V
СВАТБА
Макар че бяха изминали няколко минути, откакто бе въведен в кабинета на следователя, Раул още виждаше следите от учудването, което неговото посещение предизвика у господин Руслен. Можеше ли сам господин д’Аверни да се изложи на опасности, които действително съществуваха?
Следователят не можеше да дойде на себе си.
Раул му подаде ръка. Изненадан, Руслен я стисна.
— Това се казва пресилено ръкостискане — каза Раул през смях.
И тъй като другият само се усмихваше, той се пошегува:
— Това е характерното за нашата авантюра. Гледат да ви насилят да сложите ръка на Фелисиен-Шарл. Днес искат да направят същото и с мен.
— Против вас? — натърти господин Руслен.
— Бога ми! Чух да говорят, че инспектор Русо носи в джоба си заповед, която е за мен.
— Покана най-много.
— И това е прекалено, господин следовател. За мен е достатъчно да ми телефонирате: „Драги господине, нуждая се от вашата помощ“. И аз ще се притека. Ето ме. С какво да ви бъда полезен?
Господин Руслен идваше на себе си, развеселен от тоя дяволски човек, който с няколко думи се поставяше в положението на сътрудник. В резултат — господин Руслен изпрати своя архивар в съдебното отделение, за да му осигури веднага, без забавяне, лицето, което той бе повикал. После отговори кисело:
— С какво можете да ми бъдете полезен? Но, Господи, с това да ми кажете всичко, което знаете.
— Ще ви го кажа днес само отчасти, а напълно в събота или неделя. Дотогава да ме оставят свободно да работя.
— Ето, вече два месеца, откакто работите свободно, господин д’Аверни, откакто държите в ръцете си събитията, хвърляте в затвора Фелисиен, после го замествате с Тома Льобук… Не ви ли стига?
— Не, дайте ми още три дни.
— Ще видим. Да говорим първо за Фелисиен-Шарл. Вчера сутринта инспектор Русо, когото бях натоварил да ви призове, като не ви намерил в „Клер Ложи“, помислил, че може да се възползва от отсъствието ви, за да направи нов обиск у Фелисиен-Шарл и в едно скривалище, тайно, специално подготвено. Там открил два предмета: нож и острие на пила. А ние установихме, че тоя нож…
— Извинявам се, господин следовател, че ви прекъсвам — каза Раул. — Но аз не съм дошъл да защитавам Фелисиен-Шарл.
— А кого защитавате тогава?
— Себе си. Да, себе си, комуто, изглежда, вие отправяте известни упреци. И тия упреци са всъщност истински обвинителен акт, който искам да узная. Лъжа ли се?
Господин Руслен се забавляваше.
— Винаги фантазьор, господин д’Аверни. Аз вече не водя разговора, водите го вие… Накъсо, какви сведения желаете?
— Сведения за вашите упреци.
— Добре — каза господин Руслен. — Ето: всички перипетии на тая авантюра, пялото положение на моето следствие, всичките признания и премълчавания на Тома Льобук ми дават доказателства, че в известна степен, която ми е невъзможно да определя точно, и вие сте замесен в тая афера. И позволявам си да ви задам въпроса: лъжа ли се?
— Отговарям ви със същата откровеност: не се лъжете. Но аз работя за вас.
— Като ми създавате пречки?
— Например?
— Вие уредихте да арестуват Тома Льобук и вие му продиктувахте отговорите, нали?
— Признавам.
— Защо?
— Исках да изведа на свобода Фелисиен.
— С какви намерения?
— За да проуча ролята му в аферата. Това, което правосъдието беше неспособно да установи.
— А сега проучихте ли я?
— Ще я разбера в събота или в неделя, при условие че ми оставите свобода на действие.
— Не мога да ви го позволя, докато се намесвате в насока, противна ла моите решения.
— Имате ли друг пример да ми дадете?
— От вчера.
— Какъв?
— Всички имаме основание да вярваме, че госпожица Фаустин, настанена от вас като медицинска сестра в клиниката, която се грижеше за Симон Лориан, е била метреса на същия този Симон Лориан. Вярно ли е?
— Да.
— И така, през деня Русо отишъл в клиниката, за да я разпита. Тя изхвръкнала! Още на обяд е била повикана по телефона от господин д’Аверни. Русо се завтекъл към пансиона, където живеела. И оттам изхвръкнала! В дванадесет и половина е настигнала автомобил. Вашия безсъмнено?
— Моя.
В тоя момент някой похлопа на вратата на кабинета. Господин Руслен отговори:
— Влез!
Влезе снажно момче с Херкулесова структура.
— Викали сте ме, господин следовател?
— Да, за сведение. Но най-напред да ви представя Молеон, съдебен полицейски комисар. Познавате ли комисаря Молеон, господин д’Аверни?
Молеон мълчеше, стъписай, с очи, впити в Раул. Най-после отстъпи и заговори на пресекулки:
— Но да… но да… По дяволите, това е…
Следователят го възпря, хвана го за ръка и го отведе встрани. Една-две минути говориха оживено, после господин Руслен отвори вратата, казвайки:
— Останете тук, в коридора, Молеон. И повикайте няколко приятели за компания. Във всеки случай мълчание по всичко това! Никому ни думица, нали?
Когато се завърна, почна живо да се разхожда, с трептящ корем върху късите си крака и с опънати мускули на добродушното си лице.
Раул го гледаше, мърморейки:
— Втасах я. Открит съм. Всъщност въпреки малката му грижа за рекламата голямо удоволствие ще му достави да впримчи Люпен… Каква слава!… Но ще поеме ли отговорността върху себе си? Там е работата. Ако може да действа и да сложи подписа си под заповед за арест, никой не може да го възпре… Никой на света!
Господин Руслен отново седна, чукна по масата с ножа за книги и с мрачен, треперещ от вълнение глас каза:
— А в замяна какво предлагате?
— Без фрази, моля! Знаете добре какво трябва да разбирате.
Раул наистина знаеше какво значи тая замяна и в какво се състои спазаряването, та когато господин Руслен повтори въпроса си, той продължи без заобикалки:
— Какво предлагам? Името на лицето или лицата, прерязали двата стълба, които крепяха стъпалата, като предизвикаха по тоя начин смъртта на Елизабет Гаварел; името на тоя, който е ударил, сиреч убил, Симон Лориан.
— Ето тук има хартия. Запишете тия имена.
— След три дни.
— Защо е тази отсрочка?
— Защото тогава ще стане събитие, което ще ми позволи да потвърдя установеното.
— Значи вие се колебаете между двама престъпници?
