— Каква странна история! — възкликна студентът и почна да разпитва момчето, което му разказа всичко, каквото бе преживяло досега.
— Блазе ти — каза студентът. — Колко ли е хубаво да бъде човек на твое място и да се отърси от всички грижи!
Гарванът Батаки, който стоеше отвън, при тези думи почука с човка по стъклото. Момчето разбра, че иска да му напомни какво да направи, ако студентът каже очакваните думи.
— Да не би да искаш да бъдеш на моето място? — отвърна момчето. — Един студент не може да иска да се смени с когото и да било.
— И аз мислех същото, когато се събудих отзарана — каза студентът. — Но само да знаеш какво ми се случи днес! Аз съм загубен. За мен наистина ще е най-добре да мога да тръгна с дивите гъски.
Батаки отново почука по стъклото, а на момчето му се зави свят от вълнение и сърцето му силно затупа, защото студентът като че ли беше готов да каже очакваните думи.
— Аз ти разказах всичко за себе си — рече му то. — Разкажи ми сега и ти твоята история!
Студентът се зарадва, че ще може да се довери на някого и разказа какво му се беше случило.
— Другото няма значение — завърши той. — Но не мога да понеса това, че съм направил нещастен един другар. За мен би било много по-добре да бъда на твое място и да пътувам с дивите гъски.
Батаки зачука силно по стъклото, но момчето продължи да стои мълчаливо, загледано пред себе си.
— Почакай малко! Ей сега ще се върна — каза то тихо, тръгна с несигурни крачки по масата и излезе през прозореца. Когато се намери на покрива, слънцето изгря и червената му светлина заля Упсала. Всички кули и стени блеснаха и момчето пак си каза, че това наистина е градът на радостта.
— Какво направи? — попита го гарванът. — Пропусна случая да станеш отново човек!
— Никак не ми се иска да се сменя с този студент — отговори момчето. — Ще имам само неприятности заради загубените листове.
— Няма защо да се грижиш за това — каза Батаки. — Аз мога да ги събера.
— Знам, че можеш — отговори момчето, — но не съм сигурен дали ще го направиш. Искам първо да се уверя в това.
Без да каже нито дума, Батаки разпери криле и отлетя, а след малко се върна с няколко листа от ръкописа. Цял час хвърча той насам-натам и се връща, работлив като ластовичка, която си прави гнездо, като носеше на момчето лист по лист.
— Мисля, че това е всичко — каза той най-сетне, като кацна запъхтян до прозореца.
— Благодаря ти! — рече момчето. — Сега ще вляза и ще поговоря със студента.
Батаки погледна в стаята и видя, че студентът подрежда смачканите листове.
— Ти си най-големият глупак, който съм срещал! — изграка той на момчето. — Защо му даде ръкописа? Сега няма смисъл да влизаш при него. Той вече никога няма да ти каже, че иска да бъде на твое място.
Момчето не сваляше очи от студента, който беше толкова щастлив, че танцуваше по риза в малката си стаичка. После се обърна към гарвана.
— Сега разбирам, Батаки, че ти ме постави на изпитание — каза то. — Сигурно си мислел, че ще изоставя гъсока Мортен сам в това тежко пътуване, щом мога да се наредя добре. Но когато студентът ми разказа историята си, аз разбрах колко грозно е да изоставиш приятеля си в нужда. Такова нещо не искам да направя!
Батаки почна да се чеше засрамено с крак по врата. Без да каже нещо, той взе момчето и отлетя право при дивите гъски.
XXXVI
Дюнфин
Плуващият град
Петък, 6 май
Едва ли може да има по-мило и по-добро същество от малката сива гъска Дюнфин! Дивите гъски много я обичаха, а белият гъсок беше готов да пожертвува живота си за нея. Когато Дюнфин молеше за нещо, дори и Ака не можеше да й откаже.
Когато стигнаха до Мелар, Дюнфин веднага позна местността. Там на изток беше морето с многото острови и на едно малко островче живееха родителите й и нейните сестри. Тя помоли дивите гъски, преди да заминат, да отидат до дома й, за да видят родителите й, че е жива и здрава. Това щяло да бъде голяма радост за тях.
Ака откровено каза, че родителите и сестрите на Дюнфин не са проявили голяма обич, като са я изоставили в Йоланд. Но Дюнфин не беше съгласна с нея.
— Какво можеха да направят, като знаеха, че не съм в състояние да летя? — възрази тя. — Можеха ли да останат в Йоланд заради мен?
За да убеди гъските, Дюнфин почна да им разказва за родината си. Това било един скалист остров. Отдалеч изглеждало, че там има само камъни, но отблизо се виждало, че между пукнатините има чудесна храна. В скалите и ракитаците пък се намирали най-хубавите места за мътене. Ала най-забележителното нещо бил старият рибар, който живеел на островчето. Дюнфин била чувала, че на млади години той бил голям стрелец и непрекъснато биел птици край морето. Но като остарял и загубил жена си, а децата му заминали и той останал сам, почнал да се грижи за птиците на островчето. Никога не стрелял по тях, а и на други не позволявал да стрелят. Обикалял гнездата и когато птиците мътели, носел им храна. Никой не се боял от него. Дюнфин често била влизала в хижата му и той я хранел с трохи. Затова на островчето се заселили толкова много птици, че вече мъчно се намирало място. Ако напролет закъснявали, случвало се да намерят всички места за мътене заети. Затова родителите и сестрите на Дюнфин трябвало да я изоставят.
Тя дълго моли дивите гъски и най-после успя да ги склони, макар че бяха закъснели и предпочитаха да вървят право на север. Но отклонението им към островите едва ли щеше да забави пътуването повече от един ден.
Една сутрин, след като се нахраниха добре, те полетяха на изток над Мелар. Момчето не знаеше къде точно отиват, но виждаше, че езерото се оживява все повече и повече, а бреговете му стават все по- населени.
Тежко натоварени кораби, салове и рибарски лодки пътуваха на изток и се срещаха или разминаваха с красиви бели параходчета. По бреговете се виеха пътища и железопътни линии, които отиваха в една и съща посока. Някъде на изток имаше някакво място, където тази сутрин-всички искаха да отидат.
На един остров момчето видя голям бял дворец, а малко по на изток по крайбрежието почнаха да се мяркат вили. Отначало те бяха далеч една от друга, после почнаха да се сгъстяват и накрая се заредиха вила до вила. Те бяха най-различни. Някои приличаха на дворци, други — на малки хижи. Имаше дълги ниски постройки и постройки с много кулички. Някои имаха градини, а други бяха разположени направо в гората, която растеше по крайбрежието. Но колкото и да бяха различни, те имаха и нещо общо: не бяха обикновени и прости като другите къщи, а бяха украсени и боядисани в зелено, синьо, бяло и червено като детски къщички.
— Докато момчето разглеждаше вилите, Дюнфин се провикна: — Сега вече знам къде сме. Ей там е Плуващият град.
Момчето погледна напред и отначало не видя нищо друго освен светъл дим и мъгла, която се носеше над водата. После почнаха да се мяркат високи кули и здания с много редици прозорци. Те ту се показваха, ту се скриваха в мъглата. Но бряг не се виждаше. Те като че ли се издигаха от водата.
Като наближиха града, хубавите вили по крайбрежието изчезнаха. Замениха ги мрачни фабрични постройки. Зад високи огради се издигаха купища каменни въглища и дъски, а пред черните, мръсни скели стояха на котва тромави товарни параходи. Но блестящата прозрачна мъгла покриваше и тях и ги правеше големи, величествени и странни, почти красиви.
Дивите гъски прелетяха край фабриките и параходите и се приближиха до обвитите в мъгла кули. После мъглата изведнъж се спусна ниско над водата и само над главите им останаха няколко тънки, леки облачета, красиво оцветени в розово и светлосиньо. Тя скри основите и долната част на къщите и останаха да се виждат само горните етажи, покривите, кулите и фронтоните. Някои къщи изглеждаха високи като
