чифлиците във вършитбата. Прибирах се чак към Коледа със стотина талера в джоба. А от вършитбата ми даваха жито, което баща ми прибираше през зимата с шейната. Ако ние, сестрите и братята, не ходехме на печалба, нямаше да има с какво да преживяваме. Към Коледа житото от нашите ни-вички се свършваше, а тогава още не садяха картофи. Трябваше да се купува жито от търговците. А се налагаше здравата да пестим, тъй като ръжта струваше четиридесет талера крината, а овесът — двадесет и четири. Спомням си, че понякога сме давали цялата крава за десетина крини овес. Печехме хляб от овес и ситно нарязана слама. След всеки залък трябваше да пием вода, за да го прокараме.
Така обикалях тук и там за работа до 1856 година, когато се ожених. С Йон бяхме добри приятели още от Стокхолм. Когато се прибирах у дома, малко се страхувах да не би стокхолмските момичета да ми го отнемат. Те му казваха „красивият Йон“ и „хубавият даларнец“. Но той имаше златно сърце и когато спести достатъчно, направихме сватба.
После настъпиха щастливи години, без никакви грижи, но това не трая дълго. През 1863 година Йон умря и аз останах сама с пет малки деца. Но все пак не бяхме много зле, защото в Даларна настъпиха по-добри времена. Имаше достатъчно картофи и жито. Не можеше и сравнение да става с миналото. Аз сама се грижех за нивите, които наследих, а имах и своя къщурка. Така минаваха година след година, децата израснаха. Те сега са добре настанени, ония, разбира се, които останаха живи, слава богу! Сега те не могат и да си представят как е гладувал народът в Даларна, когато майка им е била млада.
Старицата млъкна. Докато разказваше, огънят беше почнал да догаря. Един по един хората се разотиваха. Момчето се запъти по леда да търси другарите си и докато тичаше само в тъмнината, в ушите му звучеше един стих от песента, която чу от скелята: „В Даларна живееше, в Даларна живее сред бедните вярност и чест…“ После идваше нещо, което то бе забравило, но края на песента си спомняше добре: „И хлябът им е лош, те нямат жито със товари, но тук, при бедните, намирали са помощ не малко господари.“
Момчето не беше забравило съвсем онова, което бе слушало за Стюревци и Густав Ваза. То винаги се питаше защо те са търсили помощ в Даларна, но сега това му беше ясно. В страната, която раждаше жени като старицата край огъня, мъжете сигурно бяха непобедими.
XXXII
Край черквите
Неделя, 1 май
Когато сутринта се събуди и се огледа, момчето не можа да сдържи смеха си. През нощта бе навалял сняг и продължаваше да вали. Във въздуха хвърчаха големи бели снежинки, които приличаха на крила на замръзнали пеперуди. Езерото беше покрито с няколко сантиметров сняг, бреговете бяха побелели, а дивите гъски така бяха затрупани, че приличаха на малки преспи.
От време на време Ака, ГОкси и Какси се размърдваха, но като виждаха, че продължава да вали, бързо скриваха глави под крилете си. Те намираха, че в такова време е най-добре да поспят и момчето беше съгласно с тях.
След няколко часа то се събуди от звъна на камбаните в Ретвик. Снегът бе престанал, но духаше силен северен вятър и студът хапеше. Момчето се зарадва, когато дивите гъски най-сетне се отърсиха от снега и полетяха към брега да си търсят храна.
Този ден в черквата в Ретвик имаше конфирмация и децата чакаха на малки групи край оградата и си приказваха. Бяха облечени с празнични дрехи, толкова нови и хубави, че отдалеч привличаха погледа.
— Мила майко Ака, нека да летим по-бавно — извика момчето, когато наближиха черквата, — за да мога да разгледам децата.
Водачката го послуша, спусна се по-ниско и обиколи три пъти черквата. По-хубави момчета и момичета то не беше виждало. „Не вярвам и в кралския дворец да има по-красиви принцове и принцеси“ — каза си то.
Снегът бе покрил всички ливади в Ретвик и Ака не можа да намери място за кацане. Без да се колебае, тя полетя на юг към Лександ.
Младежите от Лександ бяха заминали както всяка пролет да търсят работа. Останали бяха само възрастните и когато дивите гъски прелетяха над градчето, дълга върволица стари жени отиваха към черквата по хубава брезова алея. Те вървяха по белия сняг, между белите брези, със снежнобели кожухчета, бели кожени поли, жълти и черни престилки с бели кантове и с бели шапки, които плътно прилягат върху побелелите им коси.
— Мила майко Ака — помоли момчето, — нека летим по-бавно, за да мога да разгледам старите жени!
Водачката го послуша, спусна се надолу и премина три пъти над брезовата алея. По-мили и приветливи жени то не беше виждало. „Като че ли са майки на крале и на кралици“ — каза си момчето.
Но и в Лександ беше както в Ретвик. Навсякъде лежеше дълбок сняг и Ака продължи на юг към Гагнеф.
В Гагнеф имаше погребение. Погребалното шествие чакаше пред черквата да свърши службата и много жени обикаляха гробовете на близките си. Те носеха зелени елечета с червени ръкави, а главите им бяха покрити с пъстри кърпи с ресни.
— Мила майко Ака, нека летим по-бавно, за да мога да разгледам селянките! — каза момчето и Ака го послуша, спусна се надолу и кръстоса три пъти над гробищата, „Като че ли са леха грахчета в кралска градина“ — помисли си то.
Но и в Гагнеф ливадите бяха засипани със сняг и дивите гъски продължиха на юг към Флуда.
Във Флуда, в двора на черквата, имаше сватбено шествие. Булката беше със златна корона и толкова накичена с украшения, цветя и панделки, че очите се заслепяваха, като я гледаше човек. Младоженецът се перчеше с дългото си синьо палто, панталони до коленете и червен калпак. Елечетата и полите на шаферките бяха бродирали с рози и лалета, а родителите и съседите бяха облекли пъстрите си селски дрехи.
— Мила майко Ака, нека летим по-бавно, за да мога да разгледам младежите! — помоли момчето и Ака се спусна надолу, като обиколи три пъти двора на черквата. „Дали кралят и кралицата в двореца са по- красиви от тази хубава двойка?“ — помисли си момчето.
Но ливадите във Флуда не бяха покрити със сняг и дивите гъски нямаше защо да търсят храна другаде.
