момчето, но разбра, че ако не намери начин да го държи будно, ще трябва да остане при него не само цялата нощ, а и целия следващ ден.
— По-лесно ли ще работиш, ако ти разкажа една история? — попита той.
— Може би — отвърна момчето, като се прозина. Така му се спеше, че едва държеше длетото.
Приказката за мината Фалун
— Ще ти кажа, Палечко — почна Батаки, — че аз съм живял дълги години на земята. Виждан съм и добро, и лошо и много пъти съм бил пленник на хората. Така аз не само научих езика им, а разбрах и много от науките им, Затова мога да твърдя, че в страната няма друга птица, която така добре да познава роднините ти като мен.
Веднъж един миньор тук, във Фалун, ме държа няколко години в клетка и от него научих това, което сега ще ти разкажа.
Някога в Даларна живял един великан, който имал две дъщери. Когато остарял и почувствувал, че краят му е дошъл, той повикал дъщерите си, за да им раздели имотите си.
Няколко от планините му били пълни с медна руда. Те били най-голямото му богатство и тях той искал да остави на дъщерите си.
„Но преди да ви ги завещая — казал той, — трябва да ми обещаете, че ако някой чужденец открие медните ви планини, ще го убиете, преди той да успее да ги покаже на друг човек.“
По-голямата му дъщеря била жестока и буйна и без много да мисли, обещала да изпълни волята на баща си. Другата била по-милостива и бащата видял, че се поколебала, преди да обещае. Затова той й оставил само една трета от наследството, а голямата дъщеря получила двойно по-голяма част.
„Знам, че мога да разчитам на тебе като на мъж — казал великанът — и затова ти оставям мъжки дял.“
Скоро след това великанът умрял и дълго време дъщерите му изпълнявали точно обещанието си. Неведнъж някой беден дървар или ловец виждал медната руда, която на много места се показвала на повърхността на земята, но още щом се приберел у дома си и разкажел какво е видял, случвало му се някакво нещастие. Или сух бор падал върху него и го убивал, или го връхлитала лавина. Той нямал време да покаже на друг къде из тая пустош се намира съкровището.
По онова време селяните изпращали лете добитъка си на паша навътре в горите. С него отивали и овчарките, за да доят млякото и да правят сирене и масло. За да подслонят хората и добитъка, селяните разчиствали някое място в гората и правели там няколко къщурки, които наричали овчарски хижи.
Един селянин, който живеел край Далелв, в енорията Турсонг, построил овчарските си хижи край брега на езерото Рун, където почвата била толкова каменлива, че никой не се опитвал да я обработва. Веднъж през есента селянинът тръгнал с два товарни коня, за да помогне на овчарката да прибере добитъка, маслото и сиренето. Като броял добитъка, той забелязал, че рогата на един козел са съвсем червени.
„Какво е станало с рогата на Коре?“ — попитал той овчарката.
„Не зная — отвърнала тя. — Всяка вечер се прибира със червени рога. Сигурно смята, че така е много красив.“
„Така ли мислиш?“ — попитал селянинът.
„Тоя козел е много упорит. Ако му избърша рогата, той веднага отива и ги боядисва отново.“
„Избърши ги тогава — казал селянинът, — да го видя какво ще прави!“
Щом му избърсали рогата, козелът хукнал към гората. Селянинът го последвал и когато го настигнал, козелът стоял и си търкал рогата в няколко червени камъка. Селянинът взел камъните, близнал ги и ги помирисал. Веднага разбрал, че е намерил някаква руда.
Докато стоял и се чудел, по стръмнината до него се търколил голям каменен блок. Селянинът отскочил настрана и се спасил, но козелът Коре попаднал под блока и бил смазан. Като погледнал нагоре по стръмнината, селянинът видял една едра здрава жена, която се готвела да търкулне към него друг каменен блок.
„Какво правиш? — извикал селянинът. — Аз не съм ти сторил нищо нито на теб, нито на близките ти.“
„Зная — отговорила жената. — Но трябва да те убия, защото откри медната ми планина.“
Тя казала това тъжно, като че ли не искала да го убива, и селянинът се окуражил и заговорил с нея. Тогава тя му разказала за стария великан, за даденото от нея обещание и за сестра си, която била получила мъжки дял.
„Толкова ми е мъчно, че трябва да убивам невинните хора, които откриват медната ми планина — казала тя, — че съжалявам, дето приех наследството. Но трябва да изпълня обещанието, което съм дала.“
И тя пак се навела над каменния блок.
„Не бързай толкова! — казал селянинът. — Обещанието не те обвързва да ме убиеш. Медната руда не съм открил аз, а козелът и ти вече го уби.“
„Мислиш ли, че това е достатъчно?“ — попитала жената колебливо.
„Разбира се — отвърнал селянинът. — Ти напълно си удържала обещанието си и от теб не може да се иска повече.“
Той й говорел толкова убедително, че успял да спаси живота си.
Селянинът най-напред се прибрал у дома си с кравите. После отишъл надолу из минната област и наел ратаи, които разбирали от минно дело. Те му помогнали да разработи една мина на мястото, където козелът изгубил живота си. Отначало селянинът се боял да не бъде убит, но дъщерята на великана се била уморила да пази медната си планина и престанала да го безпокои.
Медната жила, която селянинът открил, вървяла по повърхност та, та не било мъчно да се добива рудата Събирали с ратаите дърва от гората, натрупвали ги на големи купове върху камъните и ги запалвали. Камъните се пукали от топлината и те изваждали рудата. После прекарвали парчетата руда няколко пъти през огън, докато чистата мед се отделяла от сгурията.
Едно време хората употребявали за ежедневните си нужди повече мед, отколкото сега. Тя била много търсена и полезна стока и селянинът — собственик на мината — скоро разбогатял. Направил си голям хубав чифлик близо до мината и го нарекъл Коре по името на козела. Като отивал на черква в Турсонг, конят му бил целият в сребро, а когато се заженила дъщеря му, отворил двадесет бъчви бира и опекъл на шиш десет големи вола.
По онова време хората не пътували много-много и новините не се разпространявали така лесно както сега. Но вестта за откритата голяма медна мина все пак достигнала до много хора и онези, които нямали по-добра работа, се запътили към Даларна. Бедните скитници били приемани добре в чифлика Коре. Селянинът ги взимал на работа, давал им добра заплата и те добивали руда за него. Руда имало в грамадни количества и колкото повече работници наемал, толкова по-богат ставал.
Една вечер в Коре пристигнали четирима здрави мъже с миньорска кирки на рамо. И те били приети добре като всички други, но когато селянинът ги попитал искат ли да работят за него, те отказали.
„Ние мислим да добиваме руда за своя сметка“ — рекли те.
„Само че тази медна планина е моя“ — отговорил селянинът.
„Ние нямаме намерение да копаем в твоята мина — казали чужденците. — Планината е голяма и върху онова, което лежи свободно и неохранявано из пустите места, и ние имаме толкова право, колкото и ти.“
Повече не говорили по това и селянинът се държал все така гостоприемно с новодошлите. Рано на другия ден те излезли на работа, намерили медна руда малко по-далеч и започнали да копаят. Няколко дни по-късно селянинът отишъл при тях.
„Е тази планина има много руда“ — казал той.
„Да, още много хора има да работят тук, докато изкопаят това съкровище“ — отговорил един от чужденците.
„Така е — рекъл селянинът, — но аз все пак мисля, че трябва да ми плащате данък за рудата, която изкопавате, защото откриването й е моя заслуга.“
„Не разбираме какво искаш да кажеш“ — отвърнали мъжете. „Аз със своята съобразителност освободих
