друг и те, хванати за ръка, можаха да прескочат пукнатината. Бояха се не само от опасността, а и от помощта, която неочаквано получаваха.
Скоро пак се спряха разколебани, но веднага чуха глас:
— Право напред! Право напред! Право напред!
Те продължиха да вървят така и след около половин час стигнаха до дългия нос Лунгер и можаха да излязат на брега. Бяха толкова изплашени, че като стигнаха на сушата, дори не погледнаха към езерото, в което вълните все по-силно люлееха ледените блокове, а продължиха да вървят. Изведнъж Оса спря.
— Чакай тук, Мац! — каза тя. — Забравих нещо.
Гъсарката Оса се върна на брега, порови в торбичката си, извади малка дървена обувчица и я сложи на един камък, за да се вижда отдалеч. После припна назад при малкия Мац, без дори да се огледа. Но едва- що бе обърнала гръб и голям бял гъсок се спусна със светкавична бързина от въздуха, грабна дървената обувка и бързо се издигна нагоре.
XXVI
Подялба на наследството
Четвъртък, 28 април
След като помогнаха на гъсарката Оса и на малкия Мац да минат благополучно през Йелмар, дивите гъски продължиха право на север, към Вестманланд. Там кацнаха на една голяма нива край Фелингсбру, за да си починат и да се нахранят.
Момчето също беше гладно, но напразно търсеше нещо за ядене. Като се оглеждаше насам-натам, то забеляза на съседната нива двама орачи. Те тъкмо бяха оставили плуга и сядаха да закусват. Момчето веднага забърза към тях и се промъкна съвсем наблизо. Смяташе, че ще успее да намери някоя и друга троха или коричка хляб, останали от тяхната закуска.
Край нивата минаваше път, по който в това време се зададе един старец. Като видя орачите, той се спря, прекачи се през оградата и се доближи до тях.
— И за мене е време да закуся — каза той и извади от торбата си парче хляб. — Не е приятно да ядеш на път сам.
После тримата се разприказваха и орачите скоро разбраха, че старецът е миньор от областта Норберг. Не работел вече. Бил много стар, за да се катери по стълбите в галериите, но продължавал да живее в малка къщурка край мината. Имал дъщеря, женена във Фелингсбру. Ходил да я види и тя го карала да се премести при нея, но той не се решавал.
— Значи, ти смяташ, че в Норберг е по-хубаво, така ли? — запитаха селяните, като се поусмихнаха, защото знаеха, че Фелингсбру е една от най-големите и богати енории в страната.
— Как мога да живея в такава равнина? — каза старецът и махна с ръка, като че ли това беше нещо съвсем немислимо. После почнаха да разговарят къде във Вестманланд е най-хубаво за живеене. Единият от орачите беше роден във Фелингсбру и хвалеше равнината, а другият беше от областта Вестерос и намираше, че бреговете на Мелар с гористите островчета и носове са най-красивата част на страната. Страрецът не беше съгласен с тях и за да им докаже, че е прав, разказа една история, която бил чувал от стари хора още през детинството си.
— Преди много, много години във Вестманланд живеела една старица от племето на великаните. Тя била много богата и владеела цялата страна. Имала всичко, което могла да пожелае. Ала едно нещо я мъчело: не знаела как да подели имота си между тримата си сина.
Двамата по-големи сина тя не обичала толкова, колкото най-малкия. Той бил нейният любимец. Искало й се нему да остави най-добрия дял от наследството, но се бояла, че между него и братята му ще почнат караници, ако не раздели имота поравно.
Един ден тя почувствувала, че наближава смъртта й и че не може повече да протака. Тогава извикала тримата си сина и заговорила за наследството.
— Разделила съм имота на три деца, за всеки по един — казала тя. В единия дял съм сложила хълмовете с дъбовите гори, островчетата и цъфналите ливади и съм ги събрала около Мелар. Който вземе него, ще има добра паша за овцете и кравите в ливадите край брега на езерото, от островчетата може да събира сено, ако не ги използува за градини. Заливите и фиордите навлизат дълбоко в сушата, тъй че лесно ще може да пренася стоките си. При устията на реките има удобни места за пристанища и аз мисля, че там скоро ще израснат села и градове. Смятам също, че могат да се намерят и места за ниви, макар че сушата е разпокъсана. Добре ще е синовете на онзи, който избере този дял, да се научат навреме да плуват от остров на остров, защото това ще ги направи добри моряци, та после да могат да печелят богатства из чужди страни. Това е първият дял. Какво ще кажете за него?
То се знае, и тримата били съгласни, че този дял е много хубав и че който го получи, трябва да се смята щастлив.
— Да, хубав е — казала старицата, — но и другият дял не му отстъпва. В него съм събрала всички равнини и всички ниви и съм ги наредила нива до нива, от Мелар нагоре към Даларна. Който вземе този дял, няма да съжалява. Може да сее, колкото иска, да прави големи чифлици и нито той, нито потомците му ще имат някакви грижи в живота. За да не бъде равнината мочурлива, прекарала съм през нея няколко големи долове, в които тук-там има бързеи, та могат да се направят воденици и ковачници. Край доловете съм издигнала височини, дето ще растат гори, за да има дърва за горене. Това е вторият дял и аз мисля, че който го получи, няма от какво да бъде недоволен.
И тримата се съгласили с нея и почнали да и благодарят, че така добре се е погрижила за тях.
— Помъчих се да направя каквото мога — казала старицата, — но сега стигам до това, което ми създаде най-големи грижи. Като сложих всички гори, пасища и ливади в единия дял и всички ниви в другия и почнах да събирам имоти за третия, видях, че са ми останали само борови гори, планински реки и върхове, малки островчета и каменливи места, дето растат само смрики и хилави брезови гори. Тогава разбрах, че на този дял никой няма да се зарадва. За всеки случай, събрах тези бедни места и ги наредих на север и на запад от равнината. Ала много ме е страх, че комуто се падне този дял, чака го само сиромашия. Той ще може да отглежда само овце и кози. Ще може също да лови риба в езерата или да ходи на лов из горите, за да се прехранва. Там има и много бързеи и водопади, та ще може да строи воденици, колкото си иска, ала боя се, че ще трябва да меле в тях само кори от дървета. И доста грижи ще има с вълците и мечките, които сигурно ще се развъдят по тези диви места. Това е третият дял. Знам че той не може да се сравнява с другите два и ако не бях толкова стара, щях да ги разделя на ново, но вече е късно. А сега, в последния си час, аз нямам покой, защото не зная на кого от вас да дам най-лошата част. Вие бяхте добри синове и ще ми тежи да бъда несправедлива към някого от вас.
Като казала това, старицата погледнала неспокойно синовете си. Сега те не отговорили както преди, че правилно е делила и добре се е погрижила за тях. Стояли мълчаливи и ясно се виждало, че който получи последния дял, ще се смята онеправдан.
Старата им майка лежала измъчена. Синовете виждали, че тя изпитва предсмъртни мъки от това, че е трябвало сама да разпредели дяловете между тримата и се чудела кого от синовете да онеправдае, като му даде най-лошия дял.
Ала най-малкия, който най-много обичал майка си, не можел да я гледа как се мъчи и казал:
— Не се тревожи майко! Дай на мене този дял. Все ще се наредя някак в него и каквото и да стане, няма да ти се сърдя, че другите са получили по-хубави имоти.
След тези думи майката се успокоила и му благодарила. Не и било трудно после да разпредели другите два дяла, защото те били почти еднакви.
Като свършила подялбата, майката още веднъж благодарила на най-малкия си син. Казала, че тя самата е очаквала той да й помогне. После го помолила и там, в онези пущинаци, да си спомня колко много го е обичала.
След това затворила очи и умряла. Братята я погребали и отишли да разгледат имотите си. Двамата по-големи братя били много доволни и радостни.
Третият отишъл в своя див край и се убедил, че майка му е казала истината. Имало най-вече скалисти ридове и малки езерца. Но майка му наистина била мислила за него с обич, защото, макар и лош, имотът бил
