тих. За оградата бяха навързани тридесет-четиридесет коне и говеда, незащитени с нищо от дъжда, а и дворът беше пълен с коли, натоварени е високи кафези с овце, телета, прасета и кокошки.
Конят спря край оградата. Момчето продължи да седи на него и с острия си поглед добре видя в какво лошо положение са животните.
— Защо стоите вън на дъжда? — попита ги то.
— Тръгнали сме на пазар в Йоребру, но трябваше да спрем тук заради дъжда. В този хан са се събрали толкова много пътници, че вътре няма никакво място.
Момчето мълком се огледа. Повечето животни бяха будни и от всички страни се чуваха оплаквания и ропот. Те имаха основание да се оплакват, защото времето все повече и повече се влошаваше. Почна да духа леден вятър и дъждът се примеси със сняг. Сега стана ясно защо конят искаше помощ от момчето.
— Виждаш ли този прекрасен чифлик срещу хана? — попита конят.
— Да — отвърна момчето, — виждам го и се чудя защо не ви приютят в него. Или там вече всичко е заето?
— Не, там няма нито един гост — отвърна конят. — Стопаните на чифлика са такива скъперници и егоисти, че няма смисъл да ги молиш за подслон.
— Така ли? Тогава ще стоите тук, навън.
— Но аз съм роден и израсъл точно в този чифлик — каза конят. — Знам какви хубави конюшни и обори има, с много празни преградки и ясли, и си мисля дали ти не можеш да направиш така, че да влезем вътре.
— О, не, нямам толкова смелост — отвърна момчето. Но после му дожаля за животните и реши все пак да опита.
То се вмъкна в съседния чифлик, но веднага видя, че всички пристройки са затворени и заключени. Тъкмо когато се чудеше какво да прави, дойде му съвсем неочаквана помощ. Вятърът връхлетя с вой и отвори вратата на една голяма плевня точно срещу него.
Момчето веднага се върна при коня.
— Не може да се влезе нито в конюшнята, нито в обора — каза то, — но има една голяма празна плевня, която са забравили да заключат. Мога да ви заведа в нея.
— Благодаря! — зарадва се конят. — Хубаво ще е да преспя още една нощ в стария си дом. Това е единствената радост, която мога да получа още от живота.
В богатия чифлик срещу хана тази вечер никой още не спеше, макар че бе вече късно.
Стопанинът беше около тридесет и пет годишен, висок и строен, с хубаво, малко мрачно лице. През деня той бе излизал по дъжда и се върна мокър до кости. Вечерта помоли старата си майка, която все още водеше домакинството в чифлика, да запали огън в огнището, за да може да си изсуши дрехите. Майка му запали малък огън, защото в тази къща пестяха много дървата, и стопанинът окачи палтото си на стола близо до огъня. После сложи единия си крак на ръба на огнището, подпря ръка на коляното си и остана така, загледан в пламъците. И ето той стоеше така вече часове наред, като само от време на време хвърляше по някое дърво в огъня.
Майка му вдигна масата, оправи леглото му и си влезе в малката стаичка. Навремени тя се показваше на вратата и като виждаше, че той още стои край огъня, питаше го учудено защо не отива да си легне.
— Не се тревожи, мамо. Мисля си за минали работи — успокояваше я той.
Тази вечер, като минаваше покрай хана, един търговец на коне се беше приближил до него и му бе предложил да му продаде кон, като му показа една стара кранта, толкова изнемощяла, че той трябваше да попита търговеца да не би да е луд, та му предлага такава сделка.
— Съвсем не — отговори търговецът, — само си помислих, тъй като този кон е бил някога ваш, че може би ще поискате да му осигурите спокойни старини, защото той заслужава това.
Тогава той погледна коня и го позна. Той сам беше отгледал и обяздил този кон. Но и през ум не му мина да купи такова старо и негодно за работа животно. Не, разбира се, че не. Той не беше човек, който хвърля парите си на вятъра.
Но конят бе събудил у него много спомени и тези спомени го държаха буден, не го оставяха да спи.
Да, на времето си този кон беше добро, хубаво и умно животно. Баща му го беше предоставил на него още от самото начало. Той сам го обязди и държеше на него повече, отколкото на всичко друго. Баща му се сърдеше, че му дава много храна и често пъти той трябваше тайно да се промъква при него, за да му сложи овес.
Откакто му бяха дали коня, той никога не отиваше пеша на черква. Приятно му беше да се поперчи с младото конче. Самият той се обличаше с дрехи от домашно тъкано платно и ушити в къщи и колата беше проста и небоядисана, но конят беше най-красивото животно, което някога се е изкачвало на хълмчето пред черквата.
Веднъж той се осмели да поиска от баща си да му купи готови дрехи и да боядиса колата. Баща му остана като вкаменен. Синът се уплаши да не би да получи удар. После се опита да го убеди, че като има такъв хубав кон, трябва и той да изглежда по-прилично.
Баща му не отговори нищо, но няколко дни по-късно отиде в Йоребру с коня и го продаде.
Това беше жестоко, но баща му сигурно се боеше да не би този кон да направи сина му суетен и прахосник. Сега, след толкова много години, той трябваше да признае, че баща му е имал право. Такъв кон действително би могъл да бъде изкушение. Но в началото той страдаше много. От време на време ходеше в Йоребру и стоеше на ъгъла на някоя улица само за да зърне отдалеч коня или се промъкваше в конюшнята му с бучка захар.
„Когато татко умре и аз наследя чифлика — мислеше си той, — най-напред ще си купя пак коня.“ Сега баща му беше мъртъв и от няколко години той управляваше чифлика, но въпреки това не направи опит да си вземе отново коня. От дълго време не се и сещаше за него.
Чудно, как можа да го забрави! Но баща му беше много силен и властен човек и когато синът порасна и започна да работи заедно с него попадна напълно под негово влияние. Той свикна да мисли, че баща му има право във всичко. А когато сам пое чифлика, стараеше се да постъпва така, както би постъпил баща му.
Хората казваха, че баща му е скъперник, но човек наистина трябва да си стиска кесията и да не хвърля парите без нужда. Нямаше защо да се прахосва имотът. По-добре да те наричат скъперник и да нямаш дългове, отколкото да затъваш в задължения като другите чифликчии.
Тъкмо си помисли това и трепна, защото чу нещо странно. Някакъв висок подигравателен глас сякаш повтори мислите му. „По-добре да си стиска кесията. По-добре да те наричат скъперник и да нямаш дългове, отколкото да затъваш в задължения като другите чифликчии.“
Някой като че ли искаше да се подиграе с мъдростта му и той беше готов да кипне, но разбра, че това е само въображение. Навън духаше, вече му се бе приспало и сигурно свиренето на вятъра в комина му се е сторило човешки глас.
Погледна към стенния часовник, който точно в този момент отмери единадесет тежки удара. Колко късно беше станало! „Време е да идеш да си легнеш“ — помисли си той. Но после си спомни, че не е направил вечерната си обиколка, за да види дали всички врати са затворени и всички лампи угасени. Откакто беше станал господар на чифлика, той не бе пропуснал нито една вечер. Наметна си палтото и излезе навън в бурята.
Всичко беше в ред, само вратата на празната плевня бе отворена. Той се върна да вземе ключа, заключи плевнята и мушна ключа в джоба на палтото си. После се прибра, свали си палтото и го окачи пред огъня. Но и сега не си легна, а почна да се разхожда напред-назад из стаята. С този остър, студен вятър и смесения със сняг дъжд времето наистина беше ужасно. А неговият стар кон стоеше навън в бурята и нямаше дори един чул да го пази! Все пак той трябваше да осигури покрив на стария си приятел, щом беше тук.
Отсреща в хана старият стенен часовник удари единадесет. Точно тогава момчето развързваше добитъка, за да го отведе в плевнята на чифлика. Мина много време, докато събуди и подреди животните.
Най-после и това стана и те тръгнаха към чифлика на скъперниците, водени от момчето.
Но докато то се занимаваше с всичко това, чифликчията бе обходил чифлика и бе заключил плевнята, тъй че когато животните пристигнаха, намериха вратата заключена, Момчето се спря слисано. Не, не
