била не по-малка от кралската, а и днес има архиепископ, но не той владее града.
— Тогава не мога да отгатна — каза момчето.
— В тоя град владее науката. Големите здания, които виждаш навсякъде, са издигнати за нея.
На момчето това се стори невероятно.
— Ела с мен и ще се убедиш! — каза гарванът и го поведе към големите здания.
На много места прозорците бяха отворени. Момчето можа да надникне тук-там и се убеди, че гарванът има право.
Батаки му показа голямата библиотека, пълна с книги от зимника до тавана. Заведе го до гордата университетска сграда и му показа разкошните аудитории. Минаха край старата постройка, наречена Густавианум, и през прозорците момчето видя препарирани животни. Прелетяха над големите зимни градини, пълни с чуждоземни растения, и погледнаха обсерваторията с големите телескопи, насочени към небето.
Прелетяха и покрай много прозорци и видяха стари хора с очила на носа, които седяха и пишеха или четяха. Стените на стаите им бяха покрити с книги. Минаха и край тавански стаички, където студенти лежаха на леглата си и се ровеха в дебели томове. Най сетне гарванът кацна на един покрив.
— Видя ли, че в този град наистина владее науката? — каза той и момчето трябваше да признае, че има право.
— Ако не бях гарван — продължи Батаки, — а човек като теб, щях да се заселя тук. Ще стоя ден и нощ в една такава стая, пълна с книги, и ще науча всичко, написано в тях. Не ти ли се иска и на теб същото?
— Не, на мен като че ли повече ми се пътува с дивите гъски — отговори момчето.
— Не ти ли се иска да лекуваш болестите? — попита гарванът.
— Да, май че ми се иска.
— Не ти ли се иска да знаеш какво става по света, да говориш всички езици и да можеш да обясниш какъв е пътят на слънцето, луната и звездите по небето? — попита гарванът.
— Да, и това няма да е лошо.
— Не ти ли се иска да се научиш да различаваш доброто и злото, истината и лъжата?
— И това би било полезно — отговори момчето, — аз неведнъж съм го забелязвал.
— А не ти ли се иска да станеш свещеник и да четеш проповеди във вашата черква?
— Колко доволни щяха да са татко и мама, ако можех да се издигна дотам — отвърна момчето.
По този начин гарванът обясни на момчето, че онези, които живеят и учат в Упсала, са щастливи, но то все още не искаше да бъде между тях.
Случи се така, че големият празник на пролетта, който се чествува всяка година в Упсала, беше тази вечер.
Така Нилс Холгерсон можа да види студентите, които дойдоха в Ботаническата градина, където щеше да се чествува празникът. Те пристигнаха в дълго шествие с бели шапки на главите и улицата приличаше на тъмна река, пълна с бели водни лилии. Студентите носеха бели копринени знамена, бродирани със сърма, и пееха пролетни песни. Но на Нилс Холгерсон се струваше, че не те пеят, а че песента се носи над главите им. Струваше му се, че не студентите пеят за пролетта, а пролетта, скрита някъде, пее за студентите. Не му се вярваше, че пеенето на хората може да звучи така то приличаше на шепота на вятъра във върховете на боровете, на звъна на стоманата, на песента на дивите лебеди край морето.
Когато стигнаха в градината, където поляните сияеха в светла и нежна пролетна зеленина, а дърветата развиваха листата и разпукваха пъпките си, студентите се спряха пред една трибуна. Красив млад човек се качи на трибуната и заговори.
Тя беше издигната на стълбите на голямата зимна градина и гарванът остави момчето на покрива й. То седеше там спокойно и слушаше всички речи. Най-после на трибуната се качи един стар човек. Той каза, че най-хубавото нещо на света е да бъдеш млад и да можеш да прекараш младините си в Упсала. Говори за прелестта на спокойната работа над книгите и за светлите юношески радости, които са най-приятни тук, сред толкова много другари. Той непрекъснато повтаряше какво голямо щастие е да живееш между весели и добри приятели. Това облекчава труда, помага да се забравят грижите и съживява надеждите.
Момчето гледаше наредените в полукръг студенти и почваше да мечтае колко хубаво би било да бъде един от тях. В тяхната среда човек като че е нещо повече, отколкото ако живее сам.
След речите последваха песни, а след песните дойдоха нови речи. Момчето никога не бе предполагало, че думите могат така да затрогват, да радват и да веселят. То забеляза, че студентите не са сами в градината. Имаше и много млади момичета със светли дрехи и хубави пролетни шапки, а също и много други хора. И те като него бяха дошли само за да погледат студентите.
Понякога между речите и песните имаше почивка и тогава тълпата се разпръсваше из цялата градина. Но скоро се явяваше нов оратор и около него веднага се събираха слушатели. Така продължи до късно през нощта.
Когато всичко се свърши, момчето въздъхна дълбоко и разтърка очи, като че ли се събуждаше от сън. То бе надникнало в една страна на живота, която досега не познаваше и където щастието, надеждите и жизнерадостта сякаш бяха заразителни. За миг момчето се бе почувствувало като всички други. Но когато отзвуча и последната песен, то отново осъзна колко тъжен е неговият живот и с мъка се върна към света на бедните си спътници.
Гарванът, който седеше до момчето, изграка в ухото му:
— Палечко, сега ще ти кажа как можеш отново да станеш човек.
Ще чакаш, докато някой ти каже, че иска да бъде на твое място и да пътува с дивите гъски. Тогава ти ще му отговориш…
И Батаки каза на момчето няколко всесилни думи, които не биваше да се произнесат високо, а само да се пошепнат.
— Това е достатъчно, за да станеш отново човек — завърши Батаки.
— Вярвам — каза момчето, — но никога няма да срещна човек, който да поиска да бъде на мое място.
— Това не е толкова невъзможно — отвърна гарванът.
После той отнесе момчето в града и го остави на покрива пред един тавански прозорец. В стаята гореше лампа, прозорецът беше полуотворен и момчето дълго стоя отвън, като си мислеше колко ли трябва да е щастлив студентът, който спеше там!
Изпитанието
Студентът изведнъж се събуди и видя, че лампата на нощната му масичка гори. „Я гледай, забравил съм да изгася лампата!“ — помисли си той и се надигна на лакът, за да я угаси. Но преди да направи това, забеляза, че на масата му нещо мърда.
Стаята беше малка. Масата не беше далеч от леглото и той ясно виждаше книгите, листовете, мастилницата и снимките върху нея. Спиртникът и чайникът си стояха така, както ги беше оставил на масата. Но чудно нещо: той ясно виждаше и едно малко човече, което се бе навело над купата с маслото и си мажеше резенчета хляб.
През деня студентът толкова много бе преживял, че сега нито се изплаши, нито се учуди. Стори му се съвсем естествено, че джуджето е дошло при него да си хапне нещо.
Той не угаси лампата, легна си пак и продължи да гледа джуджето с полузатворени очи. То се бе разположило блажено на една преса за книги и се наслаждаваше на остатъците от вечерята на студента. Виждаше се, че се мъчи да удължи яденето колкото може повече, въртеше очи и мляскаше с език. Сухите корички и парченцата сирене му се струваха голямо лакомство.
Студентът не искаше да го смущава, докато яде, но като се нахрани, той му извика:
— Хей! Ти кой си?
Джуджето подскочи и хукна към прозореца, но като видя, че студентът си лежи в леглото и не го гони, се спря.
— Аз съм Нилс Холгерсон от Западен Веменхьог — отвърна то. — И аз съм човек като теб, но ме омагьосаха в джудже и сега пътувам с дивите гъски.
