можеше да остави животните така! Трябваше да влезе в къщата и да намери ключа.
— Погрижи се да стоят мирно, докато донеса ключа! — каза момчето на стария кон и изчезна.
Но то се сиря сред двора, за да помисли как да се вмъкне в къщата. Докато се чудеше какво да прави, видя, че по пътя се зададоха двама малки пътници, които спряха пред хана.
Момчето веднага забеляза, че това са две малки момиченца и се приближи тичешком до тях, защото си помисли, че те може би ще могат да му помогнат.
— Хайде, Брита-Мая — каза едното, — престани да плачеш! Стигнахме вече до хана. Сега ще влезем вътре.
То още не се бе доизказало и момчето му извика:
— Не се и опитвайте да влезете в хана. Всичко е заето. Но в този чифлик няма никакви гости. Там трябва, да отидете!
Момиченцата чуваха ясно думите, но не виждаха кой км говори. Ала това не ги учуди много, защото нощта беше тъмна като рог. Неголямото веднага отговори:
— Не искаме да отидем в чифлика, защото стопаните са скъперници и лоши хора. Заради тях ние скитаме и просим по пътищата.
— Може и да е така — рече момчето, — но все пак трябва да отидете. Ще видите, че всичко ще се нареди добре.
— Можем да опитаме, но сме уверени, че няма дори да ни пуснат да влезем — отговориха момиченцата, като се запътиха към: вратата и почукаха.
Чифликчията пак стоеше край огнището и мислеше за коня си, когато се почука. Той тръгна да види само кой хлопа, решен да не пуска никакви пътници. Но като натисна бравата вятърът като че ли това и чакаше. Изтръгна вратата от ръката му и я залепи на стената. Чифликчията трябваше да излезе, за да дръпне вратата, а когато се върна в стаята, двете момиченца бяха вече вътре.
Това бяха две нещастни просякинчета, мършави, дрипави и мръсни, две момиченца, превити под тежестта на торбите си, големи — колкото тях.
— Къде сте тръгнали посред нощ? — попита грубо чифликчията.
Преди да отговорят, децата свалиха торбите си. После се приближиха до него и протегнаха ръчички да се здрависат.
— Ние сме Ана и Брита-Мая от Енйердет — каза по-голямото — и молим да ни оставите да пренощуваме у вас.
Той не си подаде ръката и тъкмо се канеше да ги изпъди, един спомен изплува в паметта му. Енйердет — това не беше ли къщурката, в която живееше една бедна вдовица с петте си деца? Тя беше задлъжняла няколкостотин крони на баща му и за да си прибере парите, той продаде къщурката й. Вдовицата замина за Норланд с по-големите си деца, за да търси работа, а двете по-малки момиченца бяха останали на грижите на общината.
Стана му неприятно, като си спомни тази история. На времето хората много укоряваха баща му, задето си е искал парите, макар че бяха негови.
— Какво правите сега? — попита той строго. — Нали общината се грижи за вас? Защо ходите да просите?
— Ние не сме виновни — отговори по-голямото момиченце. — Хората, у които сме настанени, ни пращат да просим.
— Е, няма защо да се оплаквате. Виждам, че торбите ви са пълни. Най-добре е сега да извадите, каквото имате, и да се нахраните, защото тук няма никакво ядене. Жените вече са си легнали. После можете и вие да си легнете край огъня, за да не мръзнете.
Той махна с ръка, като че ли за да се отърве от тях, и погледът му стана твърд. Трябваше да бъде доволен, че бе имал баща, който се грижеше за своя имот. Иначе и той самият може би щеше да скита с просяшка торба като тези деца.
Тъкмо бе помислил това и високият подигравателен глас, който вече бе чул тази вечер, повтори мисълта му дума по дума. Той се вслуша и реши, че това беше пак вятърът, който виеше в комина. Чудно беше само, че когато вятърът повтаряше мислите му, те му изглеждаха глупави, жестоки и неискрени.
През това време децата си бяха легнали на твърдия под и нещо си бъбреха.
— Няма ли да млъкнете? — извика той. Беше толкова раздразнен, че му идеше да ги набие.
Но бъбренето продължи и той пак им напомни да млъкнат.
— Когато мама ни остави — прозвуча ясен детски глас, — тя ме накара да й обещая, че всяка вечер ще си чета молитвата. Аз трябва да я кажа и Брита-Мая също. Щом прочетем „Господи, който се грижиш за децата“, веднага ще млъкнем.
Чифликчията замълча, като слушаше как децата четат молитвата си. После почна да се разхожда с големи крачки напред-назад из стаята, като стискаше ръце, сякаш го душеше някаква мъка.
Конят — прогонен и съсипан, а двете деца — направени просяци! И това е дело на баща му! Може би той все пак не беше имал право във всичко, което вършеше!
Седна на стола и подпря глава па ръцете си. Изведнъж устните му почнаха да треперят, а в очите му се появиха сълзи, които той побърза да избърше. Но сълзите не спираха и той напразно се мъчеше да ги бърше.
В този момент майка му отвори вратата и той бързо се обърна с гръб към нея. Но тя сигурно беше забелязала нещо необичайно, защото дълго стоя зад него, сякаш го чакаше да й заговори. После поиска да му помогне, защото знаеше, че мъжете трудно се решават да говорят за неща, които ги вълнуват дълбоко.
От стаичката си тя беше чула всичко, което стана, и нямаше защо да задава въпроси. Само се приближи тихо до спящите деца, вдигна ги и ги занесе на собственото си легло. После отново се върна при сина си.
— Слушай, Ларс — каза тя, като се преструваше, че не вижда сълзите му, — трябва да ми позволиш да прибера тези деца у дома.
— Какво, мамо? — попита той, като се мъчеше да скрие, че плаче.
— През всичкото време, откак баща ти продаде къщичката на майка им, ме е измъчвала мисълта за тях. А и теб също.
— Да, но…
— Искам да ги прибера при себе си и да се грижа за тях. Те са твърде добри, за да ходят да просят.
Той не можеше да отговори, защото сълзите му рукнаха с нова сила; само взе старата сбръчкана ръка на майка си и я погали. Но изведнъж скочи като ужилен.
— Какво би казал татко?
— Времето, когато баща ти беше стопанин, отмина — рече майка му, — сега е твоето време. Докато баща ти беше жив, трябваше да му се подчиняваш. Сега ти ще трябва да се покажеш такъв, какъвто си.
Синът толкова се учуди на тези думи, че престана да плаче.
— Нали се показвам такъв, какъвто съм? — каза той.
— Не — отвърна майка му, — не е вярно. Ти само се мъчиш да приличаш на баща си. Той преживя тежки времена, които му внушиха страх от беднотията. Баща ти смяташе, че човек трябва преди всичко да мисли за себе си. Но ти не си преживял никакви изпитания, които да те направят егоист. Ти имаш повече, отколкото ти трябва, и би било недостойно да не мислиш за другите!
Когато момиченцата влязоха в къщата, Нилс също се промъкна след тях и се скри в един тъмен ъгъл. Той скоро видя ключа на плевнята, който се подаваше от джоба на палтото. „Когато чифликчията почне да пъди децата, ще грабна ключа и ще избягам“ — помисли си той.
Но децата не ги изпъдиха и момчето все още седеше в ъгъла и се чудеше какво да прави.
Майката дълго говори със сина си; през това време той се успокои, изразът на лицето му така се промени, че сега вече изглеждаше съвсем друг човек. Той продължаваше да гали старата сбръчкана ръка.
— Трябва вече да си лягаме — каза старата жена, като видя, че синът й се успокои.
— Не — отвърна той и скочи, — аз още не мога да си легна. Има още някой, когото трябва да приютя тази нощ.
