запази и за себе си някакво приятно усещане и седна в едно кресло, за да размисли по-свободно.
„Да се направи от детето крадец“… Волята на Калиостро се сбъдваше. Фелисиен крадете и беше откраднал пред очите на баща си. Какво страшно отмъщение!
„Да, страшно — каза си Раул, — ако това е действително моят син. Но мога ли да предположа, че моят син може да е крадец? Я помисли, Люпен, ти си откровен спрямо себе си, нали? Пък и никой не те слуша. Няма защо да играеш комедии. Ако в дъното на твоето честно съзнание си повярвал даже за секунда, че тоя вулгарен крадльо може да е твой син, не би ли изживял смъртно страдание? Да, нали? Но ти не страдаше, гледайки Фелисиен да краде. Следователно не ти е син. Това е ясно като чиста изворна вода и се обзалагам срещу всеки, който би дръзнал да ми доказва противното… Най-сетне, драги ми Фелисиен, твоите дела отново те принизяват! Можеш да си крадеш, ако това те забавлява, мен не ме интересува!“
И прибави гласно:
— Сега въпросът може да бъде поставен другояче…
Но Раул не си зададе тоя друг въпрос. Трябваше да действа, не да мъдрува. Налагаше се да огледа чекмеджето на бюрото.
Той насили ключалките, мислейки с насмешка, че когато преравяше чекмеджетата, не изпитваше същото отвращение от тоя вагабонтски занаят, както това беше, когато се отнасяше за другиго. Важното в случая бе да успее. И той успяваше. Една находка го възнагради — беше от огромно значение.
В един и същи картон, поставен на дъното на едно тайно чекмедже, намери две дузини писма с женски почерк, неподписани, но подробностите в тях подсещаха за произхода им. Те бяха писани от майката на Елизабет и Ролан и свидетелстваха, че въпреки външните улики госпожа Гаварел е била вярна на мъжа си и след скарването на двамата мъже.
Само много по-късно по някои леки намеци и по нежния тон на кореспонденцията можеше да се предположи, че тя бе отстъпила пред любовта на Жорж Дюгривал. Следователно, ако една от сестрите е била дъщеря на Жорж Дюгривал, то това можеше да бъде само Ролан. Ала този факт никой не го знаеше и никой нямаше право да го твърди. Ролан без никакво съмнение не знаеше тайната на своето раждане и никога не трябваше да я узнае. Опасността от разкриването на това особено много плашеше майката в една от най-ясните фрази, която гласеше: „Никога нищо да не узнае, умолявам ви…“
Раул дълго размисля върху своето откритие, още повече че му бе невъзможно да излезе оттам, откъдето бе влязъл, и трябваше да чака нощта.
Към седем часа той изкачи четирите стъпала, водещи към партера на къщата. Пред него се откри голям салон, почти тъмен, със спуснати завеси, с калъфи по мебелите и пианото. После следваше вестибюл, откъдето започваше стълбата, от която през кръгъл прозорец се виждаше жилището на портиерите.
Към осем часа в къщата се вдигна тревога. Слязоха двама господа и отидоха за лекаря, който, щом дойде, размени няколко думи и се качи горе.
Двамата, облечени доста бедно, поразговаряха с портиера, после, чакайки, седнаха на столове във вестибюла, съвсем близо до открехнатата врата на салона, където отново зашушнаха помежду си. Раул дочу няколко думи. Бяха братовчеди на Жорж Дюгривал и ставаше дума за здравето на болния, за развръзката, която не можеше да се забави повече от една-две седмици. Веднага споменаха за запечатването на работния му кабинет в двора, тъй като се знаеше, че „кутията със скъпоценностите е затворена в касата и в нея има много ценни диаманти“.
Лекарят слезе. Докато двамата си вземаха шапките от съседната стая, за да го придружат, Раул излезе от салона като близък на дома, подаде ръка на лекаря, комуто портиерът бе отворил вратата, и излезе спокойно.
В десет часа вечерта напусна вилата в Кан. Изненадан по пътя от силна буря, придружена от пороен дъжд, той преспа в Гизиво и доста късно сутринта премина моста Пек в низината под възвишението Сен Жермен. Шофьорът му беше там на пост.
— Е, нещо ново? — попита Раул. Другият бързо седна до него.
— Да, господарю, боях се, че ще се върнете по друг път.
— Разказвай.
— Инспектор Русо прави обиск тая сутрин.
— У дома? В „Клер Ложи“? Какво мислиш, че може да ми направи?
— Не у вас, в павилиона.
— У Фелисиен? Той там ли беше?
— Да, завърна се снощи. В негово присъствие претършуваха.
— Какво откриха?
— Не зная.
— Отведоха ли го?
— Не. Но вилата е обградена. Фелисиен не може да излиза. И персоналът трябва да иска разрешение от агентите. Аз предвидих това и предварително излязох.
— За мен не питаха ли?
— Как не.
— Заповед за арест?
— Не знам… Във всеки случай Русо има в префектурата някакви книжа, които се отнасят до вас. И дебнат завръщането ви.
— Дявол да го вземе, много добре си направил, като си решил да ме пресрещнеш. Няма защо да влизам в капана.
После изговори през зъби:
— Какво ли искат? Да ме арестуват? Не… Не… Не ще посмеят. Въпреки това може да обискират… И после?
След момент нареди:
— Върни се. Аз не мърдам от къщата в Ранела, но утре сутринта… След обяд ще ти телефонирам.
— А Русо? Хората му?…
— Ако до тоя момент не са си отишли, това ще значи, че всичко е изгубено. Тогава се оправяйте. А, още една дума… Фаустин?…
— Говореха за нея… Трябвало да минат в клиниката… наскоро, мисля…
— Оо!… Става сериозно… Бягай!…
Шофьорът си отиде. Раул заобиколи полуострова през Кроаси на Сена, за да избегне минаването по шосе „Насионал“, и се изкачи до Шату.
От пощата телефонира в клиниката:
— Госпожица Фаустин, моля!
— Кой я търси? Каза си името:
— Господин д’Аверни.
Извикаха я.
— Вие ли сте, Фаустин? Аз съм, д’Аверни… Ето… Заплашена сте… Вярвайте ми. Трябва да се скриете. Платете си хотела и ме настигнете извън Шату, по пътя за Кроаси. Не бързайте. Имате време.
Тя не отговори. Но след тридесет минути пристигна с куфар в ръка. Без да си кажат нито дума, те минаха през Буживал и Малмезон. В Ньой Раул попита:
— Къде да ви оставя?
— В Порт Майо.
— Много неточен адрес — пошегува се той. — Вие се страхувате от мен.
— Да.
— Глупости! Всичките ни неприятности идват от недоверието ви. А защо? Мислехте ли, че то ми попречи вчера по същото време да обядвам с вас в Кан, в хотела, в който вие бяхте отседнали, и да присъствам на кражбата на Фелисиен в къщата на Дюгривал? Мислите ли, че това ще ми попречи да успея от вас, Фаустин, да получа това, което никога не съм преставал да желая? Сбогом, мила!
Раул се прибра в едно от убежищата си в Париж, в Ранела, и спа през цялата нощ. На другия ден отиде в префектурата и връчи визитната си картичка на следователя Руслен.
Беше сряда. Ролан и Жером трябваше да се венчаят идващата събота.
