вавилонски кули. Момчето си помисли, че може би са построени на хълмове и височини, но те не се виждаха. Открояваха се само къщите, които се издигаха над мъглата. Мъглата беше млечно-бяла, а къщите изглеждаха мрачни и черни, защото слънцето грееше от изток и не можеше да ги освети.
Момчето разбра, че летят над голям град, защото от всички страни се виждаха покриви и кули. Понякога мъглата се пръскаше и то виждаше само вода и… никакъв бряг. Гледката беше много красива, но то се чувствуваше някак потиснато. Така става винаги, когато човек среща нещо, което не разбира.
Като прелетяха над града, мъглата изчезна и ясно се провидяха бреговете, водата и островчетата. Момчето се обърна, за да разгледа града по-добре, но не успя. Сега той изглеждаше още по-странен. Слънцето оцветяваше мъглата в яркочервено, синьо и жълто. Къщите бяха бели, като че ли изградени от светлина, а прозорците и върховете на кулите блестяха като огън. И всичко това плуваше във водата както преди.
Дивите гъски летяха право на изток. Отначало местността изглеждаше както край Мелар. Първо минаха над фабрики и работилници. После по бреговете се заредиха вили. Беше пълно с параходи и лодки, но сега те идваха от изток и отиваха на запад към града.
Вместо малките фиорди на Мелар и малките островчета под тях почнаха да се откриват по-големи водни пространства и големи острови. Сушата избяга настрана и скоро престана да се вижда. Растителността стана по-бедна, широколистните дървета намаляха и бяха изместени от борове. Свършиха се и вилите и на тяхно място почнаха да се явяват селски къщи и рибарски хижи.
Те все продължаваха на изток, докато почнаха да изчезват и големите населени острови. Над водата останаха само малки скали. Никакви брегове не стесняваха залива. Пред тях се простираше безкрайното море.
Тогава дивите гъски кацнаха на едно скалисто островче. Като стъпиха на земята, момчето се обърна към Дюнфин:
— Какъв беше този голям град, над който прелетяхме? — попита то.
— Не знам как го наричат хората — отвърна Дюнфин. — Ние, сивите гъски, го наричаме Плуващият град.
Сестрите
Дюнфин имаше две сестри: Вингшьона и Гулдьога. Те бяха умни и силни птици, но нямаха меката, лъскава перушина на Дюнфин и нейната доброта и приветливост. Още докато бяха малки жълти гъсета, родителите и роднините им, а дори и старият рибар не криеха, че харесват Дюнфин повече от тях и затова сестрите я бяха намразили.
Когато дивите гъски кацнаха на островчето, Вингшьона и Гулдьога пасяха на една полянка недалеч от брега и веднага съгледаха пришелците.
— Погледни, Гулдьога, какви красиви диви гъски кацнаха на острова! — каза Вингшьона. — Рядко съм срещала такива птици. А между тях има и един бял гъсок. Виждала ли си такава хубава птица? Той изглежда почти като лебед.
Гулдьога се съгласи със сестра си, че на острова са кацнали много благородни пришелци. Но изведнъж тя се провикна:
— Вингшьона, Вингшьона! Виждаш ли кого са довели? Вингшьона също видя Дюнфин и така се изненада, че зяпна и засъска.
— Възможно ли е да е тя? Как е попаднала между такива птици? Нали я оставихме да умре от глад на Йоланд?
— Най-лошото е, че тя ще разкаже на татко и на мама как я блъскахме, докато й се изкълчи крилото — каза Гулдьога. — Ще видиш, че ще ни изгонят от острова.
— Щом тая галеница се е върнала, очакват ни само неприятности — съгласи се Вингшьона. — Според мен най-добре ще е да се престорим на много радостни, че си е дошла. Каквато е глупава, тя може и да не е разбрала, че нарочно я блъскахме.
Докато Вингшьона и Гулдьога разговаряха така, дивите гъски стояха на брега и си оправяха перата. После се запътиха в дълга редица по скалите към процепа, в който живееха родителите на Дюнфин.
Родителите на Дюнфин бяха чудесни птици. Те бяха най-старите жители на острова и винаги помагаха със съвети на новодошлите. И те бяха видели дивите гъски, но не можаха да познаят Дюнфин.
— Колко чудно, че на островчето кацнаха диви гъски — каза бащата. — Те са прекрасно ято. Това личи още по летенето. Но няма да е лесно да се намери храна за толкова много птици.
— Още не е толкова препълнено, та да не можем да ги приемем — отвърна жена му. Тя беше също така мила и добра като Дюнфин.
Когато Ака се приближи, родителите на Дюнфин тръгнаха към нея и тъкмо се готвеха да я поздравят, Дюнфин подхвръкна от мястото си на края на редицата и кацна между тях.
— Татко, мамо, ето ме и мен! Не ме ли познавате? — извика тя. Отначало старите не повярваха на очите си, но после познаха дъщеря си и, разбира се, безкрайно се зарадваха.
Докато дивите гъски, гъсокът Мортен и самата Дюнфин квакаха като луди, за да разкажат как е била спасена Дюнфин, към тях дотичаха Вингшьона и Гулдьога. Те отдалеч я поздравяваха и се преструваха на толкова зарадвани от връщането й, че Дюнфин истински се трогна.
Островчето се хареса на дивите гъски и те решиха да продължат пътя си чак на другата сутрин. След малко сестрите поканиха Дюнфин да отиде да види местата, които си бяха избрали за гнезда. Тя веднага тръгна с тях и видя, че те са си избрали много хубави и добре прикрити места за мътене.
— А ти, Дюнфин, къде ще се настаниш? — попитаха те.
— Аз ли? — учуди се Дюнфин. — Аз не мисля да остана на острова. Ще продължа с дивите гъски за Лапландия.
— Колко жалко, че пак ще ни оставиш — отвърнаха сестрите.
— С удоволствие бих останала при вас и при родителите ни — каза Дюнфин. — Но вече обещах на големия бял…
— Какво? — извика Вингшьона. — Ти ще вземеш този красив гъсок? Та това е…
Но тук Гулдьога побърза да я бутне и тя млъкна.
Двете зли сестри имаха много да си говорят този предиобед. Те бяха извън себе си от яд, че Дюнфин има такъв красив годеник като белия гъсок. И те имаха годеници, но това бяха обикновени сиви гъсоци и след като бяха видели Мортен, те им се струваха толкова грозни и дрипави, че не искаха и да ги погледнат.
— Ще пукна от яд! — каза Гулдьога. — Поне да беше взел тебе, Вингшьона!
— По-добре той да бе умрял. Сега цяло лято ще се ядосвам, че Дюнфин се е омъжила за бял гъсок — отговори Вингшьона.
Но сестрите продължиха да се държат любезно с Дюнфин и следобед Гулдьога я взе да й покаже годеника си.
— Той не е толкова красив като твоя — каза Гулдьога, — но затова пък можеш да бъдеш сигурна, че е това, което е.
— Какво искаш да кажеш, Гулдьога? — попита Дюнфин. Отначало Гулдьога замълча, но после каза, че те с Вингшьона се питали дали всичко с белия гъсок е в ред.
— Никога не сме виждали бял гъсок между дивите гъски — каза тя — и се чудим дали не е омагьосан.
— Ей, че сте глупави! Ами той е домашен гъсок — отвърна Дюнфин обидено.
— Но той носи на гърба си един омагьосан — каза Гулдьога — и може и сам да е омагьосан. Не те ли е страх да не е някой черен пеликан?
Тя говореше убедително и успя да изплаши горката Дюнфин. — Ти само се шегуваш — отвърна малката сива гъска. — Искаш да ме изплашиш.
— Аз ти желая доброто, Дюнфин — каза Гулдьога. — Много ще ми е мъчно, ако отлетиш с черен пеликан. Но ще ти кажа нещо. Накарай го да изяде един от тия корени, дето съм събрала тук! Ако е омагьосан, това веднага ще проличи. Ако не е, ще си остане такъв, какъвто е.
Момчето седеше между гъските и слушаше разговора на Ака със стария домакин, когато изведнъж
