долетя Дюнфин.
— Палечко! Палечко! — извика тя. — Мортен умира! Аз го убих.
— Качи ме на гърба си, Дюнфин, и ме заведи при него! — каза момчето.
Те тръгнаха, Ака и дивите гъски ги последваха. Когато стигнаха, гъсокът лежеше на земята. Той не можеше да каже нито дума, а само пъхтеще.
— Гъделичкай го по гушата и го удряй по гърба! — каза Ака. Момчето я послуша и големият гъсок веднага изкашля един голям корен, който беше заседнал в гърлото му.
— От това нещо ли си ял? — попита Ака, като показа пръснатите на земята корени.
— Да — отвърна гъсокът.
— Добре, че е заседнал в гърлото ти — каза Ака. — Тези корени са отровни. Ако ги беше изял, сигурно щеше да умреш.
— Дюнфин ме накара да ги ям — отвърна гъсокът.
— Даде ми ги сестра ми — каза Дюнфин и разправи всичко.
— Пази се от сестрите си, Дюнфин — посъветва я Ака, — те не ти желаят доброто.
Но Дюнфин не можеше да мисли лошо за никого и когато Вингшьона малко след това я покани да й покаже годеника си, тя веднага тръгна с нея.
— Той не е тъй красив като твоя, но е много по-смел и безстрашен от него.
— Откъде знаеш? — попита Дюнфин.
— От известно време чайките и патиците на острова са много разтревожени, защото всяка сутрин на разсъмване някаква граблива птица, идва и отвлича някоя от тях.
— Каква е тази птица? — попита Дюнфин.
— Никой не знае — отговори сестра й. — На островчето никога не са виждали такава птица и най- чудното е, че тя не напада гъските. Но годеникът ми си е наумил утре да се пребори с нея и да я прогони.
— Дано да сполучи! — каза Дюнфин.
— Не ми се вярва — отвърна сестра й. — Ако моят гъсок беше голям и силен като твоя, можеше да има все пак надежда.
— Искаш ли да помоля Мортен да се пребори с грабливата птица? — попита Дюнфин.
— Разбира се, че искам — каза Вингшьона. — По-голяма услуга ти не би могла да ми направиш.
Сутринта гъсокът стана преди изгрев слънце, кацна насред острова и почна да се оглежда на всички страни. Скоро той забеляза че от запад се задава голяма черна птица. Крилете й бяха много дълги и той веднага разбра, че това е орел. Гъсокът не бе очаквал по-опасен враг от кукумявка и сега му стана ясно, че му предстои борба на живот и смърт. Но и през ум не му мина да избегне срещата с една птица, много по- силна от него.
Орелът се спусна като стрела върху една чайка и заби нокти в нея. Но преди да отлети, Мортен се хвърли върху него.
— Пусни я! — извика той. — И не се мяркай повече тук, защото ще си имаш работа с мен!
— Кой си ти, глупако? — попита орелът. — Имаш щастие, че аз никога не се бия с гъски. Иначе скоро щеше да ти дойде краят.
Мортен се ядоса, че орелът се смята твърде горд, за да се бие с него, спусна се, ухапа го за гърлото и го заудря с криле. Орелът естествено не можеше да претърпи това и влезе в бой, но някак на шега.
Момчето спеше при Ака и дивите гъски, когато Дюнфин се развика:
— Палечко! Палечко! Един орел ще разкъса Мортен!
— Качи ме на гърба си, Дюнфин, и ме заведи при него! — каза момчето.
Когато стигнаха, Мортен целият беше изранен и потънал в кръв, но продължаваше борбата. Момчето не можеше да влезе в бой с орела, затова не му оставаше нищо друго, освен да потърси помощ.
— Бързай, Дюнфин! Извикай Ака и дивите гъски! — каза то. При тези думи на момчето орелът изведнъж прекрати борбата.
— Кой спомена Ака? — попита той. А като видя Палечко и чу крясъка на дивите гъски, изведнъж вдигна криле.
— Кажете на Ака, че никога не съм очаквал да срещна нея или някой от ятото й тук, в морето! — каза той и изчезна с красив бърз полет.
— Това е същият орел, който веднъж ме върна при дивите гъски! — извика момчето, като загледа учудено след него.
Дивите гъски искаха да отлетят от островчето рано, но преди това трябваше да се нахранят. Докато пасяха, при Дюнфин долетя една дива патица.
— Много здраве от сестрите ти — каза тя. — Те не смеят да се покажат между дивите гъски, но ме помолиха да ти напомня, че не бива да напуснеш островчето, без да поздравиш стария рибар.
— Наистина — каза Дюнфин. Но тя беше толкова изплашена, че не искаше да отиде сама, а помоли гъсока и Палечко да я придружат до хижата.
Вратата беше отворена. Дюнфин влезе, а другите останаха отвън. В следния миг Ака даде сигнал за тръгване и те извикаха Дюнфин. Сивата гъска излезе от хижата и полетя с дивите гъски.
Бяха изминали доста път, когато момчето се вгледа в сивата гъска, която ги следваше. Дюнфин обикновено летеше тихо и леко, а тази птица летеше с тежки, силни удари на крилете.
— Ака, върни се! Ака, върни се! — развика се то. — С нас има чужда птица! Вингшьона ни следва.
Сивата гъска нададе такъв грозен и злобен вик, че всички разбраха коя е тя. Ака и другите се обърнаха към нея, но сивата гъска не избяга веднага. Тя се спусна към големия бял гъсок, грабна Палечко и отлетя с него.
Започна се бясна гонитба над морето. Вингшьона летеше бързо, но дивите гъски я настигаха и за нея нямаше никаква надежда да избяга.
Изведнъж откъм морето се издигна малко бяло облаче и проехтя изстрел. В гонитбата те не бяха забелязали, че са прелетели над една лодка, в която седеше самотен рибар.
От изстрела не беше засегнат никой, но точно над лодката Вингшьона отвори човката и изпусна Палечко в морето.
XXXVII
Стокхолм
Събота, 7 май
От няколко години в Скансен, големия парк край Стокхолм, където са събрани много забележителни неща, живееше едно дребно старче на име Клемент Ларсон. Той беше от Хелзингланд и беше дошъл в Скансен да свири на цигулка народни танци и стари песни. Всъщност той свиреше следобед, а сутрин пазеше чудните селски къщи, пренесени в Скансен от всички краища на страната.
Отначало Клемент си мислеше, че на старини се е наредил по-до-бре, отколкото е могъл и да мечтае, но след известно време започна да се отегчава, особено сутрин. Когато в Скансен идваха хора, за да разглеждат къщите, времето криво-ляво минаваше, но понякога Клемент по цели часове стоеше сам. Тогава изпитваше такъв копнеж за дома, че му се искаше да напусне службата си в града. Но той беше много беден и знаеше, че в родното си място ще трябва да бъде издържан от общината. Затова се мъчеше да остане тук колкото може по-дълго, макар че от ден на ден се чувствуваше все по-нещастен.
Един хубав следобед в началото на май Клемент имаше няколко свободни часа и тръгна по стръмната пътека към града. Скоро срещна един рибар със сандъче на гърба. Той беше млад, здрав момък, който често идваше в Скансен и носеше живи птици за продан. Клемент го беше виждал много пъти.
Този ден рибарят го попита дали управителят на Скансен си е у дома. След като му отговори, Клемент на свой ред го запита какво носи в сандъчето.
— Ще ти покажа, Клемент — отвърна рибарят, — ако ми кажеш колко да искам за него.
И поднесе сандъчето към Клемент. Той надникна веднъж, още веднъж и бързо се дръпна няколко крачки назад.
— За бога, Осбьорн! — извика той. — Как го хвана?
