— Много чудно наистина! — каза белият гъсок. — Сигурен ли си, че това беше орел?
— Никога досега не съм виждал орел, но птицата беше толкова голяма, че не мога да я нарека другояче — отвърна момчето.
Гъсокът Мортен се обърна към другите гъски, за да разбере какво мислят те за тая работа. Но те стояха и гледаха нагоре към небето и изглеждаше, като че ли мислят съвсем за друго.
— Все пак не бива да забравяме, че и днес трябва да закусим — каза Ака, като разпери криле, за да излети.
XXIX
Далелв
Петък, 29 април
Този ден Нилс Холгерсон можа да разгледа южна Даларна. Гъските минаха над грамадната минна област Гренгесберг над големите заводи при Лудвика, над железариите на Улвсхюта и над старата, изоставена фабрика в Гренгсхамар и стигнаха до равнината на Стура Тюна и Далелв. В началото на пътуването, като виждаше как след всеки рид изникват фабрични комини, момчето мислеше, че тази страна прилича на Вестманланд, но като стигна до голямата река, то се зарадва, че има нещо ново за гледане. Това беше първата истинска река, която виждаше, и тази огромна маса вода, течаща бавно под тях, много го учудваше.
Като стигнаха понтонния мост при Турсонг, дивите гъски завиха и тръгнаха на северозапад по реката, като че ли искаха да я използуват за пътепоказател. Момчето разглеждаше бреговете, осеяни с постройки. То видя големия водопад при Домнарв и Кварнсвед и заводите, които той движеше. Видя плаващите мостове, които си почиваха върху реката, ферибоотите, които тя носеше, саловете от дървен материал, плуващи надолу, железопътните линии, които вървяха край нея или я пресичаха, и почна да разбира малко по малко колко голяма и забележителна е тази река.
Реката описваше голяма дъга към север. Горе при дъгата местността! беше пуста и безлюдна и дивите гъски кацнаха на една ливада, за да попасат. Момчето веднага изтича на брега, за да погледа реката, която течеше в широкото си корито. Към нея се спускаше път и хората я преминаваха по ферибоот. За момчето това беше нещо ново и забавно, но изведнъж то почувствува страшна умора. „Трябва да поспя малко. Нощес не съм мигнал“ — помисли си то, като се сви и се зарови колкото можа повече сред тревата и сухите листа, където заспа.
Събудиха го човешки гласове наблизо. Това бяха пътници, които не можеха да минат през реката, защото надолу по нея се спускаха големи парчета лед и пречеха на ферибоота. Докато чакаха, те бяха седнали на брега и разговаряха за големите трудности, които им създава реката.
— Дали и тази година ще има такова наводнение като миналата?
— каза един селянин. — Тогава реката придойде до върха на телеграфните стълбове и отнесе целия понтонен мост при нас.
— Миналата година в нашата енория тя не направи големи пакости — додаде друг — но по-миналата ми отнесе цяла плевня със сено.
— Никога няма да забравя онази нощ, когато наводнението събори големия мост при Домнарв — намеси се един железопътен работник. — Нея нощ в цялата фабрика никой не мигна!
— Вярно е, че реката ни нанася големи щети — каза един едър мъж.
— но като ви чувам как я нападате, неволно си спомням за нашия свещеник. Веднъж у него имаше някакво тържество и хората седяха и се оплакваха от реката също като вас, а свещеникът, развълнуван, почна да ни разправя една история. Когато свърши, никой не посмя да каже лоша дума за Далелв и аз се питам какво щяхте да правите, ако я бяхте чули.
Всички почнаха да разпитват какво е разправил свещеникът за реката и селянинът трябваше да повтори разказа, доколкото си го спомняше.
— Горе при норвежката граница имало едно планинско езеро. От него изтичал поток, който още от самото си начало бил буен и бърз. Макар и да бил малък, нарекли го Стуро, „Големия поток“, защото личело, че от него ще излезе нещо голямо.
Щом излязъл от езерото, потокът се озърнал на всички страни, за да види накъде да тръгне, но гледката не била много окуражаваща; Надясно, наляво и напред се виждали само гористи хълмове, които постепенно преминавали в голи планини, а голите планини пък постепенно преминавали във високи върхове.
Стуро хвърлил поглед на запад. Там се издигала планината Лонгфиел с Юпарграфстьотен, Барфрьохогна и Стурветесхогна. Погледнал на север. Там се издигала планината Нес; на изток се извишавала Нип, а на юг Стедя. Потокът се замислил дали не е най-добре да се върне назад в езерото. Но все пак решил, че може поне да опита да си пробие път до морето и тръгнал напред.
Лесно можем да си представим колко трудна работа е да се пробие път в този див край. Когато нямало нещо друго, гората му пречела и той трябвало да изкоренява бор след бор, за да върви напред. Той бил най-могъщ и най-силен напролет, когато в него се втичали първо водите от топящите се снегове в съседните гори, а после от върховете и планините. Тогава той се втурвал с всичка сила напред, завличал камъни и пръст и си пробивал път през хълмовете. Но и наесен, когато прииждал от поройните дъждове, той вършел добра работа.
Един хубав ден, когато Стуро както обикновено си пробивал път, чул в далечината бучене и плисък. Той почнал да се ослушва така внимателно, че почти спрял на едно място.
— Какво ли може да е това? — попитал той.
Близката гора не пропуснала случая да се пошегува с него.
— Ти сигурно си въобразяваш, че си единствен на света — отговорила тя. — Но аз ще ти кажа, че това е потокът Грьовело от езерото Грьовел. Той току-що е успял да си пробие път през една хубава долина и сега напредва към морето не по-бавно от теб.
Но Стуро, който имал голямо мнение за себе си, възразил, без да се замисля нито миг:
— Този Грьовело е за окайване. Само със собствените си сили няма да успее да се справи. Кажи му, че Стуро от езерото Вон отива към морето и че ще му помогне, ако желае да се присъедини към него!
— Малък си, а пък си голям самохвалко — казала гората. — Аз ще му предам думите ти, но не вярвам Грьовело много да им се зарадва.
Но на следния ден гората му съобщила, че Грьовело е срещнал големи трудности и че на драго сърце приема помощта — ще се присъедини към него.
Разбира се, след това Стуро почнал да напредва по-бързо и един ден съгледал едно малко, красиво езеро, в което се оглеждали Идреберг и Стедя.
— Какво е пък това? — попитал той и пак се спрял от учудване. — Нима така съм се заблудил, че съм се върнал обратно в езерото Вон?
Но гората, която по онова време се ширела навред, веднага отговорила:
— Не си се върнал в езерото Вон. Това е езерото Идре, изпълнено с вода от реката Сьорелв. Тя е река — герой. Напълни вече езерото и сега се готви да си пробие път надолу.
Като чул това, Стуро казал на гората:
— Нали растеш навред, носи много здраве на Сьорелв и й кажи, че Стуро от езерото Вон достигна езерото Идре. Ако ме пусне да мина през него, за благодарност аз ще я взема със себе си към морето. Тя няма защо да се мъчи сама да си пробива път, за това аз ще поема грижата.
— Мога да й предам предложението ти — отговорила гората, — но не ми се вярва Сьорелв да го приеме, защото тя е също така силна като теб.
Но на другия ден гората му казала, че и Сьорелв се е уморила да си отваря път сама и е готова да се присъедини към него.
Потокът минал през езерото и после продължил да се бори с горите и планините както по-рано. Отначало вървяло, но изведнъж той попаднал в една планинска долина, така затворена от всички страни, че не можел да намери никакъв изход. Стуро стоял на едно място и се пенел от злоба, а гората, като го видяла как се ядосва, попитала:
— Е, сега вече е свършено с тебе, нали?
