планината“ — рекъл селянинът и им разправил за двете дъщери на великана и за мъжкия дял.
Мъжете изслушали внимателно разказа, но се хванали не за това, което очаквал селянинът.
„Сигурно ли е, че другата дъщеря е по-опасна от тая, която ти си срещнал?“ — попитали те.
„Не ми се вярва да е много милостива“ — отговорил селянинът.
После си тръгнал, но все току поглеждал към тях и след малко видял, че те прекъснали работата и тръгнали към гората.
Когато вечерта в чифлика Коре седнали да се хранят, откъм гората се зачул страшен вълчи вой. Между воя на зверовете долитали и човешки викове. Селянинът веднага скочил, но на ратаите не им се искало да го последват.
„Пада им се на тия разбойници да ги разкъсат вълците“ — казали те.
„Трябва да помагаме на онези, които са в нужда“ — настоял селянинът и тръгнал с петдесетте си ратаи.
Скоро видели грамадна глутница вълци, които се хвърляли един върху друг, хапели се и се биели за плячката си. Ратаите ги прогонили и намерили на земята четири човешки трупа толкова разкъсани, че никой не би могъл да познае кои са, ако край тях не се търкаляли четири миньорски кирки.
До смъртта на селянина медната планина останала негова собственост, а след това я поели синовете му. Те работели, в мината общо, после разделяли изкопаната през годината руда на купища, хвърляли жребий и след това топели медта всеки в своя пещ. Те всички станали добри миньори и си направили хубави, големи чифлици. След тях поели работата техните наследници, открили нови шахти и увеличили производството. Всяка година мината се разраствала и все повече миньори взимали участие в нея. Някои живеели близо до мината, други имали чифлици и къщи в околностите. Изникнали, много селища, които били наречени минната област Стура Копарберг — Голямата медна планина.
Но малко по малко рудата, която лежала на повърхността и можела да се копае отгоре, както се копаят камъни от кариера, започнала да се свършва и работниците трябвало да я търсят дълбоко под земята. През тесни шахти и дълги криволичещи ходове те трябвало да си пробиват път към тъмните недра на земята, за да палят огньове и да разбиват скалите. Разбиването на скалите е трудна и тежка работа, а отгоре на това се прибавяли и мъките от дима, който не можел да се разнесе във въздуха, и неудобството да се изнася рудата, по стръмните стълби на повърхността, й колкото по-дълбоко навлизали, толкова по-опасна ставала работата. Случвало се от някоя дупка в мината да избликнат силни потоци вода, понякога таванът на ходовете се срутвал върху работниците. Започнали, така да се плашат от работата в голямата мина, че никой не отивал да работи в нея по своя воля. Тогава почнали да обещават на осъдени на смърт престъпници и на скитници из околните гори, че ще им опростят наказанията, ако станат минни работници във Фалун.
Дълги години никой не помислял да търси мъжкия дял. Но между волните скитници в Стура Копарберг имало мнозина, които обичали приключенията повече от живота си, и те плъзнали наоколо с надежда да го намерят.
Не се знае какво е станало с тях, но още се разказва за двама ратаи, които късно една вечер дошли при господаря и му казали, че са намерили в гората голяма медна жила. Те били означили пътя към нея и на другия ден щели да му го покажат. Но следният ден бил неделя и господарят отказал да отиде в гората да търси руда, а отишъл на черква с всичките си ратаи. Било през зимата и те тръгнали за черквата през езерото Варпан. На отиване всичко минало добре, но на връщане двамата ратаи пропаднали в една дупка и се удавили. Тогава хората си спомнили старата история за мъжкия дял и си казали, че сигурно него са били открили ратаите.
За да отстранят трудностите при работата в мините, започнат да викат чужденци, които разбирали от минно дело, и тези чужди майстори ги научили да строят минни инсталации, които изпомпвали водата и изнасяли рудата. Чужденците не вярвали много в историята за дъщерите на великана, но допускали, че е възможно да има наблизо големи жили и упорито ги търсели, Една вечер един миньор германец пристигнал в кръчмата при мините и казал, че е намерил мъжкия дял. Но от мисъл за голямото богатство, което щял да спечели, той съвсем си загубил ума. Всички пили за негова сметка, танцували и играли на карти, докато най-сетне се скарали, сбили се и някой от другарите му по чашка го намушкал с нож.
От Стура Копарберг вадели толкова много руда, че мината се смятала за най-богатата в света. Тя носела богатства за цялата околност, а данъците, които се плащали за нея, били голяма помощ за шведското кралство в тежки времена. На мината се дължало построяването на град Фалун и тя се смятала толкова полезна и забележителна, че кралете идвали във Фалун, за да я посетят, и я наричали щастието и съкровищницата на Швеция.
Като виждали голямото богатство, което им донесла старата мина, нищо чудно, че хората се ядосвали, задето два пъти по-голямо съкровище лежи наблизо неоткрито. Мнозина рискували живота си, за да го намерят, но не сполучвали.
Последен видял мъжкия дял един млад собственик на мина във Фалун от добър и богат род, който имал чифлик и къща в града. Той искал да се ожени за една хубава чифликчийска дъщеря от Лександ и отишъл при нея, за да й поиска ръката, но тя отказала да се омъжи за него. Не искала да живее във Фалун, където димът от мините и пещите така тежел над града, че тя се плашела само като си помислела за него.
Той много я обичал и когато се връщал у дома си, бил страшно отчаян. Целия си живот бил прекарал във Фалун и никога не му минавало през ума, че е трудно да се живее там. Но като наближил града, много се учудил. От големите отвори на мините и от стотиците пещи наоколо се издигали тежки, задушливи серни облаци дим и обвивали в мъгла целия град. Димът тровел растенията и цялата околност била пуста и гола. Не само в града, а и в цялата област той виждал горящи пещи, заобиколени с черни бараки за въглища. Имало ги при Грюксбу, при Бенгтсарв, при Бергсгорден, при Стеннес, при Коршнес, във Вика и дори чак в Аспебуда. Той разбрал, че който е свккнал да живее сред светлината и зеленината край лъчезарния Силян, няма да се чувствува добре тук.
Видът на града го отчаял още повече. Не му се искало да се прибере веднага; отбил се от пътя и тръгнал през гората. Обикалял из гората цял ден, без да мисли накъде върви.
Надвечер се озовал при един хълм, който лъщял като златен. Той го разгледал внимателно и разбрал, че това е грамадна жила медна руда. Отначало се зарадвал на откритието, но после си спомнил, че това трябва да е мъжкият дял, който е донесъл нещастие на толкова много хора, и се изплашил. „Днес съдбата наистина ме преследва — помислил си той. — Сега може да загубя и живота си, защото намерих това богатство.“
Веднага се обърнал и си тръгнал за в къщи. Малко по-късно срещнал висока, едра жена. Тя приличала на почтена майка на някой миньор, но той не си спомнял да я е виждал по-рано.
„Какво търсиш в гората? — попитала го жената. — Видях те, че целия ден скиташ наоколо.“
„Търся си място за живеене — отговорил той, — защото момичето, което обичам, не иска да живее във Фалун.“
„Не мислиш ли да копаеш руда от медната планина, която откри преди малко?“ — попитала тя.
„Не, аз преставам да се занимавам с мини, защото иначе моята любима няма да се омъжи за мен.“
„Добре, ако държиш на думата си — казала жената, — няма да ти се случи нищо лошо!“
И тя си тръгнала. А той удържал обещанието си. Престанал да работи с мини и направил чифлик далеч от Фалун. Тогава онази, която обичал, нямала вече нищо против да се премести там.
Тук гарванът прекъсна разказа си. Момчето наистина бе стояло будно през всичкото време, но не бе работило с длетото много усърдно.
— А после какво станало? — попита то, когато гарванът млъкна.
— Оттогава добивът на мед тръгнал назад. Град Фалун още съществува. Но старите мини ги няма. Цялата област е осеяна с пещи и миньорски жилища, но онези, които живеят в тях, се занимават със земеделие или дърварство. В мините на Фалун руда вече няма. Сега повече от всякога е нужно да се намери мъжкият дял.
— Дали този млад собственик на мини е бил последният, който е видял мъжкия дял? — попита момчето.
— Ще ти кажа кой го е видял последен, когато пробиеш стената и ме освободиш — отвърна Батаки.
Момчето се стресна и заработи по-бързо. Стори му се, че Батаки каза това някак многозначително, като че ли искаше да му даде да разбере, че той е виждал голямата медна жила. Дали нарочно му беше разказал
