— Невъзможно е… Гледайте, не са ли тези там?… Дето навлизат в гората?
— Да! Да! — извика Жером. И почна разпалено да бъбри:
— Нещастникът! Аз знаех, че я обича… Ролан… Той винаги я е обичал. Още от началото се въртеше около нея. От времето на тая бедна Елизабет… И тя беше забелязала това… Той е обаче, казвам ви го, господине… Комедиант… Крие се, преструва се, че ухажва Фаустин, пък аз чувствам омразата му към мен… дивата му ревност. Когато му съобщих за сватбата ни, колкото и да се преструваше, трепереше от яд. Той я обича. Ах! Ами ако избяга?… Току-виж избягал и Ролан не може да се отърве от него. Карайте по-бързо!…
В дъното на душата си Раул изпитваше смътно удовлетворение, но го скриваше. Наистина тоя Фелисиен понякога е интересен. Сред безпокойствата, преследванията от полицията с какво се занимава? Да съблазни Фаустин и да отвлече Ролан. Вместо да се брани и да се предпазва от опасността, той се бори и напада, пък каквото ще да стане. Парцаливко неден. Каква дързост.
При Рамбуйе дългата павирана и извита улица ги накара да забавят ход, още повече че там се откриваха два пътя.
— Да тръгнем наслуки — каза Раул.
Жером, който вече не се контролираше, се изплаши.
— Подлецът! Хубаво бях казал на Ролан да се пази! Прикрит… лицемер… Без да гледаме всичко останало… Аз имам свои предубеждения по всички тия истории в „Оранжерията“… Ах, ако можех да го пипна!
Той протегна напред юмруците си. Раул помисли, че е висок, силен, стабилен — бойка натура, и че би могъл да смаже Фелисиен, който беше по-нежен и не тъй мощен на вид. Но нищо не можеше да попречи на Раул да отиде докрай и да настигне беглеца, чието поражение желаеше.
И внезапно след един завой жълтата кола се показа на триста-четиристотин метра. Автомобилът на д’Аверни като кон в последния етап в надбягванията в същия миг удвои скоростта си. Никакви препятствия и никакво разстояние не можеха вече да попречат на залавянето на похитителя.
Застигането не стана постепенно. Разстоянието бе взето отведнъж. Колата на Раул изпревари другата и я накара да убие скоростта, за да избегне катастрофата. После я застави да спре на петдесет метра.
Напред и назад по пътя не се мяркаше никой.
— Ще се борим! — извика Жером, скачайки на пътя.
В това време Фелисиен се показа от вратата на своята кола. Вече слязла, сред шосето се клатушкаше Ролан. Жером, който отначало се втурна за разправа, почна да стъпва тежко като боксьор, който се готви да нападне. Фелисиен не мърдаше.
Момичето поиска да се хвърли помежду им, ала Раул д’Аверни се намеси и я хвана за раменете.
— Стойте там!
Тя направи опит да се освободи.
— Но те ще се сбият.
— А после?
— Не искам, той… Той ще го убие…
— Успокойте се… Искам да зная…
— Това е ужасно!… Оставете ме!…
— Не — каза Раул. — Искам да знам дали ще се уплаши… Ролан се извиваше в ръцете му, ала той я държеше здраво, като внимателно наблюдаваше Фелисиен. Но Фелисиен не се уплаши. Даже бе чудно, че се усмихваше. На лицето му имаше предизвикваща и подигравателна усмивка, изпълнена с презрение и безгрижност. Възможно ли е?
На два метра от него спря Жером Елмас и изръмжа на два пъти:
— Махай се!… Махай се!… Или…
Другият сви рамене. Засмя се още повече и не си направи труд дори да се брани.
Още една крачка и Жером се втурна с цялата сила на мощното си тяло, удряйки го с юмруци по главата. Фелисиен с едно движение се отдръпна, за да избегне удара.
Жером отскочи, обърна се и каза:
— Не мърдайте, Ролан, работата е наред.
Започна един боксов сеанс, разпален и ожесточен. Фелисиен се беше навел, но не отстъпваше нито крачка. След първата схватка Жером сигурно почувства, че нищо не ще постигне, затова се нахвърли върху противника си, хвана го и почна да го души с всички сили, като се мъчеше с тялото си да го повали на земята. Фелисиен се възпротиви за момент, извивайки се назад, с почти пречупен кръст. После предпочете да падне, като повлече върху себе си и Жером Елмас. Момичето се бунтуваше и крещеше. Раул й запуши устата.
— Мълчете!… Не е страшно… Ако някой извади оръжие, аз съм тук. Отговарям за всичко.
— Отвратително! — промълви тя.
— Не… Трябва да се свърши…
Двамата се търкаляха по земята, по прашната трева. Развръзката беше близка — Фелисиен изглеждаше слаб. Стана обаче тъкмо обратното на това, което се очакваше. Фелисиен стана, изтърси дрехите си с длан, а Жером стенеше неподвижен.
— Дявол! — захили се Раул. — Отлично изиграно.
Той се завтече към победения, наведе се и разбра, че го болеше само ръката.
— След минута ще станете — каза той. — Но ви съветвам да не отивате по-далече… с такъв мерзавец като тоя.
Фелисиен бавно се отдалечаваше. Лицето му не изразяваше нито вълнение, нито удоволствие и човек не би могъл да предположи, че той току-що беше съборил най-омразния си съперник. Отиде при Ролан, без тя да го упрекне и без той да й заговори…
А тя, освободена от ръцете на Раул, изглеждаше неспокойна и нерешителна. Погледна двамата млади мъже. Погледна и Раул. По пътя бавно приближаваше автомобил. Беше празно такси, което се връщаше в Рамбуйе. Тя даде знак на шофьора, уговори се с него и се качи. Жером, вече станал, махна с ръка и влезе при нея. Таксито тръгна.
Инцидентът като че ли беше без значение за Фелисиен. И докато се готвеше да се качи в колата си, Раул каза:
— Приемай комплиментите ми! Хубав замах на джиу-джицу. При това класически. И тъй добре изпълнен… извиването на ръката… Къде сте научили това?… А каква вещина на боксьор! Поздравявам ви още веднъж и заслужено, като се имат предвид ръстът и теглото на Жером.
Фелисиен направи жест на безразличие и отвори вратата. Д’Аверни го възпря.
— Продължавате да ме учудвате, Фелисиен. Какъв особен характер! Обичате Ролан толкова, че си губите ума по нея и я отвличате, а ето че изведнъж я изоставяте на противника си, без вече да ви е грижа за нея.
Момъкът промълви:
— Те са сгодени.
— Но тъкмо затова трябва да се бориш докрай. Фелисиен се обърна с лице срещу Раул и му каза учтиво, но подчертано ясно:
— Бих се борил докрай и може би щях да спечеля, ако вие не бяхте се застъпили така за Жером. И вие, господине, ги смятате за сгодени. За вас аз съм натрапник, когото преследват като крадец. Сега не остава друго, освен нещата да си вървят по своя път. Каквото ще да бъде…
Загадъчни думи, както и всичките постъпки на тримата млади, както и държанието на Ролан. Докато Фелисиен се отдалечаваше, Раул дълго размисля. Нови данни се прибавяха към ония, чието значение той беше открил. Оформяха се в съзнанието му съвсем нови подозрения. Истината ставаше все по-осезаема и по-логична. Нищо по-палещо не би имало от това разсейване на мъглата! Вместо да се завърне в Париж, той продължи пътя си, завивайки на северозапад. Чувстваше се бодър и не можеше да потисне смеха си, избухващ от време на време. Не можеше и да спре да си бъбри:
— Значи човек на спорта? Съвършен атлет? Под външността на архитект, зает единствено с работата си — и мускули, и нерви, и воля, и кураж, и дързост. Очарователен момък! С няколко урока, които ще му дам по джиу-джицу, по бокс и по ловкост, ще направя един съвършено почтен господин. Я виж, стари Люпен,
