такъв син не ще е толкова лош, колкото ти си го мислеше. Ще опитаме, стари Люпен!
Раул забърза. Животът ставаше по-светъл. Наистина делата на младия Фелисиен ставаха по-добри…
Нанкур… Еврьо… Лизьо…
Към осем часа Раул спря пред един голям хотел в Кан, извади от багажника на колата пътна чанта, винаги пълна, и вечеря.
Същата вечер започна проучването си за Жорж Дюгривал, стария приятел на госпожа Гаварел и предполагаем баща на Елизабет.
Беше неделя, дванадесети септември. Идващата събота Ролан щеше да се омъжи за Жером Елмас.
IV
СИНЯТА КУТИЯ ЗА СКЪПОЦЕННОСТИ
Жорж Дюгривал винаги беше живял в охолство. Богатството, което се крепеше на огромни дялове в минни сдружения и нормандски леярни, му позволяваше да се интересува от отглеждане на коне, да притежава собствен конезавод и малка конюшня там, където ставаха областните състезания с коне.
Живееше сам със слугите си в стара собствена постройка, каквито още се срещат в старинния и живописен Кан. Фасадата, по която имаше скулптури от регентството и чиито високи прозорци бяха запазили стила на времето, се намираше на тиха, немноголюдна улица. Раул мина по нея още същата вечер. Три от прозорците бяха отворени до късно през нощта. Единият беше на жилището на портиерите, а другите два на първия етаж, полузакрити с пердета, изглежда, бяха на спалнята.
Първата мисъл на Раул беше още на другата сутрин да направи визита на Жорж Дюгривал и да му обясни положението, обаче научи, че човекът, страдащ от неизлечима болест на черния дроб, беше в криза и нямаше шанс да бъде приет.
Осветената стая наистина беше спалнята. Две медицински сестри бдяха денонощно. Портиерът не си лягаше, винаги готов за посрещане и изпращане на лекаря.
„В заключение — си каза Раул — необходимо е нощно домашно посещение, но откъде да се влезе?“
Къщата беше дълга и другата фасада гледаше към двор градина, отделена от успоредната улица с доста висока стена и масивна порта.
Стената имаше близо пет метра височина, а улицата беше от най-оживените в града. Акцията изглеждаше неудобна, дори невъзможна.
Озадачен, Раул се върна в хотела. Като минаваше от вестибюла към ресторанта, той изведнъж спря. Стъписа го най-неочаквана гледка. През витрината на маса в ресторанта съзря Фелисиен и Фаустин. Те разговаряха оживено…
За каква ли тъмна афера се намираха тук? Каква обща работа идваха да вършат двамата, обвързани по силата на свободата и на интимните си връзки?
Насмалко щеше да седне на тяхната маса и да си поръча обяда. Ако не го направи, то бе, защото знаеше с какъв кисел тон и с какъв лош смях щеше да им заговори. Защо ли и той идваше да блуждае около Жорж Дюгривал?
Набързо обядва в стаята си, като същевременно разпитваше лакея.
Двойката пристигнала с нощен влак и заела две стаи. Понеже хотелът бил препълнен, дамата нощувала на втория етаж, а господинът на четвъртия.
Сутринта господинът излязъл сам, а дамата не напускала стаята си.
Раул слезе. Те все още приказваха, наведени един към друг, с вид на хора, спорещи по работа или търсещи най-подходящото решение на някакъв въпрос. Преди да свършат, Раул заспа в една градска градина наблизо до хотела.
След двадесет минути Фелисиен излезе. Беше сам.
През решетката на вратата Раул забеляза решителния му израз. Ясно беше, че младият човек знаеше какво ще прави и се готвеше да изпълни предначертаното точка по точка. Той познаваше целта си и най- сигурното и най-бързото средство за осъществяването й. Нямаше да губи нито минута.
Той се отправи към оная част на града, където живееше Жорж Дюгривал, но вместо да тръгне направо към къщата, пое по пътя, водещ към успоредната улица, същата, която минаваше край двора градина.
„Най-после какво! — си каза Раул. — Да не мисли да се катери по стената посред бял ден пред очите на всички минувачи и на околните магазинери! Доколкото зная, няма стълба в джоба си. А да счупи бравата, не може по такова време на деня, това е мъчна работа, която привлича вниманието и може да го отведе до постовия полицай.“
Изглежда, Фелисиен никак не размишляваше, не се безпокоеше от пречките и не избираше между много възможности. Походката му беше пъргава, но не необичайна, което би направило впечатление. Той погледна високата стена и се изправи пред вратата с ключ в ръка.
„Браво — си каза Раул. — Ето човек, изпълнен с предпазливост! Смятайки, че най-лесната и най- обикновената процедура е да отвориш една врата, щом имаш от нея ключ в ръката си, а той притежава тоя ключ. Сиреч господинът най-нехайно влиза в дома си. Кой би се усъмнил?“
Младежът завъртя два пъти и друг ключ, който движеше вътрешната ключалка, и влезе.
На Раул му хрумна мисълта, че макар и Фелисиен да затвори вратата след себе си, не е невъзможно тя пак да се отвори. Да се превърти една ключалка, която не е двойно заключена, е детска играчка. Стига да имаш шперц и сръчност. А той притежаваше и двете. Приложи същия свободен метод, с който си послужи Фелисиен. Премина по улицата, пъхна шперца, поработи с него и… един втори господин най-нехайно влезе у дома си.
Половината от лявата част на двора беше заета от някаква пристройка без етаж, така че от прозорците на къщата не се виждаше нито кой влиза в партера, нито кой излиза.
Раул се промъкна безшумно. Най-напред имаше малък вестибюл и от едната му страна — закачалка, където бяха закачени няколко палта, насреща — изолирано помещение, мебелирано с огромно бюро, рафтове и библиотеки. Навсякъде беше покрито с килими.
В един ъгъл — отворен долап, където бе скрита каса. На колене пред нея бе Фелисиен.
Той беше така погълнат от работата си, че не чу предпазливото влизане на Раул, който преди това бе огледал обстановката, подавайки глава през отворената врата.
И тук Фелисиен действаше със същата ловкост. Без да се колебае, той натисна трите копчета, сякаш познаваше числото на комбинацията, и си послужи с ключ, който отлично свърши работата, като че беше определен за тая брава.
Тежкото стоманено крило се отвори.
Вътре имаше много папки, чиито надписи Фелисиен дори не прочете. Очевидно търсеше друго. Той отмести най-горните, после онези от средния рафт, промушвайки ръка за книжата. Втория път измъкна синьо сандъче, доста голямо, което всъщност търсеше.
Приклекнал, той се пообърна към прозореца, за да вижда по-добре, а това позволи на Раул да не пропусне нито един от жестовете му. Ето, повдигна капака на сандъчето, което съдържаше половин дузина диаманти. Младежът ги повдигна внимателно един по един и със същите флегматични движения ги сложи в джоба си.
Именно тази флегматичност изненадваше Раул. Тя доказваше, че работата е подготвена по такъв начин, сведенията са събрани тъй добре и мерките така добре са взети, че Фелисиен можеше да действа съвсем спокойно. Той не се вслушваше дори в шума из двора и в къщата. Знаеше, че в тоя час никакво движение не ще го смути.
„Да се направи от детето крадец“… беше предписала графиня Калиостро. Ако наистина Фелисиен беше посоченото дете, заповедта бе изпълнена. Фелисиен крадеше. Фелисиен ограбваше. И с какво майсторство. Нито едно ненужно движение. Хладнокръвие и последователност. И обмисленост. Арсен Люпен не би свършил работата по-добре. Когато изпразни сандъчето, той се увери, че няма двойно дъно, увери се, че най-долният рафт на касата съдържаше само папки, и се погрижи да я затвори.
Раул, който предпочиташе да избегне срещата, се промъкна към закачалката и се притули зад окачените дрехи. Нищо не беше усетил Фелисиен и той се отдалечи, без да подозира, че е наблюдаван. Премила края на двора и заключи отвън.
Тогава Раул отиде в голямата стая. Чувството за безопасност у Фелисиен беше толкова силно, че Раул
