— Не, не е свършено — отвърнал Стуро. — Само че съм се заел да извърша едно голямо дело. И аз ще направя езеро като Сьорелв.
Той започнал да изпълва езерото Серна и това му отнело цяло лято. Като се издигала водата в езерото все по-високо и по-високо, Стуро също се изкачвал все по-нагоре и по-нагоре, докато най-после намерил изход и се спуснал на юг.
Като се измъкнал благополучно от тази теснина, един ден той чул отляво силно бучене и плискане. Такова бучене той никога не бил чувал и веднага попитал гората какво е това.
Както винаги гората с готовност отговорила.
— Това е Фйетелв — казала тя. — Чуваш ли го как бучи, като си отваря път към морето?
— Ако стигаш до тоя окаяник — казал Стуро, — кажи му, че Стуро от езерото Вон е готов да го вземе към морето при условие, че приеме името ми и ме следва послушно.
— Не ми се вярва Фйетелв да се откаже да пътува самостоятелно — отвърнала гората.
Ала на другия ден тя трябвало да признае, че и Фйетелв се е уморил да си пробива сам път и е готов да се присъедини към Стуро. И тъй, Стуро все продължавал напред. Макар че бил привлякъл вече много помагачи, той не бил толкова голям, колкото би могло да се очаква. В замяна на това бил много високомерен. Почти целият му път представлявал бързеи и шумни водопади и той взимал със себе си всичко, което течело из горите, дори и пролетните вадички.
Един ден Стуро чул, че далеч някъде на запад шуми река. Той поискал от гората да му каже коя е тази река. И от нея узнал, че това е Фюлуелв, която поема водите от планината Фюлу и вече си е изкопала дълго и широко корито.
Като чул това, Стуро веднага изпратил по гората обикновения си призив. На следния ден гората донесла отговора на Фюлуелв.
— Кажи на Стуро — отговаряла реката, — че не ми трябва никаква помощ! Повече подхождаше на мен да изпратя такова предложение, защото аз съм по-силната и аз първа ще стигна до морето.
Стуро имал готов отговор.
— Кажи веднага на Фюлуелв — извикал той на гората, — че й предлагам да се състезаваме! Щом смята, че е по-силна от мен, нека го докаже, като приеме да се надпреварва с мен. Победител ще бъде онзи, който стигне пръв до морето.
Като чула това, Фюлуелв отговорила:
— Нямам нищо общо със Стуро и най-приятно би ми било да си вървя спокойно по пътя. Но планината Фюлу така ме подпомага, че би било недостойно от моя страна да не приема предложението.
И тъй, двете реки започнали да се състезават. Спуснали се с бучене напред още по-бързо от преди и не знаели почивка ни лете, ни зиме.
Но Стуро скоро започнал да съжалява за това свое предизвикателство, защото срещнал препятствието, което му се сторило непреодолимо. Това било една планина, която лежала напреко на пътя му. През нея можело да се мине само от един тесен процеп. Стуро се стеснил, колкото можал и започнал да се промъква, като се пенел буйно. Но дълги години трябвало да кърти и да изглажда, докато разширил процепа в достатъчно широк пролом.
През това време той всеки шест месеца питал гората какво прави Фюлуелв.
— Много е добре — отговаряла реката. — Съедини се с реката Йорелв, която взима вода от норвежките планини.
Друг път, когато пак попитал, гората отговорила:
— Няма защо да се тревожиш за нея. Тя току-що прибра водите на езерото Хормунд.
Стуро сам мислел да вземе водите на езерото Хормунд. Като чул, че Фюлуелв го е изпреварила, така се разбеснял, че най-после успял да си пробие път през теснините и излязъл оттам толкова буен и разпенен, че понесъл със себе си повече земя и дървета, отколкото било необходимо. Това било през пролетта и той залял цялата област между Хюкеберг и Весаберг и докато се успокои, създал долината Елвдал.
— Какво ли ще каже за това Фюлуелв? — попитал той гората. Фюлуелв през това време си била пробила път през Транстранд и Лима и сега дълго стояла пред Лимед и търсела изход, защото не смеела да се хвърли надолу по стръмната планина. Но като чула, че Стуро се е промъкнал през теснината и е създал Елвдал, не могла повече да се въздържи. Казада си да става, каквото ще и се хвърлила стремглаво надолу по водопада Лимед.
Водопадът бил висок, но реката останала здрава и читава и бързо тръгнала надолу. Пробила си път при Малунг и Йерна и успяла да убеди Вано да се присъедини към нея, макар че той бил сто километра дълъг и сам бил изкопал такова голямо езеро като Веня.
От време на време й се струвало, че чува много силно бучене.
— Сигурно Стуро се хвърля в морето — казвала тя.
— Не — отвръщала гората. — Ти наистина чуваш Стуро, но той е още далеч от морето. Наскоро той прибра езерата Скатунг и Орша и така се подгордя, че се зае да изпълни целия Силян.
За Фюлуелв това било добра вест. Тя разбрала, че щом Стуро се е вмъкнал в долината Силян, ще остане там като затворник.
Сега вече можела да бъде сигурна, че първа ще стигне морето.
И тя тръгнала по-бавно. През пролетта вършела най-добрата си работа. Прииждала високо над горите и хълмовете и отдето преминела, образувала широка долина. Така минала от Йерна до Нес и от Нес до Флуда. От флуда тръгнала към Гагнеф. Тук от по-рано било равно. Планините били отстъпили далеч настрани и на Фюлуелв й било толкова лесно да върви напред, че изоставила всякакво бързане и почнала да криволичи игриво в дъги и завои като малко поточе.
Но ако Фюлуелв била забравила Стуро, Стуро не бил забравил Фюлуелв. Той по цял ден пълнел долината Силян, за да може някак да се измъкне от нея, но тя лежала пред него като огромно ведро, което не може да се напълни. Понякога Стуро мислел, че ще трябва да потопи дори и планината Гезунда, за да може да се измъкне от затвора. Опитал се да пробие отвор при Ретвик, но планината Лердал му препречила пътя. Най-после успял Да се промъкне край Лександ.
— Не казвай на Фюлуелв, че съм се освободил — помолил той гората и тя обещала да мълчи.
По пътя Стуро взел със себе си езерото Ин и горд и могъщ продължил към Гагиеф.
Като наближил Мйелген при Гагнеф, той видял една река, широка и красива, с тиха, блестяща вода, която помитала горите и хълмовете по пътя си като на шега.
— Коя е тази чудна река? — попитал Стуро. Случайно в този момент и Фюлуелв задавала същия въпрос:
— Коя е тази река, която идва от север така гордо и величествено? Никога не съм допускала, че ще видя такава могъща река.
Тогава гората отговорила толкова високо, че да я чуят и двете реки:
— Щом така добре се произнесохте една за друга, най-добре ще е да се обедините, за да си пробиете заедно път към морето.
Това като че ли се харесало на двете реки. Но се явила нова пречка: никоя от тях не искала да се откаже от своето име и да вземе името на другата.
Поради тази причина споразумението за малко щяло да пропадне, но гората им предложила да измислят ново име.
Те се съгласили, като избрали гората за кръстник. Гората решила Стуро да се откаже от името си и да се нарече Източен Далелв, Фюлуелв да направи същото и да се нарече Западен Далелв, а след като се съединят, да се наричат просто Далелв.
Сега, след като се събрали, двете реки тръгнали с такава непреодолима сила, че нищо не можело да им противостои. Изравнили околностите на Стура Тюна като градски площад. Без колебание се спуснали във водопада при Кварнсвед и Домнарв. Като наближили езерото Рун, взели го със себе си и заставили всички околни реки да се обединят с тях, После се запътили на изток към морето, без да срещат голяма съпротива, широки като езеро. Славата им при Сьодерфорш и Елвкарлебю непрекъснато растяла и най-сетне те стигнали морето. Когато се готвели да се хвърлят в морето, спомнили си дългото надпреварваме и големите мъки, които преживели.
Сега се чувствували стари и уморени и се чудели, че на младини толкова са обичали борбите и надпреварванията. Питали се каква е била ползата от това.
