Без да каже дума повече, той бързо метна палтото на раменете си, запали фенера и излезе. Навън беше все така студено и ветровито, но на стълбите той почна да си тананика. Питаше се дали конят му ще го познае и дали ще се радва, като се върне в старата конюшня.
Когато минаваше през двора, чу, че се блъсна врата. „Вятърът пак е отворил вратата на плевнята“ — помисли си той и се запъти да я затвори.
Миг след това беше вече пред плевнята и тъкмо посегна да затвори вратата, отвътре долетя някакъв шум.
Момчето се беше измъкнало от къщата едновременно с него и веднага бе изтичало към плевнята, пред която бяха останали животните. Но те вече не бяха там. Един силен порив на вятъра отдавна беше отворил вратата и те се бяха вмъкнали на сухо. Чифликчията бе чул стъпките на момчето в плевнята.
Той освети с фенера вътре и видя, че е пълно с добитък. Не се виждаше никакъв човек. Животните не бяха вързани, а просто бяха налягали върху сламата.
Отначало чифликчията се ядоса и почна да крещи и ругае, за да ги събуди и прогони. Но животните не се помръдваха. Само един стар кон стана и тръгна бавно към него.
Чифликчията изведнъж млъкна. Той веднага позна коня по вървежа му. Вдигна фенера и го освети, а конят го наближи и опря глава на рамото му.
Тогава чифликчията почна да го гали.
— Моето конче, моето конче! — повтаряше той. — Какво са направили с тебе? Да, миличък, аз ще те откупя. Ти вече няма да напускаш чифлика. Ще си живееш, както искаш, кончето ми. Другите, които си довел, могат да останат тук, но ти ще дойдеш с мен в конюшнята. Сега мога да ти давам толкова овес, колкото искаш, без да трябва да се крия. Пък и не си толкова стар. Ти пак ще станеш най-хубавият кон, който някога се е мяркал пред черквата. Да, да!
XXV
Ледовете се пукат
Четвъртък, 28 април
На другия ден времето беше ясно и хубаво. Наистина още духаше силен западен вятър, но хората бяха доволни, защото изсушаваше пътищата, разкаляни от вчерашния проливен дъжд.
Рано сутринта двете смоландски деца, гъсарката Оса и малкият Мац, вървяха по пътя, който води от Сьормланд към Нерке. Пътят минаваше по южния бряг на Йелмар и децата гледаха леда, който още покриваше по-голямата част от езерото. Утринното слънце изливаше светлината си върху леда и той не изглеждаше така тъмен и грозен, както е обикновено напролет, а блестеше и ги подмамваше. Додето стигаше погледът, той беше здрав и сигурен. Дъждовната вода бе изтекла през дупките и пукнатините или пък се бе просмукала. Те виждаха само чудесен лед.
Гъсарката Оса и малкият Мац отиваха на север и веднага си помислиха колко ще скъсят пътя, ако пресекат голямото езеро, вместо да го обикалят. Те знаеха, че ледът напролет е опасен, но сега той им изглеждаше съвсем здрав. Дори на самия бряг беше дебел няколко пръста. Виждаше се и една пътечка, по която биха могли да тръгнат, а отсрещният бряг изглеждаше толкова близо, че се надяваха да стигнат там за един час.
— Хайде да се опитаме! — каза малкият Мац. — Ако внимаваме да не хлътнем в някоя дупка, ще минем благополучно.
И те тръгнала през езерото. Ледът не беше съвсем гладък и беше много удобен за ходене. Върху него имаше повече вода, отколкото изглеждаше от брега, и тук-там се виждаха дупчици, в които бълбукаше вода. От такива места човек трябваше да се пази, но денем това не беше трудно.
Децата бързо крачеха напред и се радваха, че са се сетили да тръгнат по леда, вместо да обикалят по калните пътища.
След известно време те наближиха остров Виньо. Една стара жена ги видя от прозореца на къщата си. Тя веднага излезе навън, замаха с ръце и почна да вика нещо, което те не можаха да чуят, но много добре разбраха, че ги предупреждава да не ходят по леда. Но те бяха на него и виждаха много ясно, че няма никаква опасност. Щеше да бъде глупаво да се откажат, когато всичко вървеше толкова добре.
Продължиха покрай Виньо и сега пред тях се простираше една ивица лед, широка десетина километра. Тук имаше големи дупки и децата трябваше много да обикалят. Но това само ги забавляваше. Надпреварваха се да търсят къде ледът е най-добър. Не бяха нито уморени, нито гладни. Целият ден беше пред тях и те само се смееха, когато срещаха нови пречки.
От време на време поглеждаха към отсрещния бряг. Той бе още далече, макар че бяха вървели цял час. Учудваха, се че езерото е толкова широко.
— Този бряг като е ли бяга от нас — каза малкият Мац.
Тук те съвсем не бяха защитени от западния вятър. Той всяка минута се засилваше и така усукваше дрехите им, че те с мъка се движеха. Студеният вятър беше първата сериозна неприятност, която срещаха по пътя си.
Чудно беше, че вятърът гърмеше така, като че ли носеше със себе си шума от някоя голяма мелница или ковачница. Но такова нещо не можеше да има сред ледовете.
Минаха на запад от големия остров Вален и вече се виждаше че наближават северния бряг. Но вятърът все повече се засилваше, а едновременно с това и бученето ставаше толкова силно, че те почнаха да се безпокоят.
Изведнъж им се стори, че бучат вълни, които се разбиват в някой бряг, но това също беше невъзможно, защото езерото беше покрито с лед.
Спряха и се огледаха. Тогава забелязаха далеч на запад, към остров Бюрн и Йоксхолмланд, една бяла стена, която пресичаше езерото. Отначало им се стори, че това е насип от сняг край някой път, но скоро разбраха, че е пяна от вълните, които налитаха върху леда.
Тогава се хванаха за ръце и затичаха мълком. Там, на запад, езерото беше открито и им се струваше, че стената от пяна бързо се движи към изток. Не знаеха какво ще стане и дали ледът бързо ще се напука, но чувстваха, че са в опасност. Изведнъж усетиха, че под тях ледът се надигна. Надигна се и пак се спусна, като че ли някой го беше натиснал отдолу. После се чу приглушен пукот и върху леда се появиха пукнатини по всички посоки. Децата виждаха как пукнатините пълзят все по-далеч и по-далеч.
За късо време всичко се успокои, но после пак почувствуваха това повдигане и спускане. Пукнатините почнаха да се разширяват и през тях заблика вода. После ледът почна да се отделя на големи блокове.
— Оса — каза малкият Мац, — ледът почва да се пука!
— Вярно, Мац — отвърна Оса, — но ние все още можем да дотърчим до брега. Тичай само по- бързо.
И наистина вятърът и вълните имаха още много работа, докато изчистят леда от езерото. Най-трудното беше свършено, ледът беше разпукан на блокове, но тези блокове трябваше още да се пукат, да се блъскат един в друг и да се начупят на дребни парченца, за да се стопят. А имаше още много здрав и дебел лед, който плуваше на големи блокове.
Но за децата най-опасно беше, че не можеха да обгърнат с поглед ледената повърхност. Не виждаха къде пукнатините са толкова широки, та е невъзможно да се прескочат. Не знаеха къде има големи ледени блокове, които могат да ги удържат. Затова те се лутаха насам-натам. Връщаха се назад към езерото, вместо да се приближават към брега. Така се объркаха и изплашиха, че накрая спряха на едно място и се разплакаха.
Тогава над тях бързо прелетя ято диви гъски. Гъските крякаха високо, но най-чудното беше, че сред крякането децата чуха думите:
— Вървете надясно, надясно, надясно!
Те веднага последваха съвета, но не след дълго пак спряха безпомощно пред една широка пукнатина.
Над главите им отново се чуха крясъците на гъските и те отново чуха думите:
— Стойте там, където сте! Стойте там, където сте!
Без да кажат дума, децата послушно спряха. Скоро след това ледените блокове се доближиха един до
