Но отговор не получили, защото гората била изостанала много назад, а те самите не можели да се върнат обратно, за да видят как навсякъде са се заселили хора, направили са пътища, издигнали са селища край езерата на Източен Далелв и из долините на Западен Далелв и как недостъпни планини и гори са останали само там, където реките не са минавали при своята надпревара.
XXX
Делът от наследството
Старият миньорски град
Петък, 29 април
На гарвана Батаки никъде в Швеция не му харесваше така, както във Фалун. Щом напролет земята почнеше да се показва изпод снега, той заминаваше и прекарваше няколко седмици край стария миньорски град.
Фалун се намира в една долина, през която тече малка рекичка. На северния край на долината се вижда красиво бистро езерце със зелени, дълбоко нарязани брегове, наречено Варпан. А на южния край има голям залив на езерото Рун, наречен Тискен, водата в който е плитка и мътна, а бреговете му са грозни, блатисти, потънали в нечистотии. На изток от долината се издига красива планина, на върха на която растат високи борове и сочни брези, а склоновете й са покрити със сенчести овощни градини. На запад от града също има възвишение. Най-горната част е обрасла с хилави храсти, склоновете са голи и плешиви, без всякакво дръвче или тревичка — същинска пустиня. Единственото нещо там са пръснатите големи кръгли каменни блокове.
Градът Фалун лежи в долината от двете страни на рекичката. Той като че ли е построен според местността. Всички красиви и разкошни здания се намират в зелената част на долината. Там са двете черкви, градският съвет, жилището на окръжния управител, канцелариите на мините, банките, хотелите, училищата, болницата и хубавите вили и жилища. На черната част се редят уличка след уличка малки червени едноетажни къщи, дълги грозни бараки и големи тромави фабрични постройки. А оттатък уличките, сред голямата каменна пустиня, се намира фалунската мина със своите инсталации, асансьори и помпи, със старинните здания, клюмнали по разкопаната земя, с черните високи купища сгурия и дългите редици пещи.
Батаки дори не поглеждаше източната част на града и красивото езеро Варпан. Много му харесваше западната част и залива Тискен. Гарванът Батаки много обичаше всичко тайнствено, всичко онова, което даваше повод за мъдруване и разсъждения и раздвижваше мислите, а такива неща той намираше в изобилие в черната част на града. На него и сега му правеше голямо удоволствие да се мъчи да разбере защо старият червен дървен град още не беше изгорял като всички други червени дървени градове в тая страна. Чудеше се също така докога ще стоят клюмналите къщи край мината. Мислил беше за голямата шахта, бездънния отвор сред мината, и беше отивал чак до дъното му, за да види откъде се е взело това празно място. Чудил се беше на купищата сгурия, които обграждаха шахтата и постройките като стени. Мъчил се беше да си обясни какво искаше да каже малката сигнална камбана, която отмерваше по един къс, злокобен удар на равни промеждутъци през цялата година, а най-много се чудеше какво ли може да се види дълбоко под земята, където медната руда се копаеше столетия наред и където кръстосваха безброй ходове. Като успяваше да си отговори горе-долу задоволително на тези въпроси, Батаки отлиташе в страшния каменист пущинак, за да помисли защо между каменните блокове не расте трева, или пък отиваше на Тискен. За него този залив беше най-прекрасното място на света. Защо в него нямаше никаква риба и защо водата, когато се развълнуваше при буря, ставаше понякога съвсем червена? Това беше много чудно, защото един голям поток, който идваше откъм мините и щ вливаше в залива, имаше блестяща светложълта вода. Блъскаше си главата да разбере какви са разрушените постройки, пръснати по брега, и малката дъскорезница „Тиске“, която лежеше оградена от зелени градини и сенчести дървета между дивия каменист пущинак и чудния залив.
Същата година, когато Нилс Холгерсон пътуваше с дивите гъски, на брега на Тискен, недалеч от града, още съществуваше една стара постройка, наречена Сярната кухня, защото в нея се правеше сяра по няколко месеца през година. Това беше една стара барака, боядисана някога в червено, която постепенно беше станала сивокафява. Нямаше прозорци, а само редица отвори с черни капаци, почти винаги добре затворени. В тази постройка Батаки не бе успял да надникне досега и тя привличаше любопитството му повече от всичко друго. Той подскачаше по покрива, за да намери някоя дупка, и често кацаше на високия комин и надничаше в тесния му отвор.
Веднъж Батаки пострада много зле. Духаше силен вятър. Един капак на старата сярна кухня се беше отворил и Батаки използува случая да се вмъкне през отвора, за да разгледа постройката. Но едва-що влезе и капакът се хлопна зад нето. Батаки остана затворен. Надяваше се, че вятърът пак ще отвори капака, но той нямаше подобни намерения.
През дупките и пролуките в стените влизаше малко светлинка и Батаки има поне удоволствието да разгледа кухнята отвътре. Нямаше нищо друго освен една голяма пещ и закрепените край стените няколко казана, които скоро му омръзнаха. А когато поиска да си отиде, оказа се, че това все още е невъзможно. Вятърът не благоволяваше да отвори капака. Всички врати и капаци бяха затворени. Гарванът просто беше попаднал в затвор.
Батаки почна да вика за помощ и вика цял ден. Едва ли има други животни, които да вдигат врява с такова усърдие като гарваните, и скоро далеч наоколо всички знаеха, че той е попаднал в плен. Първа научи за нещастието сивата котка от дъскорезницата „Тиске“. Тя го разказа на кокошките, които пък го изкудкудякаха на всички прелитащи птици. Скоро то беше известно на всички гарги, врани, гълъби и врабчета в град Фалун. Те веднага пристигнаха в старата Сярна кухня, за да научат подробности. Много им беше мъчно за гарвана, но никой не можа да измисли как да му помогнат.
Изведнъж Батаки им изкряска с пискливия си свадлив глас:
— Ей, вие отвън, млъкнете и слушайте малко! Щом казвате, че сте готови да ми помогнете, идете и намерете старата дива гъска Ака от Кебнекайзе и ятото й! Мисля, че по това време на годината те трябва да са в Даларна. Кажете на Ака какво ми се е случило. Тя води със себе си единственото същество, което според мен може да ми помогне.
Пощенският гълъб Агар, най-добрият вестоносец в цялата страна, намери ятото диви гъски край брега на Далелв и на мръкване двамата с Ака пристигнаха и кацнаха пред Сярната кухня. Палечко седеше на гърба на Ака, а другите бяха останали на едно островче в езерото Рун, защото Ака смяташе, че ако дойдеха във Фалун, от тях щеше да има повече вреда, отколкото полза.
След като се посъветва малко с Батаки, Ака взе Палечко на гърба си и замина за един чифлик недалеч от Сярната кухня. Тя обиколи бавно градините и брезовите, горички, които обкръжаваха малкия чифлик, като се взираше заедно с момчето надолу. Личеше, че тук е имало деца, които са си играли навън, и не след дълго те намериха онова, което им трябваше. В едно игриво малко пролетно поточе тракаха няколко тепавички и близо до тях момчето намери длето. На две дървени магарета стоеше полузавършена лодчица, а до нея се търкаляше клъбце тънък канап.
Те взеха тези неща и се върнаха към Сярната кухня. Момчето завърза канапа за комина, хвърли клъбцето в дълбокия отвор и се спусна по канапа. След като поздрави Батаки, който му благодари с подбрани думи, то почна да дълбае с длетото дупка в стената.
Стените на Сярната кухня не бяха дебели, но с всеки удар момчето издялваше толкова малка и тънка тресчица, че дори плъх би могъл да я отчупи с предните си зъби. Ясно беше, че ще трябва да работи цяла нощ, а може би и през деня, докато направи достатъчно голям отвор, през който да може да се провре гарванът.
Батаки с такова нетърпение очакваше да бъде освободен, че не можеше да заспи, а стоеше до момчето, което работеше. Отначало момчето беше много усърдно, но след малко гарванът забеляза, че ударите се разредиха и най-после съвсем заглъхнаха.
— Ти сигурно се умори и не можеш вече да работиш, нали? — попита го гарванът.
— Не, не съм се уморил — отвърна момчето и отново взе длетото, — но отдавна не съм спал както трябва. Чудя се какво ще направя, за да не заспя сега.
Известно време работата вървя бързо, но скоро ударите пак се разредиха. Гарванът отново събуди
