е хубаво, защото съм намислил как ще я хванем.
— Пак ли започваш да се подиграваш с мен? — попита кучето.
— Ела вътре в колибката, за да не ни чуе лисицата — отвърна момчето, — там ще ти обясня какво трябва да правиш!
Момчето и кучето се вмъкнаха в колибката и започнаха да си шепнат.
След малко лисицата си подаде носа зад ъгъла и като видя, че всичко е спокойно, промъкна се тихо през двора. Тя веднага подуши, че момчето е в кучешката колибка и клекна по-далечко, за да размисли как да го подмами. Изведнъж кучето показа глава и изръмжа:
— Махай се оттам, докато не съм дошъл да те хвана!
— Ще си седя тук, колкото искам! — отвърна лисицата.
— Махай се, ти казвам! — изръмжа пак кучето заплашително. — Инак да знаеш, че си излязла на лов за последен път!
Но лисицата само се ухили и не мръдна от мястото си.
— Зная докъде стига веригата ти — рече спокойно тя.
— Два пъти те предупредих — каза кучето, като излезе от колибката. — Никой не ти е крив!
И в същия миг то се хвърли с голям скок към лисицата и я хвана съвсем лесно, защото беше развързано. Момчето му беше махнало нашийника.
След кратка борба всичко се свърши. Кучето стоеше като победител, а лисицата лежеше на земята и не смееше да мръдне.
— Мирувай сега! — каза кучето. — Инак ще те удуша!
После то хвана лисицата за врата и я повлече към колибката си. Момчето се показа с веригата в ръце, зави я два пъти около шията на лисицата и я стегна така, че тя не можеше да мръдне.
— Е, Смире, надявам се, че от теб ще излезе добро куче — каза то, когато свърши работата си.
XXXIV
Легендата за Упланд
Четвъртък, 5 май
На другия ден дъждът спря, но вятърът продължи целия предиобед. Наводнението се разрастваше. Веднага следобед настъпи промяна. Времето изведнъж стана чудесно: топло, тихо и приятно.
Момчето лежеше доволно сред един голям букет цъфнали жълтурчета и гледаше към небето, когато по пътеката, криволичеща край брега, се зададоха двама малки ученици с книги и кошнички за храна. Те вървяха бавно и изглеждаха много смутени. Като стигнаха срещу Нилс Холгерсон, седнаха на един камък и заговориха.
— Мама много ще ни се разсърди, като разбере, че и днес не сме си знаели урока — каза едното от децата.
— И татко! — допълни другото и това така ги разтревожи, че и двете се разплакаха.
Момчето се чудеше как да ги успокои. В това време една малка гърбава бабичка с приятно лице се зададе по пътечката и спря до тях.
— Защо плачете, деца? — попита бабичката и те й разказаха, че не са си знаели урока в училище и сега толкова се срамуват, че не искат да се приберат в къщи.
— Какъв беше този мъчен урок, та не можахте да го научите? — попита бабичката. Децата отговориха, че имали урок за Упланд.
— Да, сигурно е мъчно да се учат уроци по книгите — каза бабичката, — но аз ще ви разкажа какво съм чула от моята майка за тази страна. Аз не съм ходила на училище и не съм учила нищо, но още помня разказите на майка си.
Мама казваше — започна бабичката, като седна до децата, — че едно време Упланд била най-бедната и най-незначителната област в цяла Швеция. В нея имало само бедни глинести ниви и купища камъни. И досега те се срещат на много места, макар че ние, които живеем край Мелар, не ги виждаме.
Както и да е, тук било много бедно и тъжно. Упланд виждала, че другите области я смятат за истински бедняк и с течение на времето това почнало да я дразни. И един хубав ден сиромашията така й омръзнала, че си взела чувалчето на гърба и тояжката в ръка и тръгнала да проси от по-богатите.
Тя се запътила най-напред на юг и стигнала чак до Сконе. Почнала да се оплаква колко е бедна и помолила за земя. „Човек вече не знае какво да дава на всички, които се влачат по просия! — казала Сконе. — Но чакай да видя! Тъкмо съм изкопала няколко кариери за мергел. Можеш да вземеш купчините пръст, които съм нахвърляла по края, ако ще ти свършат работа.“
Упланд благодарила, взела ги и се запътила към Вестерйотланд. И там се оплакала от сиромашията си и помолила за земя. „Земя няма да ти дам — отговорила Вестерйотланд. — На просяци не давам нито парче от моите тлъсти ливади. Но ако ти трябва рекичка, можеш да вземеш някоя от ония, които текат през равнината.“
Упланд благодарила, взела рекичката и тръгнала към Халанд. И там почнала да се оплаква и да проси земя. „И аз не съм по-богата от тебе — отвърнала Халанд, — затова не мога нищо да ти дам. Но ако мислиш, че си струва трудът, изкопай си от земята няколко камъка.“
Упланд благодарила, взела ги и се потътрила към Бохюслен. Там й позволили да тури в чувала колкото си иска малки голи островчета. „Те не струват много нещо, но са добри да те пазят от вятъра — казала Бохюслен. — Може и да имаш полза от тях, нали и ти живееш край брега като мен.“
Упланд била благодарна на всички и нищо не отказвала, макар че навсякъде й давали онова, от което можели най-безболезнено да се лишат. Вермланд й подхвърлила парче планина. Вестманланд й дала верига хълмове. Остерйотланд й подарила кътче от дивия Колморден, а Смоланд почти напълнила чувала й с блата, купища камъни и степи. Сьормланд й дала няколко фиорда от Мелар, а Даларна също не искала да й подари земя и й предложила част от Далелв.
Най-после получила от Нерке няколко от блатистите ливади край Йелмар и с тях така препълнила чувала си, че решила да прекрати скитането. Когато се прибрала у дома си и извадила полученото, Упланд ви дяла, че то не струва нищо и почнала да се тюхка и да се чуди как да го оползотвори.
Минавали година след година. Упланд подреждала бавно дома си и най-сетне го наредила така, както искала.
По това време в Швеция се заговорило, че кралят търси къде да си построи столица и всички области се събрали, за да обмислят въпроса. Разбира се, всяка искала кралят да се настани в нея. Почнали дълги спорове. „Аз мисля, че кралят трябва да живее в тази област, която е най-умна и най-трудолюбива“ — казала Упланд и всички намерили, че това е добър съвет. Решено било кралят да си построи столица в онази област, която може да докаже, че е най-умна и най-трудолюбива.
Едва се прибрали у дома си и всички получили покана от Упланд да й отидат на гости. „Какво ли може да ни предложи тази сиромашка област?“ — казали си те, но приели поканата.
И когато пристигнали, те просто ахнали от изненада. Вътрешността на Упланд била пълна с прекрасни чифлици, по крайбрежието се издигали град до град, а из водите, които я обкръжавали, плували безброй кораби.
„Срамота е да ходи човек да проси, когато е толкова добре“ — казали другите области.
„Поканих ви, за да ви благодаря, за подаръците — отвърнала Упланд, — защото само благодарение на тях аз мога да се изхранвам. Първото нещо, което направих, след като се прибрах — продължила тя, — беше да прокарам Далелв през моята област и аз го направих така, че да има два хубави водопада: единият при Сьодерфорш, а другият при Елвкарлебю. На юг, при Данемура, сложих парчето планина, която ми подари Вермланд, и тогава забелязах, че Вермланд не е видяла добре какво ми е дала. Планината беше пълна с чудесна желязна руда. Наоколо засадих горите, които получих от Остерйотланд и като събрах на едно място рудата, дървата за въглища и водната сила, ясно беше, че там ще стане богата минна област.
Като подредих така северната част, прострях вестманландските хълмове, и то така, че стигнаха до Мелар и образуваха полуострови и острови, които се обвиха в зеленина и се превърнаха в градина. Фиордите, които ми подари Сьормланд, вмъкнах дълбоко навътре в сушата, тъй че тя стана достъпна за
