— Не… Или може би да… Не знам… Бях тъй разтревожен.
Последва мълчание. После инспектор Русо продължи:
— Вие обитавате малкия павилион в имението на господин д’Аверни, който е тук.
— Да.
— Познавате ли градинаря?
— Сигурно.
— Е, добре. Тоя градинар разправя, че вчера, в момента на изстрела, вие сте били седнали вън…
— Наистина.
— И че сте били с някакъв господин, който бил идвал вече два-три пъти при вас. А той именно е нашият човек. Преди няколко минути градинарят го позна в клиниката.
Фелисиен се изчерви, обърса чело, подвоуми се и най-сетне отговори:
— Не знаех, че става дума за него. Повтарям, че бях толкова смутен, че не бих могъл да кажа дали е дошъл с мен в „Клематитите“, нито пък дали вчера е бил в тълпата около мен.
— Името на вашия приятел?
— Не ми е приятел.
— Не е важно! Името му?
— Симон Лориан. Дойде при мен един ден, когато рисувах край голямото езеро. Каза ми, че и той бил художник, но в момента не знаел къде да пласира произведенията си, и че търсел работа. После искаше да бъде представен на господин д’Аверни и аз му обещах.
— Често ли го виждахте?
— Четири-пет пъти.
— Адресът му?
— Живее в Париж. Нищо повече не зная.
Младежът бе станал пак така смел, та следователят промълви:
— Всичко това е много възможно. Но Русо не се поддаваше.
— Значи вчера го видяхте?
— Да. До павилиона, в който живея. Тогава мислех, че господин д’Аверни ще се завърне и ще му представя Симон Лориан.
— А после? След като наредих да опразнят градината?
— Повече не го видях.
— Въпреки това той е продължил да скита край къщите около езерцето. Обядвал е в едно съседно ресторантче и снощи пак са го видели тук наоколо. Криел се в мрака.
— Нищо не знам.
— Вие какво правихте през това време?
— Вечерях в моя павилион и бях обслужван както винаги от слугата на господин д’Аверни.
— После?
— После четох и си легнах.
— В колко часа?
— Към единадесет.
— И не сте излизали отново?
— Не.
— Сигурен ли сте?
— Сигурен.
Инспектор Русо се обърна към една група от четирима души, които вече беше разпитвал. Едно от лицата, възрастен господин, се приближи.
Русо му каза:
— Вие живеете в една от съседните вили?
— Да, зад зеленчуковата градина, до господин Филип Гаварел.
— Покрай тази вила минава път, по който всеки може да стигне до езерото?
— Да.
— Вие ли казахте прочее, че три четвърти час след полунощ сте видели някого да гребе по езерото и да слиза точно по тоя път? Този човек доближил лодката до вашето имение и я завързал за обикновена греда. Вие сте познали излетника, нали?
— Да. Облаците се разкъсаха и луната освети лицето му. Тогава той се спусна към тъмното. Беше господин Фелисиен-Шарл. Доста време стоя на пътеката.
— После?
— После не зная. Легнах си и заспах.
— Вие твърдите, че това е бил господин Фелисиен-Шарл, присъстващ тук?
— Мисля, че мога да говоря, без да се смята, че лъжа.
Инспектор Русо каза на Фелисиен:
— Следователно вие сте прекарали нощта навън, а не в леглото си.
Фелисиен отговори твърдо:
— Не съм напускал стаята си.
— Ако не сте напускали стаята си, как са могли да видят, че слизате от лодката и стоите в задънена уличка, от която после господин Елмас е забелязал, че го следи нападателят му?
— Не съм напускал стаята си — повтори Фелисиен.
Господин Руслен мълчеше малко смутен от това, че бе обядвал на една маса с този момък, който толкова несръчно се защитаваше. Погледна Раул д’Аверни, който слушаше, без да каже нито думица, следейки Фелисиен.
В отговор Раул веднага се намеси:
— Господин инспектор, докато чакаме проверката да потвърди всички тия басни и да установи истинското им значение, мога ли да зная докъде искате да изведете мисълта си по отношение на господин Фелисиен-Шарл?
Русо отвърна:
— Нямам друга цел, освен да събера всички подробности около истината.
— Господин инспектор, тия подробности се събират съобразно главната мисъл за истината, която човек предугажда.
— Нямам никаква мисъл.
— Как нямате? В случая от вашия разпит би следвало: първо, че се интересувате главно от втората драма или от кражбата на банкнотите и двете нощни нападения. Второ, че тази нощ, през времето, когато е бил навън, Фелисиен си е послужил с лодката, за да се промъкне в „Оранжерията“ да търси торбичката от сиво платно, съдържаща банкнотите. И че към един часа, скрит в тъмнината, той е последвал годеника на жертвата, господин Жером Елмас, за да го нападне Бог знае по какви съображения. Явно в дъното на душата си вие си задавате въпроса, дали той не е нападателят на другия ранен, Симон Лориан.
— Никакъв въпрос не си задавам, господине — сухо каза Русо. — Не съм свикнал да бъда разпитван.
— Позволявам си само да забележа — продължи Раул д’Аверни, — че вашите подозрения, изглежда, сближават Фелисиен-Шарл и Симон Лориан. В такъв случай, ако те бяха в споразумение, как може Фелисиен-Шарл едновременно да е съучастник и нападател на Симон Лориан? Русо не отговори. Раул повдигна рамене.
— Такива догадки са несъвместими.
Ала мълчанието на инспектора сложи край на тази сцена.
Права на терасата, много красива в траурното си облекло, Ролан слушаше. Тя хвана ръката на чичо си. Те отидоха в клиниката при Жером Елмас.
Раул не настоя. След малко каза на Фелисиен:
— Да си вървим.
И се сбогува със следователя.
По пътя беше мрачен. Когато стигнаха вилата, той заведе младия човек в малкия работен кабинет, чиито прозорци гледаха към едно кътче от градината, заградено с плет.
