имаше някой виновен, това можеше да бъде само човекът, който, сгоден за Елизабет, един месец след смъртта й се обръщаше към сестрата. Загадката оставаше скрита. Обаче ключът за нея беше в теб, в тайната на душата ти, в това, което искаше. Нямаше вече какво да мисля, трябваше неспирно да те наблюдавам и да си припомням всички случаи, отнасящи се до нас двамата и Елизабет. Аз отидох по- далече. За да те впримча в капана и за да изглежда, че имам доверие в теб, приех любовта, която ми предлагаше. Ти даже помисли, че и аз изпитвам същото чувство, и се влюби наистина в мен, като изгуби пялата си трезвост.
Тя понижи глас:
— Да!… Виждаш ли! Колкото и за оплакване да беше животът ми, той се възземаше все повече и повече от обземащото ме предчувствие за бъдещото възмездие. Сега бях сигурна, че ще отмъстя за Елизабет. И толкова се страхувах да не се издам! Пазех своята тайна като съкровище. Даже отначало отказвах да приемам Фелисиен, когато той излезе от затвора. Оставих го да си мисли, че му изневерявам и че изневерявам на паметта на сестра си. По-късно, след като научих, че искал да се самоубие, обезумяла, една нощ отидох да го видя и тогава му разказах всичко. После Фаустин ми се довери и ми откри омразата си и проектите за отмъщение, а аз й изповядах моите подозрения за човека, убил нейния любовник. Подозрения ли?… Трябваше да кажа убеденост… Какво по-сигурно доказателство, че бяхме измамени! Ти живееше в къщата на жертвата си, разхождаше се в градината пред стъпалата, които бе подсякъл, и ухажваше мен, нейната сестра, казвайки ми същите думи, които беше казал на нея само преди няколко седмици. Комедиант, как можа?!…
Готова още веднъж да избухне, Ролан се овладя и продължи:
— Ала колкото и добре да играеше, не предчувстваше нашето сговаряне. Ние толкова се прикривахме!… Ревнуваше Фелисиен, чиито симпатии усети още в първите дни, ето защо той и Фаустин трябваше да бъдат все заедно. Приспахме безпокойството ти, а един ден дойде да ме види Жорж Дюгривал и щастието ми помогна — ти не беше в „Клематитите“.
Жером трепна и тутакси се помъчи да скрие смущението си. На лицето му се изписа страх.
— Да — потвърди тя, — дойде да ме види. Най-напред аз отказах тая среща, знаейки, че е имало скарване между него и баща ми. Но той настоя, имал важни мотиви. „Ролан — каза ми, — тия дни, докато бях болен, сейфът с огледалата в моя кабинет е бил отворен с взлом. Едно завещание, с което аз ви оставям част от имуществото си, е било отворено и ми е откраднат пръстен от една кутия за бижута, съдържаща красиви семейни скъпоценности: скъпоценни камъни, пръстен и обици. Като този пръстен пазя още един. Няколко дни по-късно получих писмо от Везине, с което мои приятели ме осведомиха за предстоящата ви венчавка. За Жером Елмас ми съобщиха най-лоши неща. Стори ми се, че е необходимо да ви предупредя.“
— Трябва ли да ти разказвам повече за нашия разговор, Жером? Помолих го да скъса това завещание, но приех да получа скъпоценностите. Беше уговорено Фелисиен да отиде при него в Кан. Като допускаше, че може повторно да се разболее, Жорж Дюгривал ми даде ключовете, с които Фелисиен можеше да влезе в къщата му, без да го забележат, и необезпокояван да отвори касата, в която се намираше кутията. И всичко стана точно така. Фелисиен отвори касата. И кутията е тук, в това чекмедже. В нея е пръстенът, подобен на откраднатия. Вече мога да действам. Ако пръстенът, за който твърдиш, че имаш от майка си, и който трябваше да ми дадеш в деня на венчавката, е подобен на онзи в кутията, това означава, че ти си го откраднал, за да ми направиш сватбен подарък. И още значи, че ти си убиецът на Елизабет и на Симон Лориан. Но за да имам доказателство, трябваше непременно да се венчая с теб. Фелисиен се противопостави. Разстроен от мисълта, че ще нося твоето име макар и за един ден, той ме отвлече. Ненужно, разбира се. Това, което трябваше да стане, стана. Тая заран ти ми предложи пръстена. Разбираш ли: въпреки убедеността ми, въпреки омразата ми към теб, призля ми, като го видях — двата пръстена са съвсем еднакви. Еднаква изработка, еднакви диаманти. Видях неоспоримото доказателство за твоето престъпление. Разбираш ли ме, нещастнико, разбираш ли ме?…
Гласът на Ролан ставаше все по-дрезгав. Тя трепереше от презрение и омраза. Цялата й душа жадуваше за мъст. Но защо беше всичко това? Веднага осъзна, че Жером не я слуша.
Той гледаше в земята с мътни очи. Чувстваше се, че е притеснен от обвинението. Смутен, той не чуваше разкриването на пялата афера в истинската й светлина. Разобличен, той отказваше да се защитава. Повдигна глава и прошепна:
— А след това?
— След това ли?
— Да, намеренията ти? Обвиняваш ме, а мислиш ли да ме предаваш?
— Да, писмото е написано.
— Изпратено?
— Не.
— Кога ще го изпратиш?
— След обяд.
— След обяд ли? Да — каза той с горчивина. — За да ми дадете време да офейкам в чужбина.
И след момент възрази:
— За какво ти е да ме предаваш? Не мислиш ли, че си достатъчно отмъстена, изпъждайки ме от живота си? Защо ме накара да те обичам, след като ме хвърляш в още по-голямо отчаяние?…
— Писмото ще бъде предадено, освен ако…
— Освен ако?… — попита Жером.
— Седни и пиши, че ти си единственият виновник за смъртта на Елизабет и Симон Лориан, а не Фелисиен-Шарл, когото лъжливо си обвинявал… И се подпиши.
Той дълго размисля. Лицето му изразяваше само мъка и отпадналост. После прошепна:
— За какво да се съпротивлявам? Толкова съм уморен! Имаш право, Ролан. Как можах да започна такава комедия? Почти бях успял да си внуша, че въпреки всичко Елизабет не е умряла по моя вина и че нараних Симон Лориан в самозащита. Колко сме подли хората!… Но колкото повече те обиквах, толкова повече се плашех от това, което бях извършил… Ти не можеше да си дадеш сметка… Постепенно аз също се променях… И ти би ме избавила от самия мене… Да не говорим повече… Всичко е минало…
Той седна до масата, взе перото и започна да пише. Ролан четеше над рамото му. Накрая той сложи подписа си.
— Това искаше, нали?
— Да.
Жером стана. Всичко свърши така, както го искаше Ролан. Той ги погледна последователно. Какво чакаше повече? Сбогуване? Прошка?
Ролан и Фелисиен не помръдваха. И мълчаха.
В последния момент той потръпна от яд и направи жест на отвращение. Но се овладя и излезе. Чуха, че отиде в стаята си — в сватбената стая. След няколко минути вече слизаше по стълбите. Вратата на вестибюла се отвори без шум и после се затвори. Той се отдалечаваше…
Когато двамата останаха сами, се хванаха за ръце и очите им овлажняха. Фелисиен целуна Ролан по челото, както се целува уважавана годеница. Тя каза, смеейки се:
— Нашата сватбена нощ! Нали, Фелисиен?… Ще я прекараме като годеници: вие у вас, аз в тая къща.
— При две условия, Ролан. Най-напред, че ще остана при вас най-малко час-два, за да съм сигурен, че той не ще се върне.
— Другото условие?
— Двама годеници имат право да се целунат поне веднъж не само по челото…
Тя се изчерви, — погледна към стаята си и после смутена каза:
— Добре, но не тук… Долу. — И добави весело: — В студиото, където, свирейки, ви направих първото си признание.
Тя скри в синята кутия документа, подписан от Жером, и слязоха. Раул д’Аверни почти веднага влезе в стаята, извади от кутията за скъпоценности подписания от Жером лист и го сложи в джоба си. Върна се на балкона, стигна до корниза на страничната фасада, а оттам до изхода на зеленчуковата градина…
В три часа сутринта Фелисиен влезе в павилиона. Раул, който го чакаше там заспал в едно кресло, му
