подаде ръка.
— Моля за извинение, Фелисиен!
— За какво, господине? — попита в отговор момъкът.
— За това, че ви нападнах и ви вързах.
— Аз също ви моля за извинение.
— Ти пък за какво?
— Задето се отвързах… Фаустин ми помогна.
— Подозирах — процеди Раул през зъби. — Фелисиен, ще ви благодаря, ако рано тая сутрин телефонирате на Ролан Гаварел и я успокоите. Да не търси документа, подписан от Жером. Тъй като следователят ще дойде към девет и половина, реших, че е добре да взема тоя документ от кутията за скъпоценности, та вие и Ролан да избегнете нови неприятности.
— Как! — извика Фелисиен сащисан. — Невъзможно е да сте могли…
— Не се страхувайте! — каза Раул, като си тръгваше. — И я предупредете, че веднага ще отида да я видя. Вие ще бъдете там, нали?
VIII
ФРИНА
Господин Руслен бе точен на срещата. В девет и половина сутринта, когато Раул привършваше закуската си, той се представи не като следовател, а като риболовец, тръгнал да подразни мренките към Кроаси. Със стара широкопола сламена шапка на главата, с панталон от дебел конопен плат и плетени обувки…
— Моите почитания, господин следовател! — извика Раул. — Денят е чудесен. Ето възможност да забравите за малко вашата афера.
— Вие обаче ме повикахте за развръзката, която трябваше да стане тая нощ.
— Тя стана.
— Не виждам тук стоката, на която много държах и за която ви оставих свобода на действие.
— Има ли нещо ново, господин следовател?
— Да, господин д’Аверни, има. И противно на нашата уговорка аз ще ви го съобщя. Преди час и половина полицейският пристав от Шату телефонира в префектурата, че жената, прислужвала на Жером Елмас, го е намерила мъртъв във вестибюла на къщата му във Везине. Застрелял се. Току-що се бил върнал, вратата била още отворена. Инспектор Русо е на местопрестъплението. Аз пък научих за това, слизайки от влака.
Без да мръдне, Раул заяви:
— Логичен завършек на аферата, господин следовател. Виновникът се е самоосъдил.
— За нещастие според първите обиски не е оставил никакво писмо, от което да се види, че той е виновният. Самоубийството не е признание. От друга страна, чудно е, че Жером Елмас, младоженецът, е напуснал семейното си жилище, за да отиде и се самоубие в старата си квартира.
— Това е следствие от признанието, което той направи в присъствието на Ролан, Фелисиен-Шарл и на мен.
— Устно признание сигурно?
— Писмено.
— Имате ли го?
Раул подаде подписания документ.
— Тоя път — провикна се Руслен с явно удоволствие — мисля, че задачата е почти решена. Но може би и вие ще направите някои признания?
— Съгласен съм — каза Раул весело. — Ала на кого имам чест да говоря: на господин Руслен, следовател, представител на правосъдието, или на господин Руслен, риболовеца, добряка, чиято снизходителност, чиято деликатна душевност и чиято човечност познавам? С първия трябва да бъда предпазлив. С другия ще говоря съвсем откровено и заедно, в съгласие ще определим какво може да стане публично достояние и какво да остане повече или по-малко в тайна.
— Пример, господин д’Аверни.
— Ето. Фелисиен-Шарл и Ролан Гаварел се обичат. Преди два месеца в нощта на драмата Фелисиен се е качил в лодката, за да отиде при девойката. Ако по-нататък се е оставил да го обвинят, то е било, за да не я компрометира. Това не трябва ли да остане в тайна?
Очите на господин Руслен, човек с чувствително сърце, овлажняха и той извика:
— Тук е риболовецът, господин д’Аверни. Разказвайте без задръжки. Можете да говорите съвсем свободно, защото в префектурата трябваше да ме уведомят за истинската роля, която вие изпълнявате при нас като доброволен сътрудник. Както и за големите услуги, които ни направихте. Вие сте там въпреки миналото…
— Минало, малко претоварено, нали?…
— Точно тъй. И въпреки всички извъртания, които правите на точните правила на закона, вие сте персона грата. Говорете, господин д’Аверни!
Господин Руслен тръпнеше от любопитство. И господин д’Аверни подхрани това любопитство така, че следователят не помисли вече за своя риболов и се съгласи да обядва в „Клер Ложи“. Остана до три часа след обяд да слуша разказите на Раул д’Аверни, примесени с признания на Арсен Люпен.
В момента на тръгването си каза с треперещ от възбуда глас:
— Благодарение на вас, господин д’Аверни, аз прекарах един от най-горещите дни в живота си. Сега виждам аферата от всичките й страни и споделям вашето мнение. Тя не трябва да бъде обнародвана изцяло, а деликатно. Много красива любовна история въпреки преплитащите се в нея престъпления и подбудителства. Но тя е преди всичко красива история за омразата и отмъщението. Дявол да го вземе! Как ли е могла Ролан да довърши замисъла си! Каква енергия! Какви силни чувства!
— Нямате ли други въпроси, господин следовател?
— Само още едно допълнение по две-три точки. Просто от любопитство.
— Кажете.
— Първо. Какви са намеренията ви по отношение на Фелисиен? И вярвате ли, че това е синът ви?
— Не зная и никога не ще го узная. Дори и да е синът ми, поведението ми към него ще остане непроменено. Нищо няма да му кажа. По-добре е да се мисли за подхвърлено дете, отколкото да знае, че е син на… знаете на кого. Одобрявате ли?
— Разбира се — каза господин Руслен разчувстван. — Второ. Какво стана с Фаустин?
— Тайна. Но ще я намеря.
— Защо?
— Защото е много красива и защото не съм забравил статуята „Фрина“.
Господин Руслен се поклони като човек, който не е чужд на нещата от областта на чувствата и пожеланията. И довърши:
— Трето. Забелязахте ли, господин д’Аверни, че след всички тия произшествия вече никой не говори за сивата торбичка и за стотиците банкноти в нея? Може би богатството е изгубено за всички?
— Така мисля. Сигурно някой се е възползвал от него.
— Кой?
— Бога ми, не бих могъл да кажа. Но предполагам, че който е излязъл по-хитър от другите. Тоя хитрец е претърсил мястото, където са се сбили Симон Лориан и нападателят му. Тъй като двамата са се наранили взаимно, пакетът е паднал в трапа в тревата.
— Някой по-хитър от другите — каза господин Руслен, повтаряйки фразата на Раул. — Не виждам никой достатъчно хитър…
— Как не… Как не… — промърмори господин д’Аверни, докато вземаше цигара от масата и я палеше с унесен поглед…
Наистина господин Руслен беше задал въпроса без умисъл, но по държанието на Раул изведнъж разбра. Нямаше съмнение, че минавайки, събеседникът му спокойно бе решил да си присвои ненужното съкровище на Филип Гаварел…
— Какъв странен човек! — сякаш казваше господин Руслен, гледайки своя домакин. — Пълен с деликатност и при това с непоправима природа на разбойник. Би дал живота си да спаси другите, но не
