— Аз мисля, че хората са решили да останат сами на земята — каза мечката. — Дори ако оставим добитъка и хората на мира и живеем само е боровинки, мравки и бурени, пак не можем да останем в гората. Просто се чудя къде да се денем, та да ни оставят на мира!
— Тук, в изоставената мина, ни беше добре много години наред — продължи мечокът. — Но откакто край нас започна този шум, вече не мога да живея тук. Ходих да погледна и на изток от Далелв, оттатък Гарпенберг. И там има хубави стари мини и добри скривалища и ми се струва, че хората няма да ни безпокоят…
Като каза това, мечокът стана и отново почна да души наоколо.
— Чудно нещо, щом заговоря за хора и надушвам миризмата им — каза той.
— Провери сам, щом не ми вярваш! — отвърна мечката. — Чудя се само къде ли може да се скрие човек тука.
Мечокът обиколи цялото леговище, като продължаваше да души. Най-после пак си легна, без да каже дума.
— Напи ти казах — обади се мечката. — Но ти си мислиш, че само ти имаш нос и уши.
— С такива съседи никога не можеш да бъдеш спокоен — отвърна добродушно мечокът, но изведнъж скочи. За нещастие едно от мечетата беше преместило лапата си върху лицето на Нилс, който почна да се задушава и се разкиха. Сега мечката не можеше вече да мами мечока. Той разбута мечетата настрана и съгледа момчето, преди то да успее да стане.
Мечокът щеше веднага да го глътне, ако мечката не се беше изпречила пред него.
— Не го пипай! То е на децата — каза тя, — Те така се забавляваха с него цялата вечер, че не поискаха да го изядат и си го оставиха за утре.
Но мечокът я отблъсна.
— Не се бъркай в работи, които не разбираш! — изръмжа той. — Не надушваш ли, че мирише на човек? Веднага ще го изям, инак то ще ни изиграе някоя лоша шега!
Мечокът отвори уста, но момчето вече беше извадило от торбичката клечките кибрит, единственото му средство за защита. Драсна една о кожените си панталони и мушна запалената клечка в устата на мечока.
От миризмата на сяра мечокът закашля и кибритът изгасна. Момчето приготви друга клечка, но за чудо мечокът не го нападна.
— Можеш ли да запалиш много такива малки сини рози? — попита той.
— Мога да запаля толкова много, че да унищожат цялата гора — отвърна момчето с надежда, че с това ще уплаши мечока.
— А можеш ли да палиш и къщи, и чифлици? — попита мечокът.
— Това е дреболия за мен — похвали се момчето, като очакваше да вдъхне на мечока уважение към себе си.
— Добре — каза мечокът. — Тогава ще ми направиш една услуга. Доволен съм, че не те изядох!
После взе внимателно момчето в зъбите си и почна да се катери по каменната стена. Той правеше това много леко и бързо, макар че беше толкова голям и тежък. Щом се изкачи горе, спусна се към гората. Тичаше бързо и веднага се виждаше, че е създаден да се вре из гъстите гори. Тежкото му тяло се плъзгаше през гъсталаците като лодка по водата.
Той тича, докато стигна до едно хълмче на края на гората. Тук легна и сложи пред себе си момчето, като го държеше с лапите си.
— Погледни сега тази страшна шумотевица!
Големите железарии с множеството грамадни постройки се издигаха край един водопад. Комините бълваха облаци черен дим, над високите пещи се виеха пламъци, а от прозорците и отворите се лееше светлина. Вътре чукове и валцове работеха с такава сила, че въздухът ехтеше от удари и тропот. Около железариите се издигаха планини от въглища и сгурия, виждаха се складове, бараки с инструменти и дървени скели, а по-нататък започваха дълги редици работнически жилища, хубави вили, училището, един голям покрит салон и много магазинчета. Но там беше тихо и като че ли всички спяха. Момчето дори не погледна нататък, то мислеше само за железариите. Земята около тях беше черна, небето над високите пещи — тъмносиньо, реката бучеше, потънала в бяла пяна, а самите железарии изригнаха светлина и дим, пламъци и искри. Това беше най-величествената гледка, която някога беше виждало.
— Да не би да искаш да кажеш, че можеш да подпалиш и такива големи заводи? — попита мечокът.
Момчето стоеше, затиснато между лапите му, и си мислеше, че ще може да се спаси само ако мечокът го смята силно и всемогъщо.
— Все ми е едно дали са големи или малки — отвърна то. — Аз мога да ги подпаля.
— Тогава ще ти разправя нещо — рече мечокът. — Моите прадеди се заселили в тази област, след като е обрасла с гори. Аз наследих от тях места за лов и за паша, пещери и скривалища и си живеех спокойно. Доскоро хората не ми пречеха много. Те ровеха планините и вадеха по малко руда. Тук, край реката, имаха една пещ и една ковачница. Но пещта палеха само по няколко месеца в годината, а в ковачницата работеха по няколко часа на ден. Това все още се търпеше. Но през последните години, откакто издигнаха това чудо, което работи денонощно, аз вече не мога да понасям. По-рано тук живееше само господарят с няколко ковачи, а сега е пълно с хора и никога не съм спокоен. Мислех, че ще трябва да се изселя оттук, но сега ми хрумна нещо по умно.
Момчето не се сещаше какво е измислил мечокът, но не му остана време да попита, защото той пак го взе със зъби и го понесе. То не виждаше накъде отиват, но по шума, който се засилваше, разбра, че се приближават към железариите.
Мечокът добре ги познаваше. Той беше бродил през тъмните нощи около тях да гледа какво става вътре и се чудеше няма ли работата да спре някога. Побутнал беше стените с лапите си и съжаляваше, че не е достатъчно силен да събори всичко с един удар.
— На черната земя той мъчно можеше да се различи и като се движеше в сянката на стените, нямаше голяма опасност да го открият. Сега той спокойно се промъкна между постройките и се покатери на един куп сгурия. Там се изправи на задните си крака, взе момчето между предните си лапи и го вдигна нагоре.
— Опитай се да надзърнеш вътре! — каза той.
Там тъкмо произвеждаха бесемерова стомана. В едно голямо черно кълбо, прикрепено високо под покрива и пълно с разтопено желязо, вдухваха силна въздушна струя. Въздухът минаваше със страшно бучене през желязната маса и от нея изскачаха цял гейзер искри. Те хвърчеха на снопове, на букети, на цели ивици. Бяха разноцветни, по-малки и по-големи, летяха към едната стена, отскачаха от нея и се пръскаха из цялото помещение. Мечокът държа момчето, докато свърши целият процес и червената, блестяща стомана потече от кълбото в два метални съда. Момчето така се увлече от гледката, че дори забрави за положението си.
После мечокът му показа отделението за валцоване. Един работник извади от отвора на пещта късо, дебело, нажежено до бяло парче желязо и го мушна под един валц. Като мина под валца, парчето се стесни и удължи. Друг работник веднага го пое и го вкара в по-тесен валц, който го направи още по-дълго и по- тънко. То минаваше така от валц към валц, докато на края на земята се нави тел, още червен, дълъг няколко метра. Докато първото парче желязо се валцоваше, от пещта извадиха ново, което също тръгна под валците, после трето… На земята като съскаща змия непрекъснато се виеше нажежен до червено тел. Много му беше приятно да гледа желязото, но още по-чудни бяха работниците, които смело и ловко хващаха нажежените змии с клещите си и ги натикваха под валцовете. За тях като че ли беше играчка да боравят с шипящото желязо. „Ето това е истинска мъжка работа“ — каза си момчето.
Мечокът му показа също леярнята и ковачницата и то все повече и повече се чудеше, като гледаше как ковачите се справят с огъня и желязото. „Тези хора не се боят нито от топлината, нито от пламъците“ — мислеше си то. Те бяха черни и изцапани със сажди, сякаш бяха от някакво племе огнени хора. Сигурно затова можеха да превиват желязото и да му дават, каквато си искат, форма. Не му се вярваше, че обикновени хора могат да имат такива способности.
— И така продължава ден след ден, нощ след нощ — каза мечокът, като легна на земята. — Нали разбираш защо не мога да издържам вече? Добре, че най-сетне ще туря край на тази работа.
— Наистина ли? — учуди се момчето. — Какво ще направиш?
