, южното крайбрежие, което се издига стръмно нагоре. Там направили черквата „Света Мария“.
Но не мисли, Клемент, че в Стокхолм идвали само монаси. Идвали и много други хора. Надошли голям брой търговци и занаятчии от Германия. Те били по-опитни от шведските и затова ги приели добре. Заселили се в стария, обкръжен със стени град, съборили малките къщурки и издигнали високи, хубави, каменни къщи. Но мястото било недостатъчно и къщите трябвало да се строят гъсто една до друга, с фронтони към тесните улички.
Да, Клемент, както виждаш, Стокхолм привличал хората.
В този момент се зададе един човек, който бързо идваше към тях. Приветливият старец му махна с ръка и той се спря близо до тях. После старецът отново седна до цигуларя.
— Сега ще ми направиш една услуга, Клемент — каза той. — Аз едва ли ще имам вече случай да говоря
