— Да, щеше.
— Аз познавах майка му. Той беше дете.
Но Ролан, изглежда, не искаше да продължи разговора пред свидетели и му каза:
— Да се качим в будоара ми, господине, там ще можем по-спокойно да говорим. Аз ще ви водя.
Тя тръгна напред. Той вървеше бавно, с мъка.
На Раул стигаше само един поглед, за да разбере, че Фелисиен и Фаустин бяха заинтригувани като него и че с нищо не можеха да си обяснят тая визита.
И тримата останаха да чакат, като всеки поотделно се занимаваше с мислите си.
Едва след два часа гостенинът слезе, подкрепян от Ролан. Тя беше със зачервени очи и смутено лице.
— Тогава, Ролан, венчавката ви… кога ще бъде?
Тя отвърна ясно, като че бе взела внезапно решение:
— След двадесетина дни. Необходимо е време за поканите.
— Бъдете щастлива, Ролан!
Целуна я по челото. Тя заплака, после се освободи леко и го заведе до вратата.
— Бих ли могла да ви съпроводя?
— Не, гарата не е далече. Предпочитам да отида сам. До скоро виждане, Ролан. Бих бил щастлив да ви видя у дома! Обещахте ми, но не се бавете много.
Той не се обърна. Младата жена го изпрати с поглед, затвори вратата и влезе замислена в студиото. Без да чака повече, Раул бе излязъл от „Клематитите“ с намерение да проследи непознатия, за да събере сведения, но скоро го съзря на алеята, подпрян на ръката на един служещ, облечен като шофьор. До шосето чакаше частен автомобил. Шофьорът помогна на непознатия да се качи и те заминаха. Раул можа само да забележи, че автомобилът беше много напрашен, като че идваше от дълъг път.
Към седем часа д’Аверни настигна Фаустин, когато тя излизаше от клиниката.
— Нищо ли не се знае за този човек? Ролан нищо ли не каза?
— Не.
— Дявол ви взел! — подвикна той. — И да ви бяха казали, вие не бихте продумали нито думица! Нека. Аз и сам ще се справя. Няма да е много трудно. И още малко истина ще се прибави към онова, дето вече съм открил. Напредваме, Фаустин.
Той й каза с още по-сух и нападателен тон:
— Друго нещо. Каква роля играете в „Клематитите“? Ето ви като домашна приятелка. На какво основание? Какво ви свързва вас, четиримата? За да завъртите главата на Фелисиен ли сте толкова щедра? Спрете, моя малка! Иначе ще отвлека младежа, и то ще бъде на ваши разноски.
Тя не се разсърди и се засмя.
— Помъчила ли съм се да ви се харесам?
— Бога ми, не.
— А при това ви харесвам.
— И как още! — каза смекчено той и на свой ред се засмя. — А, може би и затова малко си губя ума.
Същата вечер и на другата заран Раул направи проучване, което го заведе на двадесетина минути път с автомобил пред едно старопиталище близо до Гарш. По негово искане доведоха в чакалнята дядо Станислас, добър, треперещ, превит на две старец, комуто той изложи целта на посещението си.
— Вие сте родом от Везине. Там сте живели близо четири години като прислужник на бащата на господин Филип Гаварел, сегашния стопанин на „Оранжерията“. Не се лъжа, нали? И тъй като общинското управление във Везине ви е включило в числото на тия, които ще получат помощи, аз съм натоварен да ви предам сто франка.
Последваха пет минути излияния и час бъбрене за Везине, за жителите му и лицата, посещаващи „Оранжерията“, за живеещите в съседните вили. А Раул знаеше точно какво да разпитва за тези лица.
Той знаеше, че бащата на Елизабет и Ролан, Александър Гаварел, брат на чичо Филип, не се е погаждал с жена си. Скитал и тя била нещастна. Бил ревнивец, който в края на краищата сигурно е имал и причини да ревнува, тъй като един далечен роднина често обикалял госпожа Гаварел.
— Накратко казано — разправяше Станислас, — имаше разправии, които се чуваха в „Оранжерията“, и един ден, когато госпожица Елизабет навършваше три години, господин Александър изпъди братовчеда на госпожата; даже се сбили във вестибюла, така че прислужникът Едуар, мой другар, е трябвало да издърпа господаря си. А как викаха!… У нас, в кухнята, се говореше, че истинският баща на госпожица Елизабет е братовчедът Жорж Дюгривал.
— Но в семейство Гаварел отношенията се подобриха, нали? — попита Раул.
— Донякъде. Даже след три години имаха друго дете, госпожица Ролан. Само че бащата пак заживя разгулно и умря от кръвоизлив след един гуляй в Париж.
— А след това виждахте ли братовчеда?
— Никога. Обаче всяка година до смъртта си госпожа Гаварел заедно с дъщерите си летуваше на морския бряг, на двадесетина километра от Кан, където сега живее господин Жорж Дюгривал, братовчедът на госпожа Александър. Даже у нас, в кухнята, разправяха, че хората много пъти са ги срещали на плажа с госпожата, без малките, разбира се. И готвачката в „Оранжерията“ каза веднъж:
— Ще видите, че той ще остави цялото си богатство на госпожица Елизабет. Говореха, уговорено било от по-рано между него и госпожа Александър. А госпожица Елизабет ще има голямо богатство…
Раул бе очарован от находката си. Колкото повече мислеше върху това, което узна напоследък, толкова повече разбираше важността на получените резултати. Тоя семеен конфликт излъчваше все повече и повече светлина. Всички сплетни, както той предчувстваше от самото начало, почваха да се изясняват.
Той прекара следобеда и другия ден в „Клематитите“, където изпита въпреки хубавия прием, който му оказваха, същото чувство за самота и за същата трогателна атмосфера. Всеки живееше, затворен в себе си, със собствените си мисли и в името на собствената си цел. За какво мислеха всички тия хора? От време на време Ролан и Жером разменяха нежни погледи. И от време на време Фелисиен се отвръщаше от Фаустин и портрета, който рисуваше, за да проследи Ролан и годеника й:
— Документите ви готови ли са, Жером?
— Разбира се.
— И моите. Днес сме вторник, седми. Да определим сватбата за осемнадесети, искате ли?
Жером взе ръката й и я целуна с въодушевление, в което прозираше пламъкът на любовта. Тя се усмихна и затвори очи.
Фелисиен работеше усърдно.
Раул си каза: „Осемнадесети септември, това е след единадесет дни. Дотогава трябва всичко да се разкрие и от техните страсти да изплува истината, още тъй неясна и далечна.“
Вече не стана въпрос за онова тайнствено посещение у Ролан. Коя беше причината? Защо тя, тъй неприязнена в началото, изглеждаше толкова развълнувана при изпращането? И дали Жером Елмас бе в течение на нещата?
В събота, единадесети септември, Раул бе повикан от Ролан в „Клематитите“, където в три часа щеше да дойде инспектор Русо за важно съобщение. Младата стопанка желаеше Фелисиен-Шарл и господин д’Аверни да бъдат свидетели.
Раул бе точен за срещата, както и Фелисиен. Фаустин не се яви.
Съобщението на инспектор Русо бе кратко. Преструвайки се, че не забелязва присъствието на Раул и Фелисиен, той се обръщаше само към Ролан и Жером.
— Ето няколко анонимни писма, които получихме. Всички са написани на пишеща машина, много несръчно, при това всичките са пуснати през нощта в пощенската кутия във Везине. Моето разследване за хората, имащи пишещи машини, сигурно ви е известно, защото тая сутрин върху куп отпадъци, на три километра оттук е намерена една стара машина. Вчера за последен път някой си е послужил с нея и вечерта в префектурата пристигна писмото, чието съдържание ще ви моля да чуете:
На алеята, на която Симон Лориан бе ранен през известната нощ, се намира необитаемо от месец имение, върху чиято ниска стена има желязна ограда. През пръчките на оградата се вижда кърпа, паднала върху шумата от дърветата. Може би ще е добре да се провери произходът на кърпата.
