— Последвах дадения съвет — продължи инспекторът. — Тази кърпа, ето я, е изцапана и мокра от дъжда и росата. Лесно е обаче да се забележи дългата, ъглеста и червеникава следа, която е оставил окървавеният нож, изтрит с нея. Има само един инициал, както обикновените кърпи, купени от магазините: буквата „Ф“. Тъй като сте тук, господин Фелисиен-Шарл, моля, вашата кърпа?
Фелисиен послушно подаде кърпата си. Русо сравни двете.
— На тая няма инициали. Но може да се направи заключение: същото фино платно и същите размери. Благодаря! Тия вещи ще бъдат оставени при следователя и експертизата ще установи дали петната са от кръв. В случая обвинението против лицето, нанесло удара на Симон Лориан и преди това ранило господин Елмас, ще бъде сериозно.
Инспекторът не каза нищо повече, поздрави годениците и излезе.
— Драги ми, Фелисиен — забеляза Раул, ставайки, — събитията не чакат. Полицията вече не само се съмнява по отношение на вас. След няколко дни господин Руслен ще ви повика в кабинета си и тогава…
Фелисиен не отговори. Той като че ли мислеше за нещо съвсем друго.
Раул го ненавиждаше.
Вечерта след вечеря, като ходеше в тъмнината около градината, той долови откъм булеварда леко подсвирване, след това видя силуета на жена, която вървеше покрай езерото и се отдалечаваше вляво, по посока, противоположна на „Клематитите“.
Раул помисли, че подсвирването е сигнал. И наистина, скоро Фелисиен излезе от павилиона. Отвори тихичко вратата на оградата и зави също вляво.
Раул пък мина през „Клер Ложи“ и се измъкна през изхода на гаража.
Той съзря по пътечката край езерото два силуета, които се отдалечаваха. Още не беше много мрачно, затова можа да познае Фелисиен и Фаустин. Те говореха въодушевено.
Отдалече ги проследи.
Те минаха по моста и седнаха на същата скамейка, където беше видял Ролан и Жером Елмас.
Тъй като бяха гърбом, можа да се приближи до тях на тридесетина метра. Видя, че Фелисиен беше в ръцете на Фаустин и че главата му почиваше върху рамото на младата жена.
III
ОТВЛИЧАНЕТО
Грубата реакция на инстинкта веднага би хвърлила Раул към двамата влюбени и би му донесла незабавно удовлетворение, ако хвърлеше Фелисиен във водата и удареше Фаустин. Той обаче не предприе нищо и след две-три стъпки застана неподвижно.
Не бе дошъл часът за гневни избухвания, нито пък за необмислени нападения. Към Фаустин, освен желание да я има, той не бе изпитвал ни най-малко чувство на любов. Затова в момента, предвещаващ бурята на развръзката, той не би се отдал на преживяване, предизвикано от лудо самолюбие, което може да го разстрои. Фактите малко по малко се подреждаха в разсъдъка му, въпреки преплетеността им, но ако той се намесеше неочаквано, можеха пак да се объркат.
Пред него най-силно изпъкваше образът на Калиостро. Бащата и синът, изправени един срещу друг, борещи се за едно и също създание — каква победа би постигнала мъртвата!… С каква отвратителна точност би се изпълнило отмъщението, което тя бе поверила на съдбата!…
Раул се завърна у дома. Затвори оградата и постави един уред, с който никога не си служеше и който при отваряне задействаше електрическия звънец.
След половин час звънецът иззвъня — Фелисиен се беше завърнал.
Раул заспа…
Цялата заран той мърмори против момъка, когото все повече намразваше. В тоя момент, въпреки всичките очевидни противоречия и невероятности, той беше склонен да допусне съучастничество на Ролан и Жером в събитията. Проектите на двамата годеници може би се опираха на тая тъй подозрителна история за Дюгриваловото наследство. Д’Аверни се разходи набързо, обядва и реши да отпътува до Кан, за да получи там сведения за Жорж Дюгривал, по възможност да го срещне или да осъществи нощна визита у него.
Но тъкмо когато тръгваше към автомобила, телефонът го накара да се върне в „Клер Ложи“. Жером Елмас го молеше незабавно да отиде — да не губи нито минута. Младежът изглеждаше отчаян.
След две минути Раул пристигна. Жером, който със слугата го чакаше на прага, продума задъхано:
— Отвлечена!…
— Кой?
— Ролан. Отвлечена от тоя негодник.
— Кой негодник?
— Фелисиен-Шарл.
— Хайде де! — възрази Раул, още виждащ Фелисиен в ръцете на Фаустин. — Със съгласието на самата Ролан ли?
— Вие сте луд — извика Жером, негодуващ. — Отвлечена насила! С автомобил! Ще ви обясня… помислих веднага, че само вие бихте могъл…
Той скочи върху седалката.
— Но по кой път? — попита Раул.
— Към Сен Жермен. Нали, Едуар? Видя ли ги?
— Да, Сен Жермен — потвърди прислужникът. Автомобилът на Раул потегли.
След триста метра те се отбиха вдясно по шосе „Насионал“ и преминаха Сена. Шосе номер сто и деветдесет беше посоката към Руан, към Нормандия…
Жером проклинаше извън себе си от ярост.
— Тя не се съмняваше. Нито пък аз… Той беше докарал от Париж автомобил, уж да го купи. Възползва се от това, че бях в градината, за да й предложи да опита колата… И тя се качи. Сигурно е поискала да слезе, но той е включил двигателя. Тя е надала вик, който чухме и аз, и Едуар, ала колата беше вече далеч.
— Каква кола?
— Кабриолет.
— Нещо особено?
— Жълт.
— Кога са заминали?
— Преди десетина минути.
— Ще ги настигнем. Фелисиен кара лошо.
Раул пое по пътя за Сен Жермен, но внезапно зави към Версай.
— Десет-дванадесет километра в права посока, после ще променим.
— Защо?
— .ЬЙ~ [???]
— Мисли си… Фелисиен е отгледан в Поату… И понеже не знаем нищо с точност, трябва да предотвратим риска от разминаване. Предполагам, той ще се приюти там, където му е познато. Посоката на шосе номер десет отговаря на предположението.
— Ако се лъжете?
— НИЩО.
Вихрено преминаха през площад д’Арм във Версай и префучаха през Сен Сир и Трап.
— Би трябвало вече да видим жълтата кола. Сигурно Фелисиен препуска с всичка сила.
— Но вие сигурен ли сте?
— Съвършено сигурен съм. Ние вземаме по сто и десет в час. С тая скорост трябва да ги настигнем преди Рамбуйе…
Той беше очарован от внезапния си успех. Какъв реванш за такъв кратък срок. Фелисиен, който с нищо не можеше да избегне поражението и смешното си положение!
— Сигурен ли сте? Сигурен ли сте? — възрази Жером. — А ако сте тръгнали по грешен път?
