скърцане по пясъка. Бавни крачки предпазливо се приближаваха. Вратата на оградата тихичко се отвори, после се затвори. Някой пристъпваше.
Беше силуетът на Фелисиен-Шарл. Когато мина край дървото, Раул се втурна тъй, че онзи не можа да го види, хвърли се върху него, обърна го и го повали. Борбата не трая дълго. Нападнат неочаквано, Фелисиен не можа да се противи. Парче плат обви главата му. Въжетата здраво го вързаха. Раул го взе на ръце и го занесе в „Клер Ложи“, завърза го с други въжета за стълбата във вестибюла, омота го с едно перде, което още повече го обезвреди, и го остави там — неподвижен, неспособен за нито едно движение…
И д’Аверни тръгна, вътрешно освободен…
— Свърших с единия от четиримата — си каза.
VI
ОМРАЗА
Откакто Раул предположи, че един от близките дни ще го принуди да извърши някакво нощно посещение, той дълго приготвя експедицията си. Вече притежаваше ключ от зеленчуковата градина, която беше от дясната страна на „Оранжерията“. Беше огледал и изучил мястото на железните скоби, задържащи дървената скеля за пълзящата зеленина край страничната фасада на „Клематитите“…
Той се вмъкна в зеленчуковата градина, мина покрай езерото до „Оранжерията“, в която нямаше никаква светлина, и стигна „Клематитите“. Трапезарията и стаята до нея бяха тъмни. Студиото беше напълно осветено, ала там нямаше никой. Ролан и съпругът й сигурно бяха в по-горните стаи, също осветени. Там бяха будоарът на младото момиче, стаята й и зад преградата на стълбата — една голяма стая, приготвена за сватбена. След нея идваше бившият апартамент на Елизабет.
Раул с пипане намери железните скоби на дървената скеля, без голяма мъка се покатери до ъгловата част, където беше банята. По корниза дойде до балкона, общ за тази стая и будоара. Капаците на будоара бяха затворени, но не заключени, а прозорецът — открехнат. Той съгледа Ролан гърбом, седнала в едно кресло. Беше сменила сватбената си рокля. Жером сновеше из стаята. Не говореха.
— Добре попаднах — каза си Раул. — Завесата е вдигната.
Рядко през неспокойния си живот беше чакал с такова болезнено нетърпение първите сцени, първите думи даже, които веднага щяха да му разкрият атмосферата, в която се движеха двамата младоженци, душевното им състояние, чувствата им, отношенията им, тайната на тяхното съществуване. Щеше да научи това, което дотогава не беше успял да установи.
След дълго мълчание Жером спря пред Ролан и й каза:
— Как си?
— По-добре.
— Тогава, Ролан… защо не дойде при мен преди малко долу… в нашата стая?…
— Потърпи малко — промълви тя, — трябва да се почувствам съвсем добре.
След пауза, като седна, с лакти върху коленете, с впити очи в нея, той каза:
— Много странно! Ето че сме венчани, а още не разбирам добре…
— Какво не разбираш?
— Венчавката ни… Всичко стана при такива особени обстоятелства! Минах от приятелство към любов, без да си дам сметка… Когато ти заговорих, бях убеден в отказа ти и треперех… А оттогава те обичам така, че вече ми се струва, че когато ти предложих любовта си, не съм те обичал. Той добави по-ниско:
— Не ти се обяснявам в любов… Казвам ти това, защото съм принуден да го направя и със страх, който ми е необясним.
Очакваше отговор, но отговор не дойде. И щеше да продължи, но се обърна и се ослуша.
— Струва ми, че чух… в стаята ти шум…
— Невъзможно. Слугите спят в другото крило на къщата на последния етаж.
— Да… да… Ето слушай!
Той стана, ала тя го изпревари, пъхна си главата през отвора на вратата, затвори наново и взе ключа, казвайки:
— Никой. И кой ли може да бъде? Той помисли минутка и каза:
— Ти никога не ми позволи да вляза в стаята ти…
— Не. Това е моминската ми стая.
— А после?
Стояха лице в лице, гледаха се. Жером потърси думата, която му убягваше, но се въздържа и със същия спокоен и нежен глас каза:
— Не се безпокой, мила Ролан! От тая сутрин не си на себе си от това, което научи. Всичко това обаче беше уговорено между нас и аз ти съобщих желанието на майка ми… Спомни си… Майка ми не беше богата и не ми остави нищо освен годежния си пръстен, който никога не се реши да продаде. Тя винаги ми казваше: „Когато се ожениш, направи с жена си това, което баща ти направи с мен. След завръщане от черква й дай тоя пръстен. Но не по-рано. Сложи го на пръста й над сватбената халка…“ Ти го знаеш, бяхме съгласни… Обаче… Обаче… когато ти предложих пръстена, ти припадна.
Тя промълви:
— Просто съвпадение… вълнението… умората…
— Но ти приемаш ли го от сърце?
Тя си подаде ръката. Един от пръстите й носеше сватбената халка и красив диамант, обкован в злато.
— Халката и пръстенът — каза той, усмихвайки се. — Халката, която аз избрах и която ти дадох…
— Не — отвърна тя.
— Как не? Не си ли сложи ръката в моята?
— Не. Ти ми каза просто: „Мога ли да се надявам, че някой ден ще се съгласиш да се ожениш за мен?“
— И ти ми отговори: „Да“.
— Отговорих „да“, но не сложих ръката си в твоята. Бяха застанали прави един срещу друг. Жером прошепна:
— Какво значи това?… Понякога си съвсем като чужда… А тая вечер… Тая вечер си още по-далече от мене. Възможно ли е това?…
Обзе го раздразнение.
— Я гледай!… Гледай… Трябва повечко светлина. Ръката ти, Ролан, която носи сватбената халка. Сложи я в моята… Имам право да я взема… Имам право да я целуна.
— Не!
— Как! Но това е непонятно!
— Някога целувал ли си я? Позволила ли съм ти да я докоснеш? Да се докоснеш до устните, до бузите, до челото ми или до косите ми?
— Наистина не… наистина не — каза той. — Но ти ми обясни причината. Това беше заради Елизабет… Но сега…
— Нещо изменило ли се е?
— Но най-после, Ролан, ти си ми жена.
— Тогава?…
Той изглеждаше изумен и с изменен глас попита:
— Значи ти би искала?… Ти така разбираш…
Тя произнесе бавно:
— Мислиш ли, че мога да се съглася… в тая къща, където тя е живяла. Където ти си я обичал?…
Той се ядоса:
— Да се махнем! Да отидем където пожелаеш. Още веднъж обаче ти повтарям: ти си ми жена и ще бъдеш моя жена.
— Не.
— Как не?
— Не в смисъла, в който ти искаш.
Той внезапно обгърна шията й с двете си ръце и потърси устните й. Тя с неочаквана енергия го
