— Искам ти да запалиш постройките — отвърна мечокът. — Тогава ще настъпи спокойствие и аз ще мога да си остана тук.
Момчето изтръпна. Затова, значи, мечокът го беше донесъл тук!
— Ако запалиш тези шумни постройки, обещавам ти да те оставя жив. Но ако не го направиш, да знаеш, че краят ти е дошъл.
Големите железарии бяха иззидани от тухли и момчето си помисли, че не е възможно да се запалят, каквото и да си приказва мечокът. Но скоро разбра, че това не е толкова невъзможно. До тях имаше куп слама и дървени стърготини, които лесно можеха да се запалят, по-нататък бяха натрупани дъски, които стигаха до големия склад с въглища. Складът се допираше до работилниците, а ако те се запалеха, огънят скоро щеше да премине на покрива на железариите. Всичко, което може да гори, щеше да пламне, стените щяха да се съборят от топлината и да унищожат машините.
— Е, ще ги запалиш ли, или не? — попита мечокът. Момчето беше готово веднага да откаже, но знаеше, че тогава лапите, които го държеха, в миг щяха да го смачкат.
— Нека си помисля малко — каза то.
— Може — съгласи се мечокът, — но трябва да ти кажа още, че това именно желязо даде на хората такова надмощие над нас, мечките. Това също ме кара да искам да туря край на работата тук.
Момчето искаше да използува времето, за да измисли как да се отърве, но толкова го беше страх, че не можеше да събере мислите си; вместо това започна да си представя колко необходимо е желязото за хората. То им трябваше за всичко. От желязо беше плугът, който ореше нивите; брадвата, която правеше къщи; сърпът, който жънеше житото; ножът, който служи за какво ди не. От желязо беше юздата, която управляваше коня, ключалката, която заключваше вратата, гвоздеите, които държаха мебелите, ламарината на покрива. Пушката, с която хората унищожаваха дивите: зверове, беше от желязо, както и кирката, с която копаеха шахти. С желязо бяха покрити военните кораби, които видя в Карлскруна, по железни релси летяха влаковете из страната; от желязо беше иглата, която шиеше дрехите, ножицата, която стрижеше овците, тенджерата, в която се готвеше яденето. Накратко, всичко полезно и необходимо беше от желязо. Мечокът е прав, желязото наистина беше дало на хората надмощие над мечките.
— Е, ще ги запалиш ли, или не?
Момчето се сепна. То седеше и си мислеше за куп ненужни неща, вместо да измисли начин да се спаси.
— Не бъди толкова нетърпелив — отговори то. — Този въпрос за мен е много важен и аз трябва да го обмисля добре.
— Хайде помисли си още малко! — съгласи се мечокът. — Но ще ти кажа, че това желязо направи хората по-умни от нас, мечките, и само затова искам да туря край на работата тук.
Момчето се помъчи да измисли някакъв начин да избяга, но тази нощ мислите му следваха свой път и пак го увлякоха по желязото. То почна да разбира постепенно какви усилия са положили хората, докато се научат да добиват желязо, като топят рудата, и си представи старите очернени ковачи, които, наведени над огнището, мислят как по-добре да подхванат работата. Може би защото трябваше да мислят толкова върху желязото, те бяха станали по-умни и бяха стигнали дотам да строят такива грамадни заводи. Сигурно имаха да благодарят на желязото за много повече неща, отколкото сами предполагаха.
— Е, какво? — обади, се мечокът. — Ще ги подпалиш ли? Момчето трепна. Мислеше за ненужни неща и съвсем не беше намерило начин да се отърве.
— Не е толкова лесно, колкото ти се струва — каза то. — Нека да помисля още малко.
— Още малко мога да те почакам — отвърна мечокът. — Но това е последната отсрочка. Знай, че заради желязото хората могат да живеят тук, в царството на мечките, и затова аз искам да спра работата.
Момчето искаше да използува последната възможност да измисли някакво спасение, но беше много изплашено и смутено и мислите му се насочиха към онова, което беше видяло в Минната област. Чудно беше наистина колко живот и движение имаше тук, каква работа кипеше в тази дива местност! Колко бедно и пусто щеше да е, ако тук нямаше желязо! На колко хора даваха работа тези железарии още откакто бяха почнали да ги строят, колко къщи бяха изникнали около тях, пълни с работници, колко железопътни линии и телеграфни жици бяха привлекли и колко желязо изпращаха…
— Е, какво реши? — попита мечокът. — Ще ги подпалиш ли, или няма да ги подпалиш?
Момчето прекара ръка по челото си. Не беше измислило никакъв начин за спасение, но знаеше, че не може да попречи за добиването на желязото, което беше такъв добър помощник на човека и даваше хляб — на толкова много хора в този край.
— Няма! — отговори то.
Без да каже дума, мечокът го стисна малко по-силно между лапите си.
— Не можеш да ме заставиш да разруша железариите — продължи момчето. — Желязото е такова голямо благо за хората, че не бива да им го отнемаме.
— Да не би да очакваш, че ще те оставя жив? — каза мечокът.
— Разбира се, че не очаквам — отвърна момчето, като го погледна право в очите.
Мечокът го притисна още по-силно. То почувствува такава болка, че на очите му се появиха сълзи, но не каза нищо.
— Добре тогава! — закани се мечокът и бавно вдигна едната си лапа, като се надяваше, че в последния момент момчето ще отстъпи.
В този миг нещо изтрака близо до тях и момчето видя на няколко крачки лъскавото дуло на пушка. И то, и мечокът бяха така погълнати със себе си, че не бяха забелязали как един човек се беше промъкнал до тях.
— Мечо! — извика момчето. — Не чуваш ли, че се щракна пушка? Бягай, че ще те застрелят!
Мечокът хукна, като грабна и момчето със себе си. Чуха се няколко изстрела и куршумите изпищяха край ушите му, но той се измъкна благополучно.
Момчето, което висеше на устата на мечока, си мислеше, че никога досега не е извършвало такава глупост. Ако си беше мълчало, щяха да застрелят мечока и то щеше да се освободи. Но така беше свикнало да помага на животните, че и този път го направи, без да се замисли.
Като навлезе навътре в гората, мечокът се спря и остави момчето на земята.
— Благодаря ти, джудженце! — каза той. — Ако не беше ти, куршумите сигурно щяха да ме улучат. А сега и аз искам да ти направя една услуга. Ако някога пак те хване мечка, кажи й само онова, което сега ще ти пошепна, и тя няма да те докосне!
После мечокът пошепна няколко думи в ухото на момчето и си тръгна, защото му се стори, че го преследват кучета и ловци.
А момчето остана в гората, здраво и читаво, като се чудеше как стана всичко това.
Дивите гъски бяха летели, търсили и викали цялата вечер, но не можаха да намерят Палечко. Те продължиха да търсят и дълго след залез слънце, а когато толкова се стъмни, че трябваше да лягат да спят, бяха много отчаяни. Всички бяха уверени, че момчето се е убило при падането и сега лежи мъртво някъде в гората, където не могат да го видят.
Но когато на следната сутрин слънцето се показа над планините и събуди дивите гъски, момчето както обикновено спеше между тях. Като се събуди и ги чу как бъбрят и крякат от учудване, то не можа да сдържи смеха си.
Те бяха толкова любопитни да чуят какво се бе случило, че не искаха да отидат на паша, преди то да им разкаже всичките си приключения. Момчето на драго сърце им разправи преживяванията си с мечките, но по-нататък като че ли не му се искаше да продължи.
— Е, вие вече знаете как се върнах при вас — каза то.
— Не, нищо не знаем. Ние мислехме, че си се убил.
— Чудна работа! — продължи момчето. — Когато мечокът ме остави, аз се качих на един бор и заспах. На разсъмване един орел се спусна над мен, грабна ме с ноктите си и ме отнесе. Аз, разбира се, си по- мислих, че с мен е свършено. Но той не ми направи нищо, тръгна право насам и ме спусна при вас.
— Не каза ли кой е? — попита белият гъсок.
— Той изчезна, преди да успея да му благодаря. Помислих, че майка Ака го е изпратила да ме вземе.
