Спомни си, че през детските години майка, му често му бе разказвала за джуджета, които живеели под дъските на пода. Той не биваше да вика и лудува, за да не ги разсърди. Като порасна, реши, че майка му е измислила тази история за джуджетата, за да го плаши. Но това не ще да е било нейна измислица, защото в сандъчето на Осбьорн имаше истинско джудже.
У Клемент още беше останало нещо от детския страх и сега, като поглеждаше към сандъчето, по гърба му полазваха тръпки. Осбьорн го забеляза, че се бои и почна да се смее, но Клемент взе работата много сериозно.
— Кажи, Осбьорн, къде го намери? — попита той.
— Да не мислиш, че съм го дебнал? — отвърна Осбьорн. — То само дойде при мен. Рано тази сутрин излязох в морето, като си взех и пушката. Едва бях тръгнал и над мен прелетяха ято диви гъски, които идваха от изток със страшен крясък. Гръмнах веднъж, но не улучих. Вместо патица във водата падна ей това, и то толкова близо до лодката, че аз просто протегнах ръка и го хванах.
— Да не си го улучил, Осбьорн?
— Няма му нищо, живо и здраво е. Само се беше замаяло от падането и аз му вързах ръцете и краката с канап, за да не избяга. Веднага си помислих, че това е тъкмо за Скансен.
Като слушаше рибаря, Клемент изпитваше някакъв особен страх. Той си припомняше всичко онова, което беше чувал в детинството си за джуджетата — колко отмъстителни били към враговете си и колко помагали на своите приятели. Който се опитвал да ги хване, зле си изпащал.
— Трябва веднага да го пуснеш, Осбьорн — каза той.
— За малко щях да направя това — отговори рибарят. — Дивите гъски ме проследиха чак до в къщи и цялата сутрин се въртяха над острова и крещяха, като че ли си го искаха. Не стига това, ами и всичките птици край нас, чайки, морски гълъби и други, които не заслужават дори и един изстрел, кацнаха на островчето и почнаха да съскат, а като излязох, така замахаха с криле край мен, че трябваше да се върна. Жена ми ме помоли да го освободя, но аз си бях наумил да го донеса в Скансен. Турих на прозореца една детска кукла, скрих джуджето в сандъчето и излязох. Птиците помислиха, че то е на прозореца, защото не се спуснаха да ме преследват.
— То нищо ли не говори? — попита Клемент.
— Как не, отначало се опитваше да вика нещо на птиците, но аз му запуших устата с едно парцалче.
— Боже мой, Осбьорн, как можеш да направиш такова нещо! Не разбираш ли, че то е свръхестествено същество?
— Не знам какво е — отвърна Осбьорн спокойно. — Другите да си блъскат главата. На мен ми стига само да ми платят добре за него. Клемент, ти колко мислиш, че ще ми даде управителят, а?
Известно време Клемент мълча. Той много се тревожеше за джуджето. Струваше му се, че майка му е до него и му казва винаги да бъде добър към джуджетата.
— Не знам колко ще ти даде управителят, Осбьон — каза той най-после, — но ако го дадеш на мен, аз ще ти платя двадесет крони.
Като чу тази висока цена, Осбьорн изгледа учудено цигуларя. Клемент сигурно си мислеше, че джуджето притежава някаква тайнствена сила и може да му бъде полезно. Не му се вярваше управителят да плати толкова пари и той прие предложението на Клемент.
Цигуларят мушна джуджето в широкия си джоб, върна се в Скансен и влезе в една овчарска хижа, в която нямаше нито пазач, нито посетители. Затвори вратата, извади джуджето, което беше още с вързани ръце и крака и със запушена уста, и го сложи внимателно на една скамейка.
— Слушай сега какво ще ти кажа! — започна Клемент. — Аз знам, че вие джуджетата не обичате да се мяркате пред хората и си гледате вашите работи. Затова реших да те освободя, но при едно условие: да останеш тук, в парка, докато ти позволя да си тръгнеш. Ако си съгласен, кимни три пъти с глава!
Клемент го гледаше в очакване, но то стоеше неподвижно.
— Няма да ти е зле — продължи Клемент. — Ще ти давам храна всеки ден, а тук ще си намериш толкова занимания, че времето няма да ти се види дълго. Но не бива да отиваш другаде, докато не ти разреша. Ще си уговорим някакъв условен знак. Например, докато ти давам яденето в бяла купичка, ще стоиш тук. Когато ти го сложа в синя, можеш да си отидеш.
Клемент отново млъкна, като очакваше, че джуджето ще кимне, но то не се помръдна.
— Така, значи — каза Клемент. — Тогава не ми остава нищо друго, освен да те занеса на управителя. Той ще те сложи в стъклен шкаф и всички хора от големия град Стокхолм ще идват да те гледат.
Това като че ли уплаши джуджето, защото то закима с глава.
— Добре — каза Клемент, извади ножчето си и сряза канапа, с който бяха вързани ръцете на джуджето. После бързо тръгна към вратата.
Първата работа на момчето беше да извади парцалчето от устата си и да си развърже краката. Когато се обърна към Клемент Ларсон, за да му благодари, той беше си отишъл.
Едва беше излязъл и Клемент срещна един приятен стар човек. Той отиваше към една височина, от която се откриваше чудесна гледка. Клемент не си спомняше да го е срещал друг път, но той сигурно го беше виждал някога, защото се сиря и каза:
— Добър ден, Клемент. Как си? Здрав ли си? Напоследък ми се виждаш отслабнал.
Старият човек беше толкова любезен, че Клемент неволно почна да му разказва за своя копнеж по родното място.
— Какво? — възкликна старият човек. — Искаш да напуснеш Стокхолм? Това е невероятно.
Приветливият стар човек изглеждаше почти обиден. Но после си спомни, че разговаря с прост старец от Хелзингланд и отново продължи любезно:
— Ти сигурно не си чувал как е изникнал град Стокхолм. Иначе щеше да разбереш, че не трябва да тъгуваш за дома. Ела да седнем на онази скамейка и аз ще ти разкажа нещо за Стокхолм.
Когато седнаха на скамейката, старият човек най-напред хвърли поглед към Стокхолм, който се простираше пред него с всичката си красота, и дълбоко пое въздух, като че ли искаше да привлече в себе си цялата тази прелест. После се обърна към цигуларя.
— Слушай, Клемент! — каза той и почна да чертае една малка географска карта на пясъка пред себе си. — Това е Упланд. От нея се спуска на юг един провлак, нарязан от много заливи. А това тук е Сьормланд, с друг провлак, също така нарязан, който отива право на север. Тук, от запад, идва едно езеро, осеяно с острови: това е Мелар. А на изток също има вода, която едва се промъква между островчетата: това е Балтийско море. А тук, Клемент, където Упланд се среща със Сьормланд и Мелар се среща с Балтийско море, минава къс проток, разделен на много ръкави от четири малки острова. Един от тези ръкави сега се нарича Норстрьом, а някога се е казвал Стоксунд.
Тези островчета едно, време са тънели в зеленина, били са гористи, каквито са и сега доста от островчетата на Мелар. Те дълго време са били ненаселени. Местоположението им е добро, защото лежат между сушата и морето, но това никой не забелязвал. Минавали година след година. Хората се заселвали по островите в морето и в Мелар, но островчетата в Стрьомен си оставали пусти. Сегиз-тогиз само някой лодкар спирал край някое от тях и опъвал палатката си да пренощува. Ала никой не оставал за дълго.
Веднъж един рибар, който живеел на остров Лидингьо в Балтийско море, отишъл с лодката си в Мелар и там риболовът така му потръгнал, че закъснял да се прибере навреме. Когато стигнал до четирите островчета, мръкнало съвсем и той решил да спре на едно от тях и да почака, докато изгрее луната.
Това било към края на лятото и времето било топло и хубаво, макар че нощите почвали вече да стават тъмни. Рибарят измъкнал лодката на брега, легнал до нея, подпрял глава на един камък и заспал. Когато се събудил, луната отдавна била изгряла и така силно светела, че се виждало като денем.
Рибарят скочил и тъкмо се готвел да спусне лодката във водата, видял в пролива безброй черни точки. Това било голямо стадо тюлени, които плували право към острова. Като помислил, че те ще излязат на брега, той се навел да вземе копието си, което винаги носел със себе си в лодката. Но когато се изправил, тюлените били изчезнали. Вместо тях пред него стоели прекрасни млади момичета с дълги зелени копринени рокли и бисерни корони. Рибарят разбрал, че това са русалки, които живеели по пустите островчета навътре в морето и сега били навлекли тюленови кожи, за да могат да доплуват до сушата и да си потанцуват под лунната светлина на зелените островчета.
Той оставил предпазливо копието и когато момичетата отишли навътре в острова, за да танцуват, той
