То преля много бавно, като че ли не му се искаше да развали хубавите брегове. Но тъй като те повечето са полегати, скоро водата навлезе доста навътре и това предизвика голяма суматоха.
Мелар е особено езеро. То се състои от тесни фиорди, заливи и проливи. Никъде не се разлива в широки пространства, където да бушуват ветрове. То като че ли е създадено само за разходки и риболов за развлечение. В него има много прекрасни, обрасли с дървета островчета и полуострови. Бреговете му никъде не са голи и пусти. Те като че ли са създадени само за вили, беседки и увеселителни заведения. И сигурно защото винаги е толкова приветливо и гостоприемно, когато смъкне усмивката си и покаже, че може да бъде и опасно, настъпва такава паника.
Щом се появиха първите признаци за наводнението, хората бързо започнаха да запушват и да мажат с катран всички лодки, измъкнати през зимата на брега, за да могат да ги използуват. Извадиха на сушата саловете, на които перяха, и почнаха да укрепяват скелите за лодки. Кантонерите, които надзираваха железопътните линии край брега, ходеха непрекъснато напред-назад по насипите и не смееха да мигнат нито денем, нито нощем.
Селяните, които бяха складирали сено и шума в плевните по-ниските островчета, побързаха да ги пренесат на сушата. Рибарите прибираха мрежите и кошовете си, за да не ги отнесе придошлата вода. Край ферибоотите гъмжеше от пътници. Всички, които трябваше да заминат или да се върнат у дома си, бързаха, докато преминаването все още беше възможно.
Край Стокхолм, където по крайбрежието се редят вила до вила, суматохата беше най-голяма. Повечето вили са далеч от брега и не ги застрашаваше никаква пряка опасност, но всяка от тях имаше скеля за лодки и баня и трябваше да се вземат мерки, за да ги укрепят.
Но от наводнението край Мелар се бяха уплашили не само хората. Патиците, които бяха снесли яйцата си в храстите край брега, плъховете и полските мишки, които живееха по крайбрежието и имаха малки в дупките си, изпаднаха в паника. Дори и гордите лебеди се бояха за гнездата и яйцата си.
И този страх не беше напразен, защото водата на езерото се качваше всеки час.
Върбите и елхите по брега бяха вече залени. Водата навлизаше в градините и вършеше там своята разрушителна работа, а по близките ниви пакостите бяха големи.
Езерото продължи да прелива много дни наред. Ниските ливади около Грипсхолм бяха наводнени и големият замък остана свързан със сушата само чрез един малък провлак. Красивият крайбрежен булевард в Стренгнес се превърна в буйна река, а във Вестерос се готвеха вече да тръгнат из улиците с лодки. Няколко елена, които бяха презимували на едно островче в Мелар, се спасиха, като изплуваха на брега, защото островчето им остана под водата. Течението носеше дърва, дъски, греди, много корита и ведра. Хората излизаха с лодки и се мъчеха да ги спасят.
В тия тежки времена лисицата Смире се промъкваше един ден през брезовата горичка северно от Мелар. Както винаги тя мислеше за дивите гъски и за Палечко и се чудеше как да ги намери, защото съвсем беше загубила следите им.
Както вървеше омърлушена, тя изведнъж съгледа пощенския гълъб Агар, който бе кацнал на едно брезово клонче.
— Колко хубаво, че те срещнах, Агар! — възкликна Смире. — Ти може би знаеш къде се намира сега Ака от Кебнекайзе с ятото си?
— Може и да знам — отвърна Агар, — но съвсем не мисля да ти кажа.
— Все ми е едно — каза Смире, — само те моля да им предадеш нещо. Нали знаеш колко е лошо край Мелар тези дни. Там има страшно наводнение и гнездата на лебедите, които живеят в залива Йелставик, ще бъдат унищожени. Дагаклар, кралят на лебедите, чул, че джуджето, което пътува с дивите гъски, можело да се справя с всичко, и ме изпрати да помоля Ака да отиде с Палечко в Йелставик.
— Аз ще предам това — отговори Агар. — Само че не знам как джуджето може да помогне на лебедите.
— И аз не знам — каза Смире, — но то може всичко.
— Чудно ми е също как така Дагаклар изпраща поръка до дивите гъски по лисицата!
— Наистина ние иначе сме неприятели — каза Смире с мазен глас, — но пред такава опасност всички трябва да си помагаме. А ти не казвай, че лисицата ти е предала поръката, защото Ака може да се усъмни.
Лебедите в Йелставик
Най-сигурното убежище за водните птици в целия Мелар е заливът Йелставик. Той представлява най- вътрешната част на залива Еколсунд, едно разклонение на Нора Бйоркофнорд. А този фиорд е вторият гю големина залив на Мелар в Упланд.
Бреговете на Йелставик са ниски, водата — плитка и той е обрасъл с тръстика също като Токерк. Не е така голям като прочутото птиче езеро, но все пак е чудесно жилище за пернатите, защото от дълги години в него цари спокойствие. Там живеят много лебеди и собственикът на бившото кралско имение Еколсунд, което се намира наблизо, е забранил лова в залива, за да не се плашат лебедите.
Щом узна, че лебедите се нуждаят от нейната помощ, Ака отлетя за Йелставик. Тя пристигна там вечерта и отдалеч видя какви пакости е направило наводнението. Големите лебедови гнезда бяха откъснати от брега и силният вятър ги носеше из залива. Едни се бяха вече развалили, други — преобърнали и яйцата, които се намираха в тях, се белееха по дъното на залива.
Когато Ака кацна в езерото, лебедите се бяха събрали на източния бряг, най-добре защитен от вятъра. Макар че бяха пострадали много от наводнението, гордостта им не им позволяваше да показват мъката си.
— Няма защо да скърбим — казваха те. — Има достатъчно корени и клони. Скоро ще си направим нови гнезда.
На никого не бе хрумвало да вика чужденец на помощ и те никак не подозираха, че Смире пращала да викат дивите гъски.
Няколко стотици лебеди бяха наредени в кръг: най-младите и най-неопитните в края на кръга, старите и мъдрите по-навътре. В центъра стояха кралят Дагаклар и кралицата Сньофрид, които бяха най-стари. Повечето от лебедите бяха техни потомци.
Дагаклар и Сньофрид помнеха дните, когато лебедите от техния род живееха още в кралските езера и канали. Но веднъж една двойка лебеди избяга от плен и се настани в Йелставик и от тях произхождаха всички лебеди, които живееха в залива. Сега диви лебеди имаше в много от заливите на Мелар, както и в Токерн и в езерото Хорнборга. Всички те се бяха преселили от Йелставик и лебедите много се гордееха, че родът им се разпространява от езеро на езеро.
Дивите гъски кацнаха при западния бряг, но като видя лебедите, Ака веднага заплува към тях. Тя самата много се учуди, че я бяха повикали, но това бе чест за нея и тя не можеше да им откаже помощта си.
Когато се приближи до тях, Ака се обърна, за да види дали гъските подире й плуват в права линия и на еднакво разстояние една от друга.
— Плувайте хубаво сега! — каза тя. — Не гледайте лебедите така, като че ли за пръв път виждате нещо хубаво, и не обръщайте внимание на закачките им!
Ака не за пръв път посещаваше лебедите и винаги се беше държала така, както подобава на почтена и умна птица. Но да плува между тях, не й беше приятно. Чувствуваше се малка и сива, а и много от тях й подмятаха, че е бедна и грозна. Но най-умно беше да не им се обръща внимание.
Този път всичко вървеше необикновено добре. Лебедите учтиво се дръпнаха настрана и дивите гъски минаха между два реда големи снежнобели птици. Те не се закачаха и Ака много се учуди на това. „Сигурно Дагаклар е разбрал какво правят и им е заповядал да се държат учтиво“ — помисли си тя.
В този момент лебедите, които се мъчеха да бъдат внимателни, изведнъж съгледаха белия гъсок, който плуваше последен. Между тях премина шепот от учудване и омраза и с доброто държане изведнъж се свърши.
— Това пък какво е? — провикна се един от тях. — Откога гъските почнаха да се обличат д бели пера?
— Дано не си въобразят, че са станали вече лебеди — обади се друг. От всички страни се понесоха викове. Невъзможно беше да им обяснят, че това е домашен гъсок, тръгнал с дивите гъски.
