— Не забравяй какво ти казах! Ако книгата не е хубава, не искам повече да я видя! Прочети я, колкото можеш по-скоро, и ми кажи какво мислиш за нея! Но ако не струва, можеш да я изгориш. Аз не искам да я погледна.
И той бързо си тръгна. Студентът го изгледа, за миг поиска да го извика обратно, но после се разколеба и си тръгна за в къщи.
Той облече бързо всекидневните си дрехи и се спусна да търси ръкописа. Обиколи улиците, площадите и градините. Надникна из дворовете и стигна чак до края на града, но не можа да намери нито един лист.
След като търси няколко часа, той много огладня и реши да отиде да обядва. Но в ресторанта пак срещна приятеля си, който веднага дойде при него, за да го попита за книгата.
— Ще дойда довечера при теб, за да поговорим върху нея — каза той уклончиво. Не му се искаше да признае, че я е изгубил, преди да се убеди, че не може нищо да намери. Другарят му пребледня.
— Не забравяй да я унищожиш, ако не е хубава! — каза той и си отиде, убеден, че приятелят му не е харесал книгата.
Студентът пак тръгна из града и продължи да търси до мръкване, без да намери нещо. Като се прибираше, той срещна няколко свои приятели.
— Къде се криеш? Защо не идваш на празника на пролетта? — попитаха го те.
— Днес ли е празникът на пролетта? — учуди се студентът. — Съвсем бях забравил.
Докато говореше с приятелите си, край тях мина младо момиче, в което той беше влюбен. То не го и погледна, а продължи да разговаря и се усмихва мило на един друг студент, който го придружаваше. Тогава той си спомни, че го беше поканил за празника на пролетта и че не беше отишъл на срещата. Какво ли щеше да си помисли то за него?
Нещо го прободе в сърцето и той поиска да се спусне подире й, но един от приятелите му каза:
— Знаеш ли, че Стенберг, вечният студент, нещо е загазил. Тази вечер се е разболял.
— Опасно ли е? — запита бързо студентът.
— Има нещо на сърцето. Получил е остра криза, която може да се повтори всеки момент. Докторът смята, че му тежи някаква грижа. Ако тя се премахне, може би ще му мине.
Малко по-късно студентът отиде у книжния плъх. Той лежеше бледен и изтощен и още не се бе съвзел от припадъка.
— Дойдох да поговорим за книгата ти — каза студентът. — Знаеш ли, че; работата ти е чудесна! Рядко съм чел такова хубаво нещо.
Вечният студент се изправи на леглото и го погледна с широко отворени очи.
— Ти защо се държа така особено днес на обяд?
— Бях в лошо настроение, защото ме скъсаха на изпит. Не знаех, че толкова държиш на мнението ми. Книгата ти много ми хареса.
Болният го гледаше изпитателно, убеден, че студентът крие нещо от него.
— Ти говориш така, защото си чул, че съм болен и искаш да ме успокоиш.
— Съвсем не. Бъди сигурен, че работата ти е прекрасна.
— Ти наистина ли не си я унищожил, както те помолих?
— Да не съм луд!
— Донеси я тогава! Докажи ми, че не си я унищожил и аз ще ти повярвам! — каза болният и падна на възглавницата така изтощен, че студентът се уплаши да не е получил нова криза.
Студентът се чувствуваше ужасно нещастен. Той хвана ръцете на болния и му разказа, че вятърът е отнесъл ръкописа му. Каза му колко нещастен е бил през целия ден, задето му е причинил такова зло.
Когато млъкна, болният поглади ръката му.
— Ти си наистина много мил. Но не съчинявай истории, за да ме утешаваш! Аз разбирам, ти си изпълнил желанието ми и си унищожил ръкописа, защото е бил лош, а сега не искаш да го признаеш. Сигурно мислиш, че няма да мога да понеса това.
Студентът го уверяваше, че говори истината, но приятелят му не му вярваше.
— Ако можеше да ми върнеш ръкописа, щях да ти повярвам — каза той.
Чувствуваше се все по-зле и по-зле и най-после студентът си отиде, защото разбра, че само влошава състоянието му.
Когато се прибра у дома си, той усещаше такава тежест и умора, че едва се държеше на крака. Свари си чай и веднага си легна. Като дръпна завивката, той си спомни колко щастлив се чувствуваше сутринта. Всичките му надежди бяха рухнали, но това лесно можеше да се понесе. „Най-лошото е, дето цял живот ще ми тежи на съвестта, че съм причинил нещастие на друг човек“ — каза си той.
Струваше му се, че тази нощ няма да може да мигне. Но щом сложи глава на възглавницата, той заспа, без дори да успее да изгаси лампата, която гореше на нощната масичка до него.
Празникът на пролетта
Когато студентът заспа, на покрива пред прозореца на таванската стая се показа малко хлапе с жълти кожени панталонки, зелено палтенце и бяла шапчица. То си мислеше колко щастливо би било, ако можеше да бъде на мястото на тоя, който спеше вътре на леглото си.
Само преди няколко часа Нилс Холгерсон лежеше и си почиваше между жълтурчетата край залива Еколсунд, а сега се намираше в Упсала. Виновник за това беше гарванът Батаки, който го беше подмамил да тръгне с него.
Момчето съвсем нямаше такива намерения. То си лежеше сред цветята и гледаше към небето, когато Батаки изведнъж долетя при него. Момчето дори поиска да се скрие, но Батаки го беше съгледал и в следния миг вече стоеше до него и му говореше като на стар приятел.
Макар че Батаки изглеждаше мрачен и тържествен, момчето забеляза в очите му дяволита искрица. Струваше му се, че гарванът е дошъл да се пошегува с него. И то реши да не вярва на думите му.
Гарванът каза, че понеже не му е открил къде се намира съкровището, трябва да се отплати с нещо друго. Той знаел как омагьосаните като него могат пак да станат хора и сега щял да му открие тази тайна.
Гарванът сигурно смяташе, че момчето веднага ще клъвне тази въдичка. Но то отговори, че това му е известно и че то отново ще стане човек, ако успее да заведе гъсока невредим до Лапландия и след това обратно в Сконе.
— Не е толкова лесно да опазиш един гъсок, докато прелети цялата страна — каза Батаки. — А не е лошо да знаеш за всеки случай и друг начин да се превърнеш пак в човек. Но щом не искаш, аз няма да ти кажа.
Тогава момчето отговори, че няма нищо против Батаки да му открие тайната.
— Ще го направя — съгласи се Батаки, — но като му дойде времето. Качи се сега на гърба ми и ела да направим една разходка, да видим няма ли да ни се удаде такава възможност!
Момчето пак се разколеба, защото не знаеше какво е намислил Батаки.
— Ти сигурно не смееш да ми се довериш — каза гарванът.
Но момчето не можеше да търпи да го смятат за страхливец и следния миг седеше на гърба на гарвана.
После Батаки го заведе, в Упсала. Остави го на един покрив, накара го да се огледа и го попита знае ли кой живее в този град и кой го управлява.
Момчето огледа града. Той беше доста голям, красиво разположен сред просторна разработена равнина. Къщите бяха хубави, а на един хълм, обграден със стени, се издигаше замък с две масивни кули.
— Да не би тук да живее кралят със свитата си? — попита момчето.
— Не си далеч от истината — отговори гарванът. — Някога този град е бил столица, но сега вече не е.
Момчето отново се огледа и видя голямата катедрала, която блестеше на вечерното слънце с трите си високи камбанарии, с красивите портали и украсените стени.
— Да не би тук да живее епископът със своите свещеници? — попита то.
— Не си далеч от истината — отговори гарванът. — Някога тук са живели архиепископи, чиято власт е
