може да устои пред възможността да им задигне портмонето! Да му подам ли ръка на излизане?
Раул като че ли долови това колебание и каза, смеейки се:
— Според мен, господин следовател, това е последната авантюра… Да, имам нужда да подишам чист въздух, да се посветя на по-благородни неща. И после, толкова съм работил за другите, че трябва да помисля повечко за себе си. Разбира се, нямам намерение да се оттегля в приют… Но въпреки това… Ето… знаете ли, желанието ми е да кажат, когато вече няма да съществувам: „Въпреки всичко той беше добър човек… Нехранимайко може би, но добър човек…“
Излизайки, господин Руслен му подаде ръка.
— Идвам да се сбогувам с вас, Ролан, и с вас, Фелисиен. Да, заминавам. На околосветско пътешествие или нещо подобно… Навсякъде имам приятели, викат ме. И после, трябва да ви се извиня, Ролан, и да ви благодаря, че не ми се сърдите… Да, да, признавам, не съм съвсем прав. Не беше много деликатно от моя страна да задигна от кутията листа с признанието, който беше нужен на следователя… И де да беше само това!… Но не, Ролан, бях с вас от началото до края на цялата ви сватбена нощ. Възможно ли е? Господи, бях на най-хубавото място, в ложата. Всичко видях и всичко чух. Бях и в работния кабинет на Жорж Дюгривал в Кан, когато вие, Фелисиен, отворихте касата. Мога да ви кажа и много други работи, позволени и непозволени.
Само че, вижте, приятели, всичко стана по ваша вина. Помните ли, Ролан, в началото вие поискахте моя съвет и мислех, че сме във връзка. После изведнъж мълчание… Вие се отстранихте от човека, който ви предлагаше услугите си… Сбогом, Раул, всеки по своя път! А малко ли ви молих, Фелисиен, да бъдете откровен! Но не, господинът направил малка разходка по езерото и вместо да ми каже откровено: „Аз отидох при тази, която обичам“, той се остави да го затворят.
И какво стана тогава? Причината беше, че разделени на два лагера, ние не можехме винаги добре да вършим работа. Често грешахме. Аз правех стъпки ту в съгласие с господин Руслен, ту против него и в края на краищата, вярвайки в невинността на Фелисиен, започнах да смятам Ролан и Жером за съучастници. Точно така. Как можех да си представя, Ролан, че в държанието си вие сте била ръководена от омразата! Омразата не е чувство, което се среща често. Омразата, толкова силна, е аномалия, която води към глупости. И какви ли глупости не извършихте, малка ми Ролан!
— Вижте — Раул седна до нея, като леко хвана ръката й. — Мислите за много хитро, че допуснахте венчавката? Защото не бива да се забравя, че вие сте венчана и носите името на Жером Елмас, вие сте госпожа Елмас. Докато стигнете до истинската си сватбена нощ, ще минат месеци на глупави мъчения и излишни неприятности.
Ако бяхте ми се доверили, никога, никога не бих ви оставил да извършите такава глупост. Имаше десетки начини да постигнете същата цел, без да минете през господин кмета. Кой ви забраняваше например да кажете на вашия възлюбен: „Драги Фелисиен, вие, който можахте да дойдете до прозорците ми, имайте добрината да се вмъкнете у господин Жером и да вземете пръстена, който той е откраднал.“ Така ще ги сравним. И работата е свършена. Още повече, Ролан, вашата амбиция не беше да предадете Жером на полицията и да го изпратите на гилотината, а просто да го изобличите, да го пратите по дяволите. Хайде, бъдете откровена и признайте! Щяхте да направите хиляди пъти по-добре да се доверите на Раул д’Аверни.
Тя щеше да отговори, а усмивката й показваше смисъла на отговора, но той не позволи.
— Не, не съм дошъл за признания, а за да ви кажа няколко думи, да ви донеса разрешението и да ви поздравя. Да, Ролан, поздравявам ви, че се омъжвате за Фелисиен. По отношение на него аз се излъгах и го сметнах способен на много злини. Но той най-много е способен на любов. Младеж, изпълнен с кураж, комуто аз се сърдех, когато бягате от близостта ми, но той не ми отвърна с неприязън, загдето въпреки нежеланието му се занимавах с неговите работи. За негово добро беше. Той ще ви направи напълно щастлива — щастлива, както вие го заслужавате.
Сега моят сватбен подарък… Ако приемете, защото той е в мое ползване и трябва да го спечелите. Работата в „Клер Ложи“ е на привършване. Но имам друга да ви поверя, Фелисиен… Една стара постройка, която притежавам край Ница, с великолепна маслинова градина, където ще имате време да ми направите нещо много красиво и по ваш вкус. Значи след петнадесетина дни, след като се видите с господин Руслен и след като се уреди всичко около аферата, ще се установите в Ница и там ще прекарате вашата година на чакане… Мога ли да ви целуна, Ролан?
Той целуна момичето с нежност, която учуди самия него, после целуна и Фелисиен и като им подаде двете си ръце, ги гледа в продължение на няколко секунди.
— Може би имам да ви казвам и други неща, Фелисиен. Но това — по-късно, ако е рекъл Господ… И то ще стане, защото го заслужавам.
Раул пътува повече от година. Той си пишеше често с двамата млади. Фелисиен му изпращаше плановете си, искаше му съвети и постепенно свикваше да му пише по-открито и с повече доверие. Но д’Аверни мислеше, че между тях никога няма да има по-интимно сближаване.
— Може би той е моят син и синът на Клер д’Етижу. Но държа ли много да е така? Даже в случай на сигурност бих ли имал сърце на баща?
Но се радваше. Калиостро си бе отмъстила. Обаче нейното отмъщение не беше сполучило докрай и от време на време той изпускаше по неин адрес иронични слова.
„Не сполучи с удара си, Жозефин Балзамо. Не само че детето — ако то е Фелисиен, — не е станало крадец и престъпник, но и ние двамата с него сме в отлично разбирателство. Не сполучи, Жозефин!“
Както предвиждаше, аферата в „Клематитите“ и „Оранжерията“ бе приключила. Нещастният Тома Льобук не излезе щастлив. Откриването на истинския виновник трябваше да му отвори вратите на затвора. Следствието обаче откри тежки обвинения против него, които биха го тикнали в каторгата, ако една лоша инфлуенца не го избави от тези безпокойства.
След петнадесет месеца д’Аверни се завърна във Франция и се установи в чудесното си имение на Лазурния бряг, заобиколено от огромна цветна градина.
Един ден в Монте Карло той забеляза дама, извънредно елегантна, заобиколена от група почитатели. Успявайки да застане зад нея, той пошушна:
— Фаустин!…
Дамата изненадано се обърна.
— А, вие ли сте? — каза засмяна.
— Да, аз съм… аз, който ви търсих навсякъде и с такова постоянство.
Излязоха и се разходиха сред чудесния пейзаж. Раул й разказа за последните събития и я разпита за онази вечер, когато я бе видял да държи в прегръдките си Фелисиен.
— Не, не в прегръдките, а на рамото ми. Той плачеше.
— Плачеше?
— Да. Въпреки всичко ревнуваше Ролан от Жером Елмас и тоя брак му беше отвратителен. Имаше мъчителни припадъци и тая вечер аз го утешавах.
После Раул й разказа за сватбената нощ, подробностите за която тя не знаеше. И обръщайки се към нея, й каза:
— Вие бяхте, нали?
— Какво аз?
— Да, вие не се съмнявахте, че Жером е виновникът, че Ролан ще го изпъди, и знаехте, че от страх да не бъде предаден, той ще се прибере в дома си, преди да избяга?
— И тогава?
— Тогава вие сте го причакали, скрита зад вратата, и когато той е отварял, сте стреляли… Така е, нали? Защото наистина Жером не беше от тия, дето се самоубиват…
Без да отговори, тя посочи с ръка неясната линия на хоризонта…
