мореплаване и можеше да поддържа връзка със света.
Като свърших със севера и юга, обърнах се към източния бряг. Събрах голите островчета, скалите, степите и пустите места, които ми бяхте дали, и ги разхвърлях в морето. Това са моите острови и островчета, които ми са толкова полезни както за корабоплаването, така и за риболова и които аз смятам за най-ценен имот.
От подаръците бяха останали само купищата земя от Сконе и аз ги разположих в средата, в плодородната равнина Ваксала. А ленивата река, която ми даде Вестерйотланд, прекарах през равнината, за да има добра връзка с фиордите на Мелар.“
Сега другите области разбрали как се е създало всичко и макар че били малко ядосани, трябвало да признаят колко добре се е наредила Упланд. „С малко нещо ти си направила много — казали те. — Ясно е, че си най-умната и най-трудолюбивата.“
„Благодаря ви за тези думи! — отвърнала Упланд, — Щом казвате така, тогава аз ще взема столицата и краля.“
Другите области пак се ядосали, но което било решено, трябвало да се изпълни.
А Упланд получила столицата и краля и станала първа от всички области. Така и трябвало да бъде, защото и до днес умът и трудолюбието превръщат просяците в князе.
XXXV
В Упсала
Студентът
Четвъртък, 5 май
Когато Нилс Холгерсон пътуваше с дивите гъски из страната, в Упсала имаше един прекрасен млад студент. Той живееше в малка таванска стаичка и беше много пестелив. Хората казваха, че живее почти от въздуха. Учеше с любов и усърдие и си взимаше изпитите преди всички други. Но не беше книжен плъх и не странеше от другарите си, а умееше и да се забавлява с тях. Беше точно такъв, какъвто трябва да бъде един студент. Той просто нямаше недостатъци, като изключим това, че беше малко разглезен от съдбата. Но такова нещо може да се случи и на най-добрите. Щастието не се понася лесно, особено на младини.
Една сутрин той се бе събудил, но още лежеше и си мислеше колко му върви. „Всички ме обичат: и другарите ми, и професорите — казваше си той. — А колко лесно уча! Днес отивам да държа последния си изпит и скоро след това ще завърша. А като завърша навреме, веднага ще получа служба с голяма заплата. Чудно, какво щастие имам! Но и аз се старая толкова много, че не може и да бъде другояче.“
Студентите в Упсала не ходят на лекции и не учат заедно като ученици, а се готвят у дома си. Като приготвят един предмет, отиват при професора, който ги изпитва наведнъж върху целия материал. Такъв изпит се нарича „тентамен“ и днес студентът трябваше да държи последния и най-мъчния.
След като се облече и закуси, той седна на масата, за да прегледа още веднъж книгите. „Така добре съм подготвен, че това е съвсем излишно — мислеше си студентът, — но нека се помъча до последната минута, за да нямам за какво да се упреквам.“
И тъкмо зачете, на вратата се почука и при него влезе един студент с дебел том под мишница. Този студент много се различаваше от него. Беше стеснителен и мрачен и изглеждаше беден, дрехите му бяха износени. Той се ровеше все в книгите и от нищо друго не се интересуваше. За него казваха, че е много учен, но беше толкова плах и стеснителен, че не смееше да се яви нито на един изпит. Всички мислеха, че ще остане вечен студент, един от онези студенти, които стоят в Упсала години наред и непрекъснато учат, но от тях нищо не излиза.
Сега той искаше да помоли другаря си да прочете една книга, която той беше написал. Книгата не беше напечатана, а още в ръкопис.
— Ще ми направиш голяма услуга, ако надникнеш в нея — помоли той — и ми кажеш струва ли нещо.
Студентът, на когото вървеше във всичко, си помисли: „Не е ли истина, че всички ме обичат? Ето сега и този чудак, който не смее да покаже работата си никому, иска аз да я преценя.“
Той обеща да прочете ръкописа при първата възможност и другарят му го сложи на масата пред него.
— Пази го внимателно — помоли той. — Пет години съм работил върху него и ако пропадне, не мога да го напиша наново.
— Докато е у мен, нищо няма да му стане — отвърна студентът и другарят му си отиде успокоен.
Студентът посегна към дебелия том. „Какво ли е съчинявал толкова време? — каза си той. — Аха, историята на град Упсала! Това е съвсем сериозна работа.“
Този студент обичаше Упсала повече от всички други градове и беше много любопитен да узнае какво е написал вечният студент.
— Всъщност аз веднага мога да почна да чета историята му — промърмори той. — Няма смисъл да зубря до последната минута. Не ще науча нещо повече от това, което вече зная.
Студентът зачете и не вдигна очи от ръкописа, докато не го свърши. Като стигна до края, той беше съвсем изненадан. „Я гледай! Това е прекрасен научен труд! Когато книгата излезе, кариерата му е осигурена. Радвам се, че ще мога да му кажа колко е хубава!“
Той събра листата на ръкописа и ги подреди на масата. В този момент удари часовник.
— Ехе, време е да вървя при професора! — каза той и се спусна да вземе черните си дрехи, които бяха окачени в една стаичка на тавана.
Както често се случва, когато хората бързат, ключалката се заяде и докато се върне, мина доста време.
Като стигна на прага, той високо извика. На излизане беше оставил в бързината си вратата отворена, а прозорецът, до който стоеше масата, беше също отворен. Станало бе силно течение и сега студентът гледаше как листата на ръкописа излитат през прозореца. С един скок той премина стаята и натисна с ръка книгата, но от нея не беше останало много нещо. На масата имаше десетина-дванадесет страници. С останалите вятърът си играеше над градини и покриви.
Студентът се наведе през прозореца и погледна листовете. На покрива пред прозореца му бе кацнала една черна птица и го гледаше с комична тържественост. „Това не е ли гарван? — помисли си студентът. — Казват, че гарваните носят нещастие.“
На покрива имаше още няколко листа и той сигурно щеше да успее да спаси поне част от изгубеното, ако не трябваше да мисли за изпита си. Според него той трябваше да се грижи преди всичко за собствените си работи. „От това зависи цялото ми бъдеще“ — каза си той.
Облече се набързо и тръгна към дома на професора. По пътя мислеше само за изгубения ръкопис. „Ужасна история! — казваше си той. — Какво нещастие, че толкова бързам!“
Професорът започна да го изпитва, но той не можеше да откъсне мисълта си от ръкописа. „Какво ми каза този нещастник? — питаше се той. — Че е работил върху книгата пет години и че не може да я напише наново? Как ли ще имам смелост да му кажа, че тя е изчезнала?“
Беше толкова смутен от станалото, че не можеше да събере мислите си. Всичките му знания се бяха изпарили. Не чуваше какво го пита професорът и не знаеше какво отговаря. Професорът беше възмутен от невежеството му и не можеше да направи нищо друго, освен да го скъса.
Като излезе на улицата, студентът беше напълно съкрушен. „Пропадна ми службата — мислеше си той, — и то заради този книжен плъх! Защо трябваше да донесе ръкописа си тъкмо днес? Но така, е, когато човек е услужлив!“
В този момент срещу него се зададе другият студент. Разбира се, не можеше да му каже, че ръкописът е изгубен, преди да се опита да го намери, и реши да мине мълчаливо край него. Другарят му вървеше замислен и се безпокоеше какво ли ще каже студентът за книгата му. Ето защо, като видя, че той бърза да го отмине с неучтиво кимване, много се изплаши. Хвана го за ръката и го попита дали е прочел нещо.
— Излизам от изпит — отвърна студентът и се опита да продължи.
Но другарят му си помисли, че той го избягва, за да не трябва да му каже колко е лоша книгата му. Струваше му се, че сърцето му ще се пръсне. Значи, работата, която бе работил пет дълги години, не представлява нищо! В отчаянието си той каза на студента:
