галериите долиташе чак до дивите гъски. Имаше стари изоставени ковачници, през рухналите покриви на които момчето виждаше големите железни чукове и грубо иззиданите пещи; по-нататък следваха големи нови железодобивни заводи, където кипеше такава работа, че земята се тресеше. Сред недостъпните гори се срещаха малки тихи градчета, които сякаш нямаха понятие за шума и суматохата около тях. Имаше въздушни линии, по които бавно пълзяха вагонетки, натоварени с руда. Във всички бързеи и водопади се въртяха колела, електрически жици пресичаха смълчаната гора и безкрайни влакове теглеха своите шестдесет-седемдесет вагона, натоварени с руда и въглища, с железни релси, ламарина и тел.
След като погледа известно време, момчето не можа да се въздържи:
— Как се казва тази област, в която расте само желязо? — попита то, макар предварително да знаеше, че птиците долу ще му се присмеят.
Тогава старият бухал, който спеше в една изоставена мина, се пробуди от съня си. Той издаде напред кръглата си глава и извика със страшния си глас:
— Бу-ху, бу-ху, бу-ху! Това е Минната област. Ако тук не растеше желязо, в нея и до днес щяха да живеят само бухали и мечки.
XXVIII
Железариите
Четвъртък, 28 април
През целия ден, в който дивите гъски летяха над Минната област, духаше силен западен вятър и щом се опитваха да се запътят на север, той ги отнасяше на изток. Но Ака знаеше, че в източната част на страната ги дебне лисицата Смире, затова не искаше да хвърчи натам, а час по час извиваше и с мъка напредваше на запад. По този начин гъските се движеха много бавно и следобед все още се намираха над минните области във Вестманланд. Надвечер вятърът изведнъж утихна и уморените пътници се зарадваха, че ще пропътуват лесно тези един-два часа, които оставаха до залез. Но внезапно налетя страхотен вятър. Той ги пръсна като листа и момчето, което седеше безгрижно върху гърба на гъсока, без да очаква някаква опасност, падна и полетя надолу.
То беше малко и леко и вятърът го понесе настрана, а после бавно и постепенно го положи на земята като откъснат от дърво лист.
„Е, не е толкова страшно! — мислеше си момчето още докато падаше. — Така бавно слизам, като че ли съм някаква хартийка. Гъсокът Мортен веднага ще се спусне да ме вземе.“
Първото нещо, което то направи, след като стъпи на земята, беше да свали шапчицата си и да я размаха, за да може големият бял гъсок да го види къде е.
— Где си? Тук съм. Где си? Тук съм. Где си? — викаше то, като се чудеше защо Мортен още не идва.
Но гъсока го нямаше и на небето не се виждаше ятото диви гъски. Те бяха изчезнали.
Това му се видя малко чудно, но то не се изплаши, нито се разтревожи. И през ум не му минаваше, че Ака или Мортен могат да го изоставят. Сигурно вятърът ги е разпръснал. Щом успеят да се върнат, те ще дойдат да го вземат.
Но какво е това? Къде се намира? Досега то само беше гледало към небето, за да търси гъските, и не бе погледнало наоколо. Беше паднало не в равнината, а в някаква дълбока планинска пропаст. Намираше се в някакво място, голямо като черква, с почти отвесни каменни стени и без покрив. По земята се търкаляха големи каменни блокове, а между тях растяха мъх, боровинки и ниски брезички. Тук-там по стените имаше издатини и по тях се виждаха останки от стъбла. На едната страна зееше тъмен отвор, който като че ли водеше в недрата на планината.
Момчето ненапразно беше пътувало цял ден над Минната област. То веднага се досети, че това не е пропаст, а че тук някога хората са копали руда. „Веднага ще се опитам да изскоча горе — помисли си то, — защото иначе спътниците ми няма да ме намерят.“ Но тъкмо тръгна към стената, някой го хвана отзад и един дебел глас избуча в ухото му:
— Кой си ти?
Момчето бързо се обърна и в първия миг на изненада помисли, че се намира пред голям каменен блок, обрасъл с дълъг сивокафяв мъх; скоро обаче видя, че каменният блок има широки лапи, крака, глава и голяма, ръмжаща муцуна.
Не можа нищо да отговори, но и животното като че ли не очакваше отговор. То го събори на земята, потърколи го напред-назад с лапата си и почна да го души. После се приготви да го глътне, но нещо му дойде на ум и извика:
— Мюре, Бруме, елате тука, деца, да си хапнете нещо вкусничко! Веднага дотичаха две рошави мечета с мека като на кученца козина. Те стъпваха още малко неуверено.
— Какво си ни намерила, мамо Мецо? Дай да видим, дай да видим! — развикаха се те.
„Охо, значи, съм попаднал при мечки — помисли си момчето. — Лисицата Смире няма защо да се мъчи да ме преследва вече.“
Мечката го побутна с муцуната си към мечетата. Едното от тях го захапа и хукна да бяга с него. Но то го държеше леко: играеше му се и искаше да се позабавлява с Палечко, преди да го убие. Другото се спусна да го гони, но се спъна и падна върху главата на първото. После почнаха да се търкалят, да се хапят и да се драскат с нокти.
Като се видя на свобода, момчето изтича до каменната стена и почна да се катери по нея. Но двете мечета се спуснаха подире му, покатериха се бързо и ловко, настигнаха го и го хвърлиха на мъха като топка. „Сега знам как се чувствуват мишлетата, като попаднат в ноктите на котката“ — помисли си момчето.
То няколко пъти се опита да избяга. Вмъкваше се дълбоко в изоставения рудник, криеше се зад камъните или се катереше по брезичките, но мечетата веднага го намираха. Щом го хванеха, те веднага пак го пускаха, за да може да се скрие отново и отново да го търсят.
Най-после момчето така се умори и отегчи, че се хвърли на земята.
— Бягай — изръмжаха мечетата — или ще те изядем!
— Изяжте ме — отвърна момчето, — не мога повече да бягам. Мечетата веднага припнаха към мечката.
— Мамо Мецо, мамо Мецо, той не иска вече да играе! — оплакаха се те.
— Тогава си го разделете поравно — отговори мечката.
Като чу това, момчето така се изплаши, че веднага поднови играта.
Когато дойде време за спане и мечката повика мечетата да си легнат до нея, те бяха толкова доволни от играта, че поискаха да я продължат и на следния ден. Туриха момчето помежду си и го натиснаха с лапките си, така че да се събудят, ако то се раздвижи. Мечетата веднага заспаха и момчето реши след малко да се опита да избяга. Но него никога досега не го бяха гонили, подхвърляли и търкаляли така и от умора то също заспа.
Малко по-късно пристигна и мечокът и заслиза по стената. Момчето се събуди от шума на камъните, които се ронеха под неговите лапи. То не смееше да мърда много, но се пообърна, за да разгледа мечока. Той беше грамаден и силен, с големи лапи и страшни зъби. Имаше малки зли очички. Като видя стария цар на гората, момчето неволно изтръпна.
— Мирише ми на човек! — изръмжа гръмогласно мечокът, като се приближи до мечката.
— Как можа да измислиш такава глупост! — отвърна мечката, като продължи да лежи спокойно. — Ние наистина сме се уговорили да не правим зло на хората, но мислиш ли, че ако се покаже човек тук, дето са мечетата ни, от него ще остане някаква следа?
Мечокът си легна до мечката, но като че ли не се задоволи с отговора и, защото от време на време въртеше нос и душеше въздуха.
— Стига си душил! — ядоса се мечката. — Достатъчно добре ме познаваш, за да знаеш, че няма да допусна някаква опасност да грози малките ни. По-добре кажи нещо! Цяла седмица не съм те виждала.
— Ходих да търся ново жилище — отвърна мечокът. — Отидох най-напред във Вермланд, за да разбера от роднините в областта Екс как е при тях, но напразно се трепах. Никого не намерих. В цялата гора няма нито една меча бърлога!
