— Сигурно идва кралят им — подиграваха се те.
— Нахалството им няма граници.
— Това не е гъска, това е питомна патица.
Белият гъсок помнеше думите на Ака да не обръща внимание на онова, което чува. Той плуваше мълком напред, но това не помагаше. Лебедите ставаха все по-нападателни.
— Каква е тая жаба, която носи на гърба си? — попита един. — Сигурно си мислят, че като са я облекли като човек, ние няма да я познаем!
От хубавия ред на лебедите не остана и помен. Всички се бутаха напред, за да видят белия гъсок.
— Не го ли е срам да се показва между лебедите?
— И той е сив като другите. Само се е топнал в някой сандък с брашно.
Ака беше стигнала при Дагаклар и се готвеше да го запита каква помощ иска от нея, когато кралят забеляза раздвижването между лебедите.
— Какво има? Нали заповядах да бъдат учтиви с чужденците? — каза той недоволно.
Кралицата Сньофрид отплува при поданиците си, а Дагаклар се обърна пак към Ака. Но Сньофрид се върна много възбудена.
— Не можеш ли да ги накараш да млъкнат? — извика й кралят.
— Там има един бял див гъсок — отговори Сньофрид. — Дросто е срамно да го гледаш. Не е чудно, че са ядосани.
— Бял див гъсок! — извика Дагаклар. — Каква е тази глупост! Такова нещо не съществува. Ти трябва да не си видяла добре.
Блъсканицата около гъсока Мортен ставаше все по-голяма. Ака и другите диви гъски се опитаха да доплуват до него, но ги бутаха насам-натам и те не можаха да го достигнат.
Старият крал на дебедите, който беше най-силен, бързо се запъти нататък, изтика другите настрана и си отвори път към гъсока. Като видя, че наистина има бял гъсок, и той се разсърди като другите. Засъска от яд, спусна се срещу Мортен и му отскубна няколко пера.
— Ще те науча аз тебе, дива гъско! Как смееш да се явяваш при лебедите в такава премяна! — извика той.
— Бягай, Мортен, бягай, бягай! — развика се Ака, като видя, че лебедите ще оскубят всичките пера на големия бял гъсок.
— Бягай, бягай! — викаше и Палечко.
Но гъсокът беше така притиснат между лебедите, че не можеше да разпери криле. А лебедите протягаха от всички страни яките си човки, за да го оскубят.
Гъсокът Мортен се защищаваше, колкото можеше, с хапане и блъскане, а дивите гъски също почнаха да се борят с лебедите. Съвсем ясно беше как щеше да свърши всичко това, ако внезапно не им дойде неочаквана помощ.
Една червеношийка беше забелязала в колко лошо положение са дивите гъски. Тя веднага изцвъртя по особен начин, с който се викат малките птички, когато трябва да прогонят някой ястреб или сокол. Едва беше свирнала три пъти и всички малки птички от околността долетяха бързи като стрели в голямо шумно ято и се спуснаха към Йелставик.
И тези малки, слаби птички се нахвърлиха върху лебедите. Цвъртяха в ушите им, пречеха им да виждат, замаяха ги с трепкането на крилете си и ги смутиха с виковете си: „Срам, срам, лебеди! Срам, срам, лебеди!“
Нападението на малките птички трая само един миг, но когато те отлетяха и лебедите дойдоха на себе си, видяха, че дивите гъски бяха изчезнали. Те се намираха на другата страна на залива.
Новото куче
У лебедите все пак имаше нещо добро: като видяха, че гъските са избягали, гордостта не им позволи да ги преследват. Дивите гъски съвсем спокойно се настаниха да спят в тръстиките.
Нилс Холгерсон беше много гладен и не можеше да заспи. „Непременно трябва да се промъкна в някоя къща и да си намеря нещо за ядене“ — мислеше си той.
През онези дни, когато по езерото плуваха най-различни предмети, за джудже като Нилс Холгерсон никак не беше мъчно да си намери лодка. Без да мисли много, той скочи на парче дъска, което се беше спряло сред тръстиките, намери една пръчица и като почна да бута в плиткото дъно, тръгна към брега.
Щом се приближи до брега, той чу, че нещо плиска във водата до него. Обърна се и видя най-напред, че един лебед спи в голямото си гнездо на няколко метра от него; по-нататък съгледа една лисица, която бе навлязла няколко крачки във водата и се промъкваше към гнездото на лебеда.
— Хей, хей, хей! Ставай! Ставай! — развика се момчето, като заудря с пръчката във водата.
Лебедът се надигна, но така бавно, че лисицата, ако искаше, можеше да се хвърли върху него. Но тя измени плана си и се спусна към момчето.
Палечко я видя и хукна навътре в сушата. Пред него се простираше широка равна ливада. Нямаше нито дърво, на което да се покатери, нито дупка, в която да се скрие. Не му оставаше нищо друго, освен да тича колкото може по-бърже. Момчето беше добър бегач, но не можеше, разбира се, да се състезава по бързина с една лисица, която тичаше свободно, без да среща спънка, и не носеше нищо.
Наблизо се виждаха няколко малки ратайски хижи с осветени прозорци. Момчето се запъти към тях, като си мислеше, че докато стигне, лисицата много пъти ще го догони.
По едно време тя беше толкова близо до него, че то вече се прощаваше с живота, но изведнъж свърна настрана и пак тръгна към залива. На завоя лисицата изгуби малко време и докато догони момчето, то беше приближило до двама души, които целия ден бяха плували по езерото, за да прибират отнесени от наводнението предмети, и сега се връщаха в къщи.
Те бяха така уморени, че очите им се затваряха. Затова не забелязаха нито момчето, нито лисицата, макар че минаха край тях. Момчето нищо не им каза и не ги замоли да му помогнат, а само тръгна с тях. „Лисицата няма да посмее да се приближи до хората“ — помисли си то.
Но скоро я чу как се промъква зад тях. Сигурно смяташе, че хората ще я вземат за куче, защото съвсем се приближи.
— Какво е това куче зад нас? — попита единият. — Така се навира, като че ли иска да ухапе някого!
Другият спря и се огледа.
— Марш! Какво търсиш тук? — викна той и тъй силно ритна лисицата, че тя се претърколи два пъти. Лисицата тръгна няколко крачки зад тях, като през цялото време не ги изпущаше от очи.
Скоро мъжете стигнаха до една от хижите. Момчето мислеше да влезе с тях, но като стигна до вратата, видя едно голямо хубаво куче, което изскочи от колибката си, за да поздрави своя господар. Момчето бързо промени решението си и остана навън.
— Слушай, куче! — пошепна момчето, след като вратата се затвори. — Ще ми помогнеш ли да хванем една лисица?
Кучето недовиждаше, а поради това, че го държеха вързано, беше станало злобно и избухливо.
— Лисица ли? — озъби се то. — Кой си ти, дето се подиграваш с мен? Само ми ела по-близо, ще те науча аз тебе!
— Да не мислиш, че ме е страх? — извика момчето и се приближи до кучето.
Като го видя, кучето-така се изненада, че не можа дума да продума.
— Аз съм Палечко, който пътува с дивите гъски — обясни момчето. — Не си ли чувал за мен?
— Врабчетата понякога разправят за теб — отвърна кучето. — Ти си вършел големи подвизи, макар че си толкова малък.
— Досега ми вървеше — каза момчето, — но сега ще загина, ако не ми помогнеш. Една Лисица върви по петите ми. Тя и сега ме дебне зад ъгъла.
— Подушвам я — отговори кучето. — Ей сега ще я прогоним.
И кучето се хвърли, докъдето стигаше веригата му, и дълго лая и ръмжа.
— Не ми се вярва вече да се покаже тази нощ — каза то.
— Само с ръмжене не можеш изплаши лисицата — възрази момчето. — Тя ей сега ще дойде тука и това
